Решение № 1373 от 09.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12150/2025 г.

Производството е по гл. ХІІ от АПК във вр. с чл. 160, ал. 7 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на Я. К. П. срещу решение № 4725/20.10.2025 г. на Административен съд Благоевград по адм. д. № 930/2025 г., с което е отхвърлена жалбата ѝ против ревизионен акт /РА/ № Р-22000123004306-091-001/22.03.2024 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – София в неотменената при оспорването по административен ред част. Касаторът заявява общо трите категории основания за неправилност на съдебния акт по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорва изводите на съда за установяване на предпоставките на отговорността по чл. 19, ал. 2, т. 1 ДОПК. Твърди пропуск на съда да цени като факти с правно значение на наличието у главния длъжник към края на двата отчетни периода, за които се осъществява отговорността с РА, на активи превишаващи размера на публичните му задължения, включително вземания към трети лица извън тези към него като подотчетно лице; забавеното пристъпване към принудителна изпълнение на задълженията на главния длъжник, неопределеността на момента на настъпване на невъзможността за събиране на публичните вземания и неустановената връзка на тази невъзможност с поведението на управителя на главния длъжник. Иска отмяна на решението и на съответната част от РА. Претендира деловодни разноски. Ответникът по касация – директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" София отрича основателност на жалбата. Иска присъждане на разноските за касационното съдебно производство. Заключението на прокурора от Върховната касационна прокуратура е за неоснователност на жалбата. Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие следното: Обжалваното решение е постановено в ново първоинстанционно производство – след като с решение № 5915/04.06.2025 г., постановено по адм. дело № 4189/2025 г. по описа на Върховния административен съд, е отменено решение № 1024/25.02.2025 г., постановено по адм. дело № 994/2024 г. по описа на Административен съд-Благоевград и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд. Пред Адм. съд Благоевград е оспорена частта от ревизионен акт № Р-22000123004306-091-001/22.03.2024 г., с която е реализирана отговорност на Я. П. на основание чл. 19, ал. 2, т. 1 от ДОПК за непогасени публични задължения на "Я и Я" ЕООД в размер 25 870.10 лева. Задълженията са за корпоративен данък за 2017 г. и 2018 г., за ДДС, за подоходни данъци и за вноски към фондовете на общественото осигуряване и по сметка на НЗОК за м. 12.2017 г. и отделни месеци на 2018 г., както и за лихви за забава върху тези публични вземания (главничните вземания са 16 126.43 лева, а лихвата 9 743.47 лева). Според приходната администрация П. е едноличен собственик на капитала и управител на "Я и Я" ЕООД от 13.12.2012 г. Задълженията на дружеството за данъци и осигуровки били определени по подадени от негово име СД по ЗДДС, ГДД по чл. 92 ЗКПО, декларации по чл. 55 ЗДДФЛ и декларации обр. 6. От „Я и Я“ ЕООД през отделни периоди на 2017 г. до 2020 г. били изплатени на управителя служебни аванси, част от които не са използвани за дейността на дружеството – 57 000 лева били отклонени като разпределен дивидент, а 42 641.98 лева под формата на скрито разпределение на печалбата. Общата сума на отклонените средства от 99 641.98 лева покривала размера на публичните задължения за данъци, ЗОВ и за лихви за забава. По образуваното изп.д. № 170277081/2017 г. за събиране на вземанията от „Я и Я“ ЕООД задълженията били квалифицирани като несъбираеми. Прието е, че непогасяването на публичните задължения е причинено от действията на имуществено разпореждане на управителя. С обжалваното решение е отхвърлено оспорването. Първостепенният съд е приел, че РА е издаден от компетентни органи по приходите, във формата за действителност, с дължимото съдържание, в съответствие с административнопроизводствените правила и при правилно прилагане на материалния закон. Съдът е обсъдил предпоставките на отговорността по чл. 19, ал. 2, т. 1 ДОПК и ги е отнесъл към установените факти. По установяванията му жалбоподателката е управител на задължено лице по чл. 14, т. 1 и т. 2 ДОПК, като особеното ѝ качество и съществуването и размера на задълженията на главния длъжник не са спорни, а размерът на задълженията е потвърден и от заключението на ССЕ. През 2018 г. на едноличния собственик на капитала бил разпределен дивидент в размер общо 57 000 лева. В периода м. декември 2017 г. – м. декември 2018 г. управителят на дружеството бил теглил пари от сметката му в общ размер на 52 113.65 лева, като 11 015 лева били разчетени с търговеца, а задържането на останалите 41 098.65 лева съдът е определил като скрито разпределение на печалбата по смисъла на § 1, т. 5, б. “а“ ДР ЗКПО. Според инстанцията по същество подаването от името на дружеството на декларации, които са такива по чл. 105 ДОПК предполага познание у управителя за съществуването на публичните задължения на главния длъжник и за обстоятелството, че с авансовото получаване на суми, които не са отредени за дейността му се препятства погасяването на данъчните и на осигурителните задължения. Мотивите на съдебният акт съдържат отговор на доводите за значението на превишението на стойността на активите над размера на публичните задължения в края на 2017 г. и на 2018 г. и за налагане на обезпечителни мерки в изпълнителното производство с постановления от 12.03.2020 г., 15.07.2020 г. и 15.04.2022 г. Решението е правилно. Касационният съдебен състав възприема изцяло решаващите изводи на първоинстанционния съд и препраща към тях (вж. чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК). Препращането е дължимо и предвид обстоятелството, че с касационната жалба се ревокират като доводи за неправилност на съдебния акт оплакванията срещу РА от първоинстанциионната жалба. С разпоредбата на чл. 19 от ДОПК /приложими са редакциите до и след новелата от ДВ бр. 63 от 2017 г., в сила от 04.08.2017 г./ е създадена особена хипотеза на отговорност на лицата управляващи задължени за данъци или осигурителни вноски субекти или тези които са длъжни да ги удържат и внасят /вж. чл. 14, т.т. 1 и 2 от ДОПК/. По съдържанието си това е последващо законово встъпване на съдлъжник /вж. чл. 101 от ЗЗД/. Без да е уговорена или да е установено от закона за управляващия и задълженото лице не възниква същинска солидарна отговорност /арг. от чл. 121 от ЗЗД/, но е мислима т.нар неистинска солидарност с оглед тъждеството на престациите на длъжника и управляващия. В хипотезата на чл. 19, ал. 2 от ДОПК основен длъжник е лицето по чл. 14, т. 1 и 2 от ДОПК. Основание за отговорността е недобросъвестното извършване на действия, водещи до намаляване на имуществото на задълженото лице, което е причина да останат непогасени задължения за данъци и/или за ЗОВ. Отговорността е за непогасените публични задължения и е до размера на извършените плащания, респ. до размера на намалението на имуществото /срвн. ал. 2 и ал. 4 на чл. 19 ДОПК/. В приложимата към спора разпоредба на чл. 19, ал. 2, т. 1 ДОПК действието на имуществено разпореждане е извършването на плащания в натура или в пари от имуществото на задълженото лице, представляващи скрито разпределение на печалбата или дивидент, или отчужди имущество, включително предприятието, на задълженото лице безвъзмездно или по цени, значително по-ниски от пазарните. Релевантни за отговорността по чл. 19, ал. 2 ДОПК са не всички намаляващи имуществото на задълженото лице действия на разпореждане, а само изчерпателно изброените в разпоредбата. Само за твърдяните от органите по приходите действия се изследва причинната връзка с непогасяването на публичните задължения на юридическото лице по чл. 14, т. 1 и т. 2 ДОПК. За тях са мислими правоизключващи възражения за наличие на други или и на други причини за непогасяване на публичните задължения или за съществуване на обстоятелства, изключващи недобросъвестността при извършване на намаляващите имуществото главния длъжник действия. Приписваните на субекта на отговорността действия на имуществено разпореждане се субсумират в хипотезата на чл. 19, ал. 2, т. 1 ДОПК. Конкретното проявление на актовете на имуществено разпореждане е определен. На нормалната връзка между явленията и на информационните източници се основава разбирането на съда за отсъствие на извършени от управителя на дружеството други действия на разпореждане с авансово получени от него средства извън задържането на полученото. Своенето на чуждите средства е акт на разпореждане в полза на акцепиенса щом не е отчел средствата в касата на дружеството и не е установено да са разходвани за целите на стопанската му дейност или най общо за нуждите на предприятието. Задържането на получените суми представляват скрито разпределение на печалбата по смисъла на § 1, т. 5, б. „а“ ЗКПО. С арг. от чл. 37, ал. 2 във вр. с ал. 1 от Указ № 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на ЗНА понятието за скрито разпределение на печалбата по чл. 19, ал. 2 ДОПК не се отличава по смисъл от това по ЗКПО. Получената сума не е отразена в счетоводството на дружеството като налична по сметка каса, а е по кредита на сметка 422 „Подотчетни лица“. Не е установена да е разходвана за дейността на задълженото лице и въобще да е предоставена на някой различен от получателя. Освен управител, Я. П. е и едноличен собственик на капитала и получаването на сумата от нея е плащане към съдружник, което не е свързано с дейността на ДЗЛ. Извършеното разпределяне на дивидент през 2018 г. е от категорията на актовете на имуществено разпореждане по чл. 19, ал. 2, т. 1 ДОПК, чието извършване от възможните субекти на отговорността е основание за нейното осъществяване. От извършването от управителя на плащания, представляващи скрито разпределение на печалбата и на дивидент имуществото на главния длъжник е намаляло със сумата на платеното. Неоснователни са правоизключващите възражения на субсидиарния длъжник. Не са установени други или и други причини за непогасяване на публичните задължения на главния длъжник. Както правилно е заключил първостепенния съд значителната част на активите, съпоставени с публичните задължения на дружеството, са формирани от вземанията на търговеца към подотчетното лице, възникнали от актовете на имуществено разпореждане, които са основание за отговорността му. Наличието и на други активи не изключва отговорността. Задълженията за данъци и осигуровки и за лихви върху тях са парични. С активи от същия вид се е разпоредил в своя полза като едноличен собственик на капитала управителя на дружеството. Видът на останалите активи ги дисквалифицира като средство за погасяване на публичните вземания по някой от начините на чл. 168 ДОПК. Управителят е намалил имуществото на главния длъжник. Не се твърди да е предприел активни действия за трансформиране на активите на дружеството във форма, чрез която да е възможно погасяването на публичните задължения, но заявява очакване това да стори органа по изпълнението, а невъзможността да се събере вземането принудително да изключи отговорността му. Непогасяването на публичните задължения на главния длъжник не е по причини у администрацията. Принудителното изпълнение е сурогат на липсващото доброволно, а то е осуетено от действията на привлечения към отговорност субект. Дължимо е оставяне в сила на първоинстанционното решение. При този изход на спора на Националната агенция за приходите се дължат деловодни разноски на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК. Като съобрази действителната и правната сложност на делото в контекста на етапа на съдебното производство, съдът определя възнаграждение в размер 500 евро - под този по чл. 7, ал. 2, т. 4 във вр. с чл. 8, ал. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 7 от ДОПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение