Определение № 97 от 01.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 182/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба на адв. Н. Н. Д. в качеството му на процесуален представител на Г. Н. М., действаща със съгласието на родителите си – Н. А. и С. А. против определение № 12099 от 17.12.2020 г. по гр.д.№ 3113/2019 г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по частната жалба – „ЗД Бул Инс“ АД, [населено място] – оспорва частната жалба. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срок, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. С определението, предмет на обжалване, е оставена без уважение подадената от страната молба за изменение, по реда на чл.248 ГПК, на решение № 1378/29.06.2020 г. по същото дело, в частта му за разноските, като съдът е отказал да присъди ДДС върху определеното адвокатско възнаграждение за предоставена правна помощ по реда на чл.38 ЗА. Съставът е приел, че нормата на на § 2а от ДР на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не вменява задължение на съда да начислява ДДС върху адвокатското възнаграждение за безплатна правна помощ. Счел е, че съдът единствено определя данъчната основа, а регистрираното по ЗДДС лице следва да начисли данък добавена стойност върху така определената данъчна основа. Жалбоподателят оспорва правилността на определението като постановено в противоречие с нормата на § 2а от ДР на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и практиката на ВКС по приложението й. Частната жалба е основателна. Предявеният от Г. Н. М. иск е с правно основание чл.432 ал.1 КЗ и има за предмет обезщетяване на претърпени неимуществени вреди вследствие на ПТП, станало на 30.09.2016 г. в [населено място]. Първоинстанционният съд е уважил частично иска до 30 000 лв., отхвърляйки го до пълния му размер от 40 000 лв. Въззивният съд е потвърдил решението и е осъдил застрахователя да заплати 1430 лв. адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ. Константна е практиката на ВКС /напр. определение № 82/18.02.2020 г. по ч.т.д. № 104/2020 г. на І т.о. на ВКС и визираната в същото съдебна практика на други състави на ВКС/ по приложението на § 2а от ДР на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения във връзка с чл. 38 ал. 2 ЗА. Посочената разпоредба регламентира начина, по който се формира адвокатското възнаграждение, в хипотеза когато оказалото правната помощ адвокатско дружество е регистрирано по ЗДДС, без да провежда разграничение дали адвокатското възнаграждение е определено по договора между адвоката и клиента или от съда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. ДДС е дължим поради наличието на договор за правна помощ, в качеството на облагаема възмездна сделка по предоставяне на услуга /доставка/. В настоящия случай неправилно върху дължимото, с оглед изхода на делото и защитения материален интерес, адвокатско възнаграждение в минимален, съгласно разпоредбата размер, не е добавен ДДС. Към дължимото адвокатско възнаграждение следва да се включи ДДС, доколкото са представени доказателства за регистрация по ЗДДС на адвокатското дружество /л. 33 от въззивното производство/. Същият се изчислява на база определеното адвокатско възнаграждение в размер на 1430 лв. и възлиза на 286 лв. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение