Определение № 5285 от 15.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4288/2026 г.

Производството е по реда на чл.229 и сл. от АПК. С определение №282/12.03.2026 г. постановено по адм.д.№100 по описа на Административен съд гр. Монтана за 2026 г. е оставена без разглеждане подадената от С. Г. М. жалба срещу решение № 17/17.02.2026 г. издадено от Директора на Териториална дирекция /ТД/ на НАП гр.Велико Търново, с което е оставена без уважение жалба вх.№Ж-12-2/06.02.2026 г. подадена от частната жалбоподателка срещу отказ за спиране на производството по изпълнително дело №12140000242/2014 г. по реда на чл.222 ДОПК. С определение № 284/12.03.2026 г. постановено по същото дело е оставено без разглеждане искането на С. Г. М. за спиране на изпълнителните действия по изпълнително дело №12140000242/2014 г. по описа на ТД на НАП гр.Велико Търново на основание чл.166 АПК. И двете определения са обжалвани в законоустановения срок. Според изложеното в първата частна жалба определение № 282/12.03.2026 г. е неправилно и незаконосъобразно, тъй като без да изложи конкретни мотиви от съда е прието, че С. М. е "трето лице" без правен интерес да иска спиране и не разполага с необходимата процесуална легитимация, за да обжалва отказа изпълнителните действия на публичния изпълнител. Неправилно, според твърденията в частната жалба съдът препраща към защита по реда на чл.269 ДОПК. Този ред не осигурява незабавна и ефективна защита срещу текущи изпълнителни действия, тъй като не води до спиране на изпълнението. Не е съобразено от решаващия състав, че насроченото изпълнение срещу съсобствен имот засяга правото на другия собственик, поради което той не може да бъде определян като трето лице. Частната жалбоподателка твърди, че е участвала пряко в изпълнителния процес, тъй като е било ипотекирано единственото жилище на семейството за погасяване на дълга. Продажбата на това жилище и плащането на задълженията е било с цел именно освобождаване от тежести. В частната жалба се твърди, че е налице формален подход без оценка на фактите относно задълженията и финансовата рамка в тяхната съвкупност. Не е отчетено и настъпилото погасяване на част от задълженията по давност към 28.02.2026 г. Отказът за спиране е основан единствено на формален извод за наличие на други жилищни имоти. ¼ идеални части от друг имот не означава, че може да бъдат реално задоволени жилищните нужди на семейството и осигуряват жилищна алтернатива. Предприетите изпълнителни действия са несъразмерни и засягат пряко единственото жилище на семейството. Неправомерно е ограничено правото на собственост чрез наложената възбрана, поради което действията на публичния изпълнител противоречат на чл.6 от АПК и чл.17 КРБ. Смесени са плащания по различни изпълнителни дела, без да се изгради цялостна финансова рамка, включваща както задълженията на жалбоподателката така и тези на съпругът й, както и настъпилите погасителни ефекти. На практика е налице отказ от съдебен контрол. Жалбоподателката е пряко засегната от насочените изпълнителни действия върху единственото й жилище, а й е отказана правна защита. Налице са и данни за съществени пропуски в развитието на изпълнителното производство още от неговото начало, които поставят под съмнение неговата законосъобразност. Въз основа на горното се заявява искане определението да бъде отменено, а делото да бъде върнато за ново разглеждане. С аналогични аргументи се обжалва и определение №284/12.03.2026 г. Отново се акцентира на обстоятелството, че изпълнението е насочено срещу съсобствен имот, който е единствено жилище на тричленно семейство и предприетите действия от публичния изпълнител затрудняват ползването на имота от другите собственици. Според частната жалба длъжникът по изпълнителното дело е с 96% намалена работоспособност и не може сам да упражнява правата си по защита на единственото жилище и воденето на делото. Това налага исканията до публичния изпълнител и всички действия по защита интересите на длъжника да бъдат осъществявани от съпругата му-С. М.. При постановяване на определението не е съобразена настъпилата съществена промяна в обстоятелствата, което налага незабавна защита интересите на длъжника срещу действията на публичния изпълнител. Иска се отмяна на определението и връщане на делото за ново произнасяне по искането за защита и преценка на необходимостта от спиране при съобразяване на всички релевантни факти и обстоятелства, както и изискване и обсъждане на цялото изпълнително дело. Ответникът по частните жалби – директор на ТД на НАП гр.Велико Търново, надлежно уведомен, не изразява становище. Върховен административен съд, състав на осмо отделение, като се запозна с твърденията на страните и мотивите на съдебните актове, намира подадените частни жалби за процесуално допустими. При разглеждането им по същество, настоящата инстанция съобрази следното: Производството пред АС гр. Монтана е образувано по жалба на С. Г. М. срещу решение №17/17.02.2026 г., с което е оставена без уважение жалбата й с вх.№Ж-12-2/06.02.2026 г. срещу отказ за спиране на изпълнително производство по реда на чл.222 ДОПК. Спирането е поискано във връзка с образувано пред ТД на НАП гр. Велико Търново изпълнително дело №12140000242/2014 г. за събиране на публични задължения срещу И. Н. М.. От съпругата на длъжника С. Г. М. с писмо вх.№С260012-000-002415 от 19.01.2026 г. е поискано спирането на изпълнително дело по приключване на адм.д.№11/2026 г. по описа на АС гр. Монтана. С писмо изх.№ С260012-179-0002377/30.01.2026 г. е отказано поисканото спиране поради липса на което и да е от основанията по чл.222 ДОПК. Това писмо е обжалвано пред директора на ТД на НАП гр.Велико Търново и е потвърдено с решение №17/17.02.2026 г. С. Г. М. и И. Н. М. са усвоили два кредита като физически лица и в качеството им на еднолични търговци. Вземанията по двата кредита са прехвърлени /цедирани/, като последен кредитор по дълга е „Ди Си Ем Мениджмънт“ ЕАД. На 28.05.2024 г. кредитите на физическите лице и регистрираните от тях еднолични търговци са погасени със сума от продажба на недвижим имот в размер на 200 000 лв. Жалбоподателката не е длъжник, нито взискател по изпълнително дело № 1214000242/2014 г. Делото е образувано във връзка с публични задължения към НАП на И. М.. Това налага извод, че жалбоподателката не е сред лицата имащи право да обжалват решението на директора на ТД на НАП гр.Велико Търново. Подадената жалба е приета от съда за недопустима, тъй като С. М. не е сред лицата имащи процесуална легитимация да обжалват постановеното решение, нито предприетите действия от публичния изпълнител. Същата би могла да защити правата си по реда на чл.269, ал.3 ДОПК. Определение №284/12.03.2026 г. е постановено по същото дело във връзка с заявено искане за спиране на производството по изпълнение на основание чл.166 АПК. Съдът е приел, че чл.266, ал.4 ДОПК изрично урежда действията по спиране на принудителното изпълнение при обжалване действията на публичен изпълните и не могат субсидиарно да се прилагат нормите на чл.166, ал.2 АПК. В ДОПК е предвиден ред за спиране на изпълнителното производство и това е възложено на органа – публичен изпълнител по чл.222 ДОПК. Според решаващия състав, в нито една от хипотезите на нормата не е предвидена възможност съдът да спре образуваното вече изпълнително производство. В чл.222а ДОПК макар да се уреждат особени хипотези свързани със спиране на изпълнителните действия, отново компетентен орган е публичния съдебен изпълнител, а не съдът. Едва отказът на публичния изпълнител за спиране подлежи на обжалване пред съд. Но тогава право да обжалват имат длъжникът и взискателят. С. М. не е такава страна в производството, поради което може да търси правата си само по реда на чл.269 ДОПК. Следователно искането до съда да постанови определение, с което да спре изпълнение насрочено от публичния изпълнител по изпълнение по дело № 1214000242/2014 г. по описа на ТД на НАП Велико Търново е преценено като недопустимо и е оставено без разглеждане. Допълнителен аргумент е и обстоятелството, че основната жалба във връзка, с която е поискано спиране е оставена без разглеждане като недопустима, следователно такова е и особеното искане за спиране. Постановените определения са правилни. По определение 282/12.03.2026 г.: Предмет на спора пред първоинстанционният съд е било решение № 17/17.02.2026 г. на директора на ТД на НАП гр.Велико Търново, с което е оставена без уважение жалба вх.№Ж-12-2/06.02.2026 г. срещу отказ за спиране на производството по реда на чл.222 ДОПК. Редът, страните и предпоставките, при които могат да се обжалват по административен ред тези действия е уреден в чл.266 и сл. ДОПК. Право на жалба пред съд, съгласно чл.268, ал.1 ДОПК имат длъжникът или взискателя. Обосновано АС гр. Монтана е посочил, че С. М. е „трето лице“ по отношение на образуваното изпълнително производство срещу съпругът й И. М. и не е легитимирана да обжалва действията на публичния изпълнител. Редът, по който може да се защити надлежно, като собственик на идеална част от имота срещу който е насочено изпълнението, е този по чл.269, ал.3 ДОПК. Качеството „трето лице“ не се определя от собствеността върху имота или от семейните връзки между длъжника и съпругата му, а от това, че в изпълнителни процес по ДОПК страни са длъжникът и взискателят. Това са и страните, които разполагат с необходимата процесуална легитимация да обжалват действията на публичния изпълнител и да осъществяват правно регламентираните действия в производството. Обстоятелството, че С. М. живее в жилището, което е възбранено не я прави страна в изпълнителното производство, а лице което разполага със специален ред за защита – този по чл.269, ал.3 ДОПК. По определение №284/12.03.2026 г.: Пред административния съд е направено особено искане на основание чл.166, ал.2 АПК за спиране изпълнителните действия по ИД№12140000242/2014 г. по описа на ТД на НАП гр.Велико Търново. С атакуваното определение искането е оставено без разглеждане, като съдът е преценил, че искането е недопустимо. Мотивите му се споделят от настоящата инстанция. Целта на защитата по чл. 166, ал. 2 АПК е да се предотврати непропорционално засягане на права и законни интереси на адресат от издаден по отношение на него административен акт. Производството е акцесорно и е обусловено от наличието на подадена жалба срещу административен акт неблагоприятно засягащ правната сфера на жалбоподателя. В конкретния случай основното производството не е свързано с обжалване на административен акт издаден по реда на АПК. Не е налице и предварително изпълнение на такъв акт, за да се пристъпи към проверка на предпоставките за спиране по чл.166 и сл. от АПК. Производството е по реда на чл.266 и сл. ДОПК и защитата по чл.166 АПК е неприложима. Наличието на разпоредби за спиране в ДОПК, АПК и ГПК не означава, че тези процесуални норми могат да се прилагат за всички случаи и да се смесват различните производства. В съответния кодекс са посочени предпоставките, при наличието на които може да се поиска спиране, страните които могат да го направят и компетентния орган, който може да го постанови. Посочването в частната жалба като основание „чл.236 АПК във връзка с чл.166, ал.4 АПК и чл.274ГПК“ не означава, че в изпълнителното производство по ДОПК може да се постанови спиране действията по принудително изпълнение, въз основа на който и да е от цитираните процесуални закони и без да са осъществени предпоставките за това. Обосновано първоинстанционният съд е приел, че искането е недопустимо и го е оставил без разглеждане. Следва да бъде отбелязано, че С. М. не е длъжник по конкретното изпълнително дело и не може от името на длъжника, макар и да е неин съпруг да упражнява правата му. Макар да са представени доказателства, че И. М. е с 96% трайно намалена работоспособност, това не означава, че не може сам да защити правата си – лично или чрез надлежно упълномощен представител. Затрудненията на длъжника не предоставят активна процесуална легитимация на неговата съпруга, която да й дава възможност надлежно да упражни от свое име правото да обжалва действията на публичния изпълнител и да иска спиране. Изложените аргументи по същество и в двете жалби, които касаят пречките за ползване на жилището, погасяването на задълженията и наличието на няколко изпълнителни производства не следва да бъдат обсъждани. Те биха имали значение, ако съдът бе сезиран надлежно то страна, която разполага с право на жалба. Като е достигнал до извод за недопустимост на обжалването и искането за спиране на изпълнителните действия, първоинстанционният съд е постановил съдебни актове, които следва да бъдат оставени в сила. Мотивиран така, Върховен административен съд състав на осмо отделение