Решение № 3478 от 26.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12098/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Регионална инспекция по околната среда и водите – Шумен (РИОСВ), представлявана от директора С. Х. И. чрез процесуален представител, срещу решение № 1519 от 23.10.2025 г., постановено по административно дело № 342/2025 г. от Административен съд Шумен, с което е отхвърлена жалбата ѝ против решение № 145/17.04.2025 г. на петчленен разширен заседателен състав на Комисията за защита от дискриминация в частта му, с която е установено, че по отношение на лицето Г. Г. И. е извършено нарушение на чл. 14, ал. 1 и ал. 2 и чл. 4, ал. 2 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.) по признак „лично положение“ и на основание чл. 80, ал. 2 във вр. с ал.1 ЗЗДискр. за установеното нарушение е наложена имуществена санкция в размер на 500 лв. По наведени доводи за неправилност на решението като постановено при неправилно приложение на закона и необосновано се иска отмяната му и постановяване на ново по съществото на спора, с което обжалвания от нея акт на КЗД бъде отменен и Ѝ бъдат присъдени направените деловодни разноски. Аналогични доводи за неправилност на решението са изложени и в представено по делото писмено становище. Ответникът по касационната жалба – Комисията за защита от дискриминация (КЗД) чрез процесуален представител и в представено от него писмено становище оспорва жалбата и моли съда да постанови решение, с което да остави в сила обжалваното решение, като му присъди деловодни разноски – юрисконсултско възнаграждение. Ответницата по касационната жалба – Г. Г. И. в представени от процесуален представител писмени отговор и становище оспорва жалбата и моли съда да постанови решение, с което да остави в сила обжалваното решение като последният моли да му бъде определено възнаграждение за извършената адвокатска работи, което му бъде присъдено. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд (ВАС), състав на Пето отделение, при извършената служебно проверка на атакуваното решение по реда на чл. 218, ал. 2 АПК и предвид наведените в касационната жалба доводи, приема за установено следното: Обжалваното решение е валидно и допустимо – постановено е в предвидената от закона форма, от компетентния съд, след надлежно сезиране с жалба против административен акт от лице, чийто интереси са засегнати с него. Първоинстанционният съд, след извършената проверка за законосъобразност приема, че оспореният пред него административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на предвидените в закона административнопроизводствени правила и при неправилно приложение на материалния закон. Решението е правилно като краен резултат, но не по изложените мотиви. За да отхвърли жалбата на РИОСВ против акта на КЗД правилно и обосновано в обжалваното решение е прието, че в случая при безспорно установените факти, че И. и сравнителя – З. В. са били служители в РИОСВ, като правоотношенията са били прекратени през месец януари 2020 г., съответно на 03.01. и на 13.01., като на нея не ѝ била поставена оценка и не ѝ било изплатено допълнително възнаграждение за постигнати резултати за последното тримесечие на 2019 г., за разлика от извършената оценка и изплатено възнаграждение на сравнителя В.. Така установените факти не се оспорват от касационния жалбодател и са установени в хода на административното производство. РИОСВ в хода на цялото производство поддържа, че е действал законосъобразно, а неизплащането на допълнителното възнаграждение на И. се дължи на собственото ѝ поведение, тъй като не била представила дължимия отчет за работата си. Настоящият състав напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, че в случая задълженията за изпълнение на процедурите по извършване на оценка на служителя са на работодателя, а не на работника. В случая спорът не е относно законосъобразността на извършените действия по оценяване на работата на служителите, а е за извършено неравно третиране и по конкретно за извършено нарушение на забраната а дискриминация по чл. 14 ЗЗДискр, предвиждаща, че работодателят осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд, като това се прилага за всички възнаграждения, плащани пряко или непряко, в брой или в натура, независимо от срока на трудовия договор и продължителността на работното време. При установените факти, които не са спорни между страните, правилно АС Шумен приема, че обжалваното пред него решение на КЗД, с което е установено посоченото нарушение по чл. 14 ЗЗДискр. е правилно и законосъобразно, както и, че наложената санкция е съобразена с констатираното нарушение и е определена в размер близък до минималния. Поради това доводът, че в решението си първоинстанционния съд не е обсъдил в мотивите си размера на имуществената санкция е неоснователен. Неточно в решенията на АС Шумен и това на КЗД е посочено, че извършеното нарушение на забраната за дискриминация, в специфичната ѝ форма по чл. 14 ЗЗДискр. е извършена по конкретен признак – „лично положение“, като на първо място не е съобразена разпоредбата на чл. 14, ал. 3 ЗЗДискр., предвиждаща, че критериите за оценка на труда при определяне на трудовите възнаграждения и оценката на трудовото изпълнение, хипотезата приложима в случая, са еднакви за всички работници и служители и се определят с колективните трудови договори или с вътрешните правила за работната заплата, или с нормативно установените условия и ред за оценяване на служителите в държавната администрация без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., а отделно от това заемането на определена длъжност и изплащане на възнаграждение за извършена работа не обуславя наличие на признак “ лично положение“, доколкото посочените факти не са иманентни и характерни за конкретно лице. Посоченото обаче не води до промяна в изводите за извършено нарушение на забраната за дискриминация по чл. 14, ал.1 и ал.2 ЗЗДискр. спрямо Г. И. от страна на касационния жалбодател. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав на ВАС приема, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила, като постановено при отсъствие на касационни основания за отмяна. При този изхода на делото касационният жалбодател следва да бъде осъден да заплати на ответника КЗД деловодни разноски – юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 евро, на процесуалния представител на ответницата И. – адвокат Ц. Дончева Адвокатски колектив Велико Търново възнаграждение за извършената адвокатска работа в размер на 767 евро, определено по реда на чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата, при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото и представените доказателства за осъществено процесуално представителство при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 от с.з. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение