Определение № 1650 от 31.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2723/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от името на В. И. П., чрез адв.А. Г. касационна жалба с вх.№ 14253 от 16.04.2025 г. срещу решение № 185 от 24.02.2025 г. на Окръжен съд – Пловдив, постановено по гр.д. № 2668/2024 г. по описа на същия съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касатора против П. Д. Д. установителен иск за право на собственост върху 120/126 идеални части от поземлен имот с площ от 4187 кв.м., с идентификатор *** по КК на [населено място].

Касаторът сочи, че въззивното решение е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Счита за необосновани изводите, направени от анализа на свидетелските показания, относно трансформиране държането на чуждите идеални части във владение.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като във въззивното решение съдът се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправин въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд:

1. При доказано предадено владение върху недвижим имот от страна на част от сънаследниците на един наследник, може ли това да обоснове извод, че този наследник е започнал да владее целия имот по придобивна давност, или само частите, изрично предадени от участващите в неформалното съглашението сънаследници? Твърди се противоречие с решение № 549 от 30.12.2010 г. по гр.д. № 217/2010 г. ІІ г.о. на ВКС.

2. Допустимо ли е съгласието за неформална делба, дадено от част от сънаследниците, да се тълкува като мълчаливо съгласие или изоставяне на владението и от страна на останалите сънаследници, които не са участвали в споразумението? Сочи се в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 70 от 14.06.2022 г. по гр.д. № 3602/2021 г. на I г.о. на ВКС.

3. Следва ли съдът да приеме за установено владение върху цял имот, когато липсват конкретни доказателства за уведомяване на всички сънаследници относно демонстрирана воля за своене на имота, и когато самото „владение" е останало скрито за част от тях?

4. Може ли въззивният съд да изгради правния си извод за придобивна давност въз основа на свидетелски показания, които са противоречиви, непълни или дадени от заинтересовани лица, без да бъдат критично анализирани? Твърди се противоречие с решение № 252 от 11.10.2010 г. по гр.д. № 1450/2009 г., I г.о. и решение № 81 от 22.03.2016 г. по гр.д. № 3280/2015 г., II г.о.

5. Следва ли въззивният съд да приеме липсата на противопоставяне от страна на останалите сънаследници като доказателство за съгласие с владението, при положение че не е доказано знанието им за него? - противоречие с решение № 70/2022 г., ВКС, I г.о. и Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК.

Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на решението.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касация изразява чрез адв.У. - К. становище за неоснователност на касационната жалба и липса на основание за допускането й до касационен контрол.

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по следните съображения:

Касаторът е предявил срещу П. Д. Д. установителен иск за признаване установено спрямо ответницата, че ищецът е собственик на 120/126 идаелни части от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ от 4187 кв.м. на основание договори за дарение и продажба. Имотът бил възстановен по земеделската реституция на наследниците на Д. С. И., б.ж. на [населено място]. С няколко сделки, сключени през 2022 г., ищецът придобил правото на собственост върху имота от част от наследниците на Д. И.. Ответницата П. Д. заявявала самостоятелни права върху имота и се снабдила с констативен нотариален акт за право на собственост по давност.

В отговора на исковата молба ответницата посочила, че от момента на реституцията на имота през 1998 г. наследниците на Д. И. си разпределили наследствените земи, при което от този момент тя получила владението върху процесния имот. Ответницата изкоренила и почистила овощната градина, изградила в имота воден сондаж и започнала да отглежда в него малини, добивите от които получавала само за себе си. Ответницата е заявила, че от 1998 г. владее имота като свой, през 2015 г. се позовала на давността и се снабдила с констативен нотариален акт. При така очертания спор въззивният съд приел, че правоотричащото възражение на ответницата е основателно и отхвърлил предявения срещу нея установителен иск.

Прието е за установено, че правото на собственост върху процесния имот, наред с други имоти, е възстановено на наследниците на Д. И. с решение на органа по земеделска реституция през 1998 г. Ответницата е един от наследниците на общия наследодател като съпруга на починалия му внук Апостол Д.. През 2015 г. тя е призната за собственик на процесния имот на основание давностно владение, продължило повече от петнадесет години. През 2022 г. ищецът В. П. е придобил чрез договори за дарение и продажба от други наследници собствеността върху 120/126 идеални части от правото на собственост върху процесния имот.

От свидетелските показания съдът приел, че ответницата ползва имота от възстановяването на собствеността върху него и до момента, като неформално е получила съгласие от поне част от наследниците да установи владение върху имота, както и че в годините тя не е крила, а е демонстрирала пред всички на различни семейни събирания, че го работи за себе си и придобива добивите. Въз основа на събраните гласни доказателства по делото въззивният съдът намерил за доказано, че П. Д. е установила давностно владение непосредствено след възстановяването на земеделските земи, демонстрирала е, че свои имота – обработва го, облагородява го и събира плодовете от него; знаело се сред роднините и съседите, че този имот е неин. От страна на останалите съсобственици не е имало никакво противопоставяне или оспорване по повод собствеността върху имота, не са налице действия по прекъсване на давността. Отчуждаването на земята от част от сънаследниците в полза на ищеца П. станало след като ответницата го е придобила по давност.

При тези мотиви на въззивния съд поставените от касатора въпроси не обосновават допускане на решението до касационен контрол.

Първият въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие, а не в противоречие с цитираното решение на ВКС по гр.д. № 217/2010 г. на ІІ г.о., в което е прието, че според трайната съдебна практика за придобиване на недвижим имот по давност от владеещия сънаследник е необходимо той да измени основанието на владението само за себе си като отрече правата на останалите съсобственици и манифестира своето намерение спрямо тях по начин волята му достигне до тяхното съзнание; сънаследникът следва да демонстрира несъмнено тази промяна на намерението си пред останалите съсобственици, така че да отблъсне техните претенции върху имота. В цитираното решение е прието, че тази практика не се прилага в хипотези, в които владението на сънаследника, претендиращ придобиване на имота по давност, е установено въз основа постигнато съгласие между сънаследниците за извършване на т.нар. неформална делба. След като сънаследниците са взели решение за разпределяне помежду си на собствеността върху сънаследствените имоти, то установеното от този момент владение на сънаследника, комуто имотът се дава в дял, поставя началото на течението на срока по чл. 79 ЗС за придобиване на имота чрез давностно владение.

В случая въззивният съд е приел, че ответницата е получила владението от поне част от наследниците на общия наследодател, както и че тя е демонстрирала пред всички, че работи имота за себе си и събира добивите от него. С извода за промяна на държането във владение и демонстрирането на тази промяна пред всички останали наследници въззивният съд е съобразил решението си с константната практика по въпроса относно необходимите предпоставки за придобиване на недвижим имот по давност от владеещия сънаследник.

Вторият, третият и петият въпроси не са разрешени от въззивния съд, който не е приемал, че е налице мълчаливо съгласие или изоставяне на владението и от страна на останалите сънаследници, които не са участвали в споразумението; нито че липсват конкретни доказателства за уведомяване на всички сънаследници относно демонстрирана воля за своене на имота или че владението на ответницата е останало скрито за част от тях. Както се посочи, съдът е приел, че тя е демонстрирала пред всички за това си намерение да свои имота.

Четвъртият въпрос не съответства на въззивното решение, в което е направен подробен и задълбочен анализ на гласните доказателства, посочено е кои от тях се кредитират и кои не по изложени съображения.

Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на поддържаната от страните защитна позиция, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В настоящия случай подобни констатации от прочита на мотивите към обжалвания съдебен акт не могат да бъдат направени. Изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи на закона и на правилата на формалната житейска логика.

В обобщение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. В полза на ответницата следва да се присъдят направените от нея разноски в касационното производство, доказани в размер 1500 лева и дължими евро - 766,94 евро.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение