Определение № 2613 от 13.03.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2247/2025 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от АПК. Образувано е по частна жалба на М. Д. С. от гр. Пловдив, подадена чрез процесуалния представител адв. Исов, срещу определение № 10524 от 02.12.2024 г., постановено по адм. дело № 2462/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е оставена без разглеждане жалбата й срещу заповед № РД-15-257/17.04.2008 г. на кмета на Община Първомай, прекратено е производството по делото и е осъдена да заплати разноски по делото. В частната жалба се поддържат оплаквания за необоснованост и неправилност на определението, като постановено при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно съдът приема, че за жалбоподателя липсва правен интерес от обжалването на административния акт. Претендира се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия, както и присъждане на разноски по делото. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника. Ответникът – кмета на Община Първомай, в приложен по делото писмен отговор, чрез процесуалния си представител адв. Матеев, изразява становище за неоснователност на частната жалба. Претендира присъждане на разноски по делото. Върховният административен съд /ВАС/, второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна. Оспореното определение е постановено във връзка с решение № 11645 от 30.10.2024 г. на ВАС по адм. дело № 7523/2024 г., с което е отменено постановеното по жалбата на М. С. срещу заповед № РД-15-257/17.04.2008 г. на кмета на Община Първомай решение на Административен съд – Пловдив и делото е върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав с дадени задължителни указания. За да постанови оспореното определение при повторното разглеждане на делото Административен съд – Пловдив е приел, че за жалбоподателката, макар и да се легитимира като собственик на имот пл. № 185, кв. 29, съставляващ УПИ I – 185, не е налице такъв правомерен, личен и обоснован правен интерес нито към момента на издаване на акта, нито към момента на подаване на жалбата до съда, да оспорва процесната заповед, издадена в производство по § 8, ал. 2, т. 3 от Преходните разпоредби /ПР/ на Закона за устройство на територията /ЗУТ/, в което жалбоподателката не е била заявител, не е поискала вътрешните регулационни линии на собствения й имот да бъдат поставени в съответствие със съществуващите граници на поземлените имоти, което обаче не може да бъде пречка за реализиране на същите права на собствениците на съседните имоти. Така постановеното определение е правилно. Правилно първоинстанционният съд приема, че от представените по делото писмени доказателства безспорно се установява, че жалбоподателката е собственик на УПИ I – 185 /имот пл. № 185/, както и че същата в разписния лист към действащия план е посочена именно като собственик на този имот, като цитираното в отменителното решение на ВАС зачертаване и нотариален акт № 149, т. II, дело № 327/2021 г. касаят друг имот с пл. № 181, кв. 27, собственост на Д. Й.. Правилен е и решаващият извод на съда, че доколкото оспорената заповед е издадена в производство по § 8, ал. 2, т. 3 от ПР на ЗУТ, то за жалбоподателката не е налице правен интерес от оспорване на заповедта нито към момента на издаване на заповедта, нито към момента на подаване на жалбата. От приетите по делото писмени доказателства се установява, че оспорената заповед е издадена в хипотезата на § 8, ал. 2, т. 3 от ПР на ЗУТ, който е самостоятелно основание за изменение на плана за регулация, непопадащо в нито една от хипотезите по чл. 134, ал. 1 и ал. 2 от ЗУТ, и касае само промяна на вътрешните регулационни линии и то по действалия кадастър към момента на урегулиране на имотите. Това правно основание, съгласно ал. 4 на § 8 от ПР на ЗУТ, ограничава кръга на заинтересованите лице, притежаващи активна легитимация и определя като такива само собствениците на непосредствено засегнатите имоти. С оглед на това и доколкото от графичната част на оспорената заповед и от приетите по делото съдебно-технически експертизи, се установява, че с процесното изменение на плана за регулация към имота на жалбоподателката се придава триъгълник с площ от 7.5 кв. м., който с плана от 1971 г. е бил придаден към уличното и площадно пространство, както и че собственият й имот не е включен в текстовата част на заповедта и същата не се явява заявител в административното производство, то правилно съдът приема, че оспорената заповед не засяга неблагоприятно жалбоподателката и правото й на собственост не е нарушено, поради и което за нея не е налице правен интерес от оспорване на заповедта. В тази връзка правилен е и извода на съда за липсата на несъответствие между текстовата и графична част на заповедта, доколкото точно при придаваемия към имота на жалбоподателката триъгълник се намира вътрешната имотна граница на имот пл. № 186, по която граница в хипотезата на § 8, ал. 2, т. 3 от ПР на ЗУТ административният орган следва да постави вътрешната регулационна линия на УПИ XII - 186, собственикът на който е заявител в производството. Поради това настоящият състав намира, че не са налице законовите предпоставките, годни да формират качеството на заинтересована страна за жалбоподателката, както и правилно е приел административният съд. Твърдението в частната жалба, че административният съд в разрез с процесуалния закон не се е съобразил с дадените му задължителни указания по приложение на закона с решението на ВАС, е неоснователно. Видно от мотивите на решение № 11645 от 30.10.2024 г. на ВАС по адм. дело № 7523/2024 г., при новото разглеждане на делото съдът следва не само да провери допустимостта на жалбата като изясни собствеността на имот пл. № 185, но и да прецени наличието на правен интерес предвид характера на оспорената заповед, а именно такава по § 8, ал. 2, т. 3 от ПР на ЗУТ. Изложените доводи в т. 3 и т. 4 от частната жалба са неотносими към преценката за наличието на правен интерес от оспорване на процесната заповед и същите биха били относими при преценката относно основателността на допустимата жалба. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на оспорването и за нея съдът следи служебно. В процесния случай липсата на правния интерес от обжалване е и пречка да се извърши съдебна проверка по същество на оспорената от жалбоподателката заповед. Следователно, както правилно е приел административният съд, оспорването се явява недопустимо, което води до недопустимост и на образуваното по него съдебно производство, подлежащо на прекратяване на основание чл. 159, т. 4 от АПК. С оглед на горното определението следва да се остави в сила като валидно, допустимо и правилно. Предвид изхода на спора и с оглед своевременно заявената претенция от ответника за присъждане на разноски за настоящото производство, съставляващи адвокатско възнаграждение съобразно представените договор за правна защита и съдействие от 21.02.2025 г., фактура и платежно нареждане, частната жалбоподателка следва да бъде осъдена да заплати такива в размер на 750 лева. Заплатеният адвокатски хонорар е в значително по-нисък размер от предвидения за такъв вид дела съгласно чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2014 г. за възнаграждения за адвокатска работа, поради което са неоснователни възраженията на частната жалбоподателка за неговата прекомерност, поради което и предвид фактическата и правна сложност на делото не следва да бъде редуциран. По изложените съображения и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,