Определение № 9 от 05.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11812/2025 г.

Постъпила е частна касационна жалба от Ж. Ч. Ч. от гр.Варна, чрез адв. Димова, срещу Определение №11705 от 28.10.2025г. по адм. дело №2205/2025г. по описа на Административен съд – Варна, с което производството по делото е било спряно до произнасянето на СЕС по дело С-587/ 2025г. С частната жалба се навеждат доводи за незаконосъобразност на постановения съдебен акт на състава на Административен съд – Варна, респ. се настоява за отмяната му и връщане на делото продължаване на съдопроизводствените действия по него. В срока по чл.232 АПК е постъпил отговор от Директор ТП на НОИ – Варна, с който се обосновава извод за отхвърляне на така подадената частна жалба. Върховният административен съд, Шесто отделение, намира така депозираната частна касационна жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт от категорията по чл. 229 ал.1, т. 2 от АПК и в срока по чл. 230 АПК, но разгледан по същество за неоснователна. За да обоснове изводите си, с които е спрял производството по делото, първостепенният съд е приел, че е изправен пред идентичен казус, с този на Административен съд – Варна по адм. дело №633/2025г., по което е било отправено преюдициалното запитване към СЕС по последното дело. Настоящият състав на касационна инстанция намира така формираните изводи в обжалваното определение за обосновани. Съдебното производство по делото е било образувано по жалба на Ж. Ч. от гр.Варна срещу Решение №2153-03-149/11.08.2025 г. на Директора на ТП на НОИ – Варна, с което е потвърдено Разпореждане №031-00-2079-3/ 13.06.2025 г. на Ръководителя на осигуряване за безработица в същото поделение на НОИ, с което, на основание. чл.54ж, ал.1, вр. с чл.11 параграф 3 от Регламент (ЕО) 883/2004, на същата е било отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по нейно заявление от 22.04.2025г. В оспорваните актове е посочено, че Ч. има последно завършени периоди на осигуряване в Австрия, т.е. България не е държава по последната и заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание за отпускане на обезщетение за безработица по българското законодателство. С частната жалба се приема, че въпросите по отправеното преюдициално запитване или са неотносими към казуса по настоящия правен спор, или касаят преценката по конкретния спор, по който е извършено сезирането. Преди всичко следва да се посочи, че образуваното дело пред СЕС(С-587/25) касае поставени въпроси от състав на Административен съд Варна относно „…приложимото съгласно Регламент (ЕО) № 883/20041 национално законодателство и коя е компетентната държава членка, компетентната институция, която следва да отпусне обезщетението за безработица, при условие че заинтересованото лице: 1. е гражданин на Република България — членка на Европейския съюз; 2. притежава собствено жилище в Република България; 3. семейството му (съпругата му) и центърът на жизнените му интереси е Република България; 4. наето е на работа от установен в Република Италия работодател, 5. полага труд като моряк, 6. изпълнява трудовите си функции на борда на плавателен съд под италиански флаг и в териториалните граници на Република Италия (в границите на Европейския съюз), и 7. не е спорно, че осигуровките за осигурителния риск „безработица“ са заплатени от работодателя му в Република Италия? и втори въпрос относно: 2. Допустима ли е, предвид разпоредбите на член 11, параграф 4, изречение първо от Регламент (ЕО) № 883/2004, член 65, параграф 1 от вр. с член 11, параграф 3, б. „в“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 или член 11, параграф 3, б. „д“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, практика на институциите на държавата членка, при която е отказано отпускането на обезщетение за безработица на лице поради това, че не търси работа в държавата членка, пред която е заявило получаването на обезщетение за безработица, и осигурителните вноски, които работодателят му е правил, докато е полагало труд, са внесени в осигурителните фондове на друга държава членка, а не на държавата членка, от която е поискано заплащането на обезщетението за безработица?“. Независимо от начина на формулиране на въпросите, то ясно е, че проблемите, поставени с тях(особено втори въпрос) имат отношение към представения тук казус. По начало преценка на СЕС е дали ще отклони някой от въпросите, тъй като визираните там проблеми, касаят разрешаването на конкретния спор от националната юрисдикция, въз основа на изложените и установени факти по него, но безспорно е, че именно и поради посочените във въпрос втори причини, ответният Ръководител на ТП на НОИ, а и долустоящият орган, са отказали отпускане на поисканото от Ч. обезщетение от фондовете на ДОО. Съгласно чл. 154а, ал. 1, т. 8 АПК, съдът спира производството при отправено преюдициално запитване от друг съд по въпрос, обуславящ изхода на спора. В тази връзка и тази инстанция намира, че правилно е извършено позоваване от страна на първостепенния съд на цитираната хипотеза в процесуалния закон. Отчитайки задължителния характер на решенията на СЕС (чл. 633 ГПК), съдът е приложил точно процесуалната норма, съобразявайки наличието на висящо съдебно производство по отправено преюдициално запитване от друг съд по въпрос, обуславящ изхода на настоящия правен спор. Действайки по този начин, административният съд е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. По тези съображения и на основание чл.235 ал.1 от АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение