Решение № 314 от 24.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 34/2012 г.

ВКСI гражданско отделение24.10.2012 г.докладчик Гълъбина Генчева

Диспозитив

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 93 от 19.10.11 г. по гр. д. № 225/11 г. на Бургаския апелативен съд. ОСЪЖДА Д. Н. Р. от [населено място], [улица] М. Н. Р. от [населено място], [улица] да заплатят на Е. Т. З. от [населено място], [улица], ет. 5 и Г. Е. Р. от [населено място], [улица] сумата от 1200 лв. разноски за производството пред ВКС. Решението не подлежи на обжалване.

Мотиви

Решение № 314 от 24.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 34/2012 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Н. Р. и М. Н. Р. от [населено място] срещу решение № 93 от 19.10.11 г. по гр. д. № 225/11 г. на Бургаския апелативен съд. Жалбоподателите поддържат, че обжалваното решение е процесуално недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ; при липса на правен интерес от такъв иск; при наличие на влязло в сила решение между страните по същия правен спор и при получени от ищците компенсаторни бонове за спорната земя. Евентуално решението е неправилно. Ищците и ответниците са наследници на двама братя - съответно - Г. Р. и Н. Р. Братята са имали по 8 дка земеделска земя, като тя е заявена за възстановяване отделно от наследниците им. По преписката на ищците, като наследници на Г. Р., има влязъл в сила частичен отказ за възстановяване на собствеността, а по другата преписка на Н. Р. са възстановени спорните земеделски земи. Неправилно искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е уважен по отношение на имот, за който наследниците на Г. Р. не са обжалвали отказа за възстановяване на собствеността. Ответниците в производството Е. Т. З. и Г. Е. Р. оспорват жалбата. Считат, че постановеният по преписката им отказ за възстановяване на собствеността върху процесната земя не е същински, предвид обстоятелството, че същата земя е възстановена по преписката на жалбоподателите като имот свободен от застрояване. Затова предявеният иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е допустим. В случая не е налице сила на пресъдено нещо по този спор, тъй като предходното дело между същите страни е с друг предмет. Ответниците Д. Д. Р., Н. Д. Р. и Т. Д. Р. не вземат становище по жалбата. С определение № 299 от 21.04.2012 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса за допустимостта на иска по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ в случаите, когато има влязъл в сила отказ на поземлената комисия за възстановяване на собствеността върху спорния имот поради наличие на проведено мероприятие на държавата и обезщетяване на собствениците по реда на чл. 10б, ал. 1 от ЗСПЗЗ. По поставения въпрос настоящият състав приема следното: В Тълкувателно решение № 1/1997 г. по гр. д. № 11/97 г. на ОСГК на ВС е прието, че предявяването на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е обусловено от правен интерес. Такъв е налице при висящо административно производство по чл. 14, ал. 1 - 3 ЗСПЗЗ или при възможност то да бъде образувано, както и при окончателно решение за възстановяване на земеделските земи в реални граници или за обезщетяването им при условията на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. Когато административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността, предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 е процесуално недопустим. В практиката на ВКС се застъпва разбирането, че понятието "окончателен отказ" по смисъла на раздел втори от ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВС има по-широко съдържание. Такъв отказ е налице само ако по всички преписки, по които е заявена една и съща земеделска земя, е постановено и влязло в сила решение, с което в производството по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ е отказано възстановяване на собствеността. Ако по част от преписките земята е възстановена, а по други има постановен отказ, искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е процесуално допустим, тъй като чрез него ще се разреши спорът кой е бил собственик на възстановената земя към момента на образуването на ТКЗС. В този смисъл е решение 1450/19.12.08 г. по гр. д. № 640/08 г. на ВКС, V ГО. В определение № 398/26.11.2008 г. по ч. гр. д. № 1788/08 г. на ВКС, V ГО, постановено в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК, е добавено това, че искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е недопустим, когато имотът изобщо не е бил заявен пред ПК, или и за двете страни по спора има влязъл в сила отказ за признаване и възстановяване, включително и за правото на обезщетение за него. Доколкото в настоящия случай спорната земеделска земя е възстановена в реални граници по преписката на Н. М. Р., наследодател на ответниците по предявения иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, а същевременно за същата земя има отказ за възстановяване на собствеността в реални граници и определяне на обезщетение по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ по преписката на Г. М. Р., наследодател на ищците, следва да се приеме, че няма влязъл в сила отказ по смисъла на т. 2 на ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВС като процесуална пречка за предявяване на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Съгласно чл. 291, т. 3 ГПК, ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВС е неприложимо към настоящия случай. По съществото на касационната жалба: С обжалваното решение състав на Бургаския апелативен съд е потвърдил решение № 343 от 9.06.11 г. по гр. д. № 843/09 г. на Бургаския окръжен съд, с което на основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е признато за установено по отношение на ответниците, в качеството им на наследници на Н. М. Р., б. ж. на [населено място], че Г. М. Р., наследодател на ищците, е бил собственик към момента на образуване на ТКЗС на 1614 кв. м., представляващи част от имот № 698 от кв. 25 по сега действащия кадастрален план на [населено място], кв. Л., целият с площ от 4570 кв. м., намиращи се в северната половина на бивш имот № 363 в кв. 393 по плана на [населено място] от 1949 г., м. "М.". Въззивният съд е приел, че наследодателите на страните Г. М. Р. и Н. М. Р. са били съсобственици на нива с площ от 16 дка, находяща се в землището на [населено място], местн. "М.", съставляваща имот пл. № 363 в кв. 393 по плана на [населено място] от 1949 г. С договор за делба от 10.03.1949 г. братята са поделили нивата, като северната и част с площ от 8 дка е поставена в дял на Г. М. Р., а южната част с площ от 8 дка - в дял на Н. М. Р.. Въззивният съд се е позовал на влязло в сила решение по гр. д. № 1182/08 г. на ВКС, II ГО, в което е прието, че договорът за делба е породил своето вещноправно действие, въпреки че в плана не е била нанесена точната разделителна линия между двете части от имота и следователно - към момента на образуване на ТКЗС всеки от братята е бил собственик на реална част от бившата нива. Затова, като се е позовал на приетата експертиза, от която се установява, че спорните 1614 кв. м. от тази нива попадат в северната и част, а сега те са част имот № 698 от кв. 25 по действащия кадастрален план на [населено място], [жк], възстановен по реда на ЗСПЗЗ единствено на ответниците, в качеството им на наследници на Н. Р., въззивният съд е приел, че към момента на образуване на ТКЗС техен собственик е бил наследодателят на ищците Г. М. Р., който е получил при делбата северната част от нивата. Решението е процесуално допустимо и правилно. Неоснователни са оплакванията на жалбоподателите за недопустимост на обжалваното решение. В обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения, че наследодателят на ищците Г. М. Р. е бил собственик на процесния имот към момента на образуване на ТКЗС. Отправеното до съда искане е да приеме за установено по отношение на ответниците, че Г. М. Р. е бил собственик на спорния имот към момента на образуване на ТКЗС. Това определя иска като такъв по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Обстоятелството, че в петитума ищците са заявили и право на собственост към настоящия момент, без да са изложили съответна обстоятелствена част, както и че са индивидуализирали спорния имот по стария и по новия план на [населено място], не води до извод, че предявеният иск е по чл. 97, ал. 3 ГПК (отм.) и че съдът недопустимо се е произнесъл по непредявен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, както неоснователно поддържат жалбоподателите. Налице е и правен интерес от иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, доколкото за една и съща земя има противоречиви решения на общинската служба по земеделие /ОСЗ/. По преписката на Г. Р., наследодател на ищците, има постановен отказ за възстановяване на собствеността в реални граници и присъждане на обезщетение по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, а по преписката на Н. Р. земята е реално възстановена. По изложените по-горе съображения в случая е налице правен интерес от иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. При уважаването му за ищците се разкрива възможност да искат от ОСЗ да измени по реда на чл. 14, ал. 7аЗСПЗЗ влязлото в сила решение по преписката на Н. Р., като земята се възстанови реално на името на техния наследодател Г. Р.. Полученото от тях обезщетение по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ не представлява пречка за такова искане, тъй като то е предмет на други отношения между заявителите и ОСЗ. Вярно е, че заявленията на Г. Р. и Н. Р. имат за предмет различни земи, съответно - северната и южната част от поделения от тях през 1949 г. общ имот. Доколкото обаче ОСЗ не е съобразила разделянето на земята при постановяване на спорното решение, то искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е процесуално допустим. Не е налице и пречката на чл. 299 ГПК за разглеждане на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Спорът по гр. д. № 1182/2008 г. на ВКС, I ГО, на който се позовават жалбоподателите, макар и между същите страни, не е идентичен с настоящия спор. По предходното дело предмет на спора е била 1/2 ид. част от нивата с площ от 16 дка, която е била съсобствена на двамата братя Г. и Н. Р., а по настоящото дело предмет на спора е реалната нива от 8 дка, получена от Г. Р. при делбата от 1949 г., част от която представлява процесният недвижим имот. Неоснователни са и оплакванията по съществото на правния спор. Установено е по делото, че процесните 1614 кв. м., които са възстановени реално по преписката на Н. М. Р., попадат в северната част от бившата нива от 16 дка, която при делбата от 1949 г. се е паднала в дял и изключителна собственост на Г. М. Р.. При това положение правилно въззивният съд е приел, че към момента на образуване на ТКЗС спорният имот е бил изключителна собственост на наследодателя на ищците Г. Н. Р. В обобщение - обжалваното решение на Бургаския апелативен съд е допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото на ответниците в настоящото производство следва да се присъдят направените разноски в размер на 1200 лв. адвокатско възнаграждение. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

Цитирани разпоредби

4