Определение № 1356 от 20.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3229/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. А., подадена срещу решение № 463/ 26.04.24г. на Варненски окръжен съд, с което е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че тя дължи на „Енерго- Про Продажби“АД сумата от 6458,39лв. за доставена и потребена ел.енергия за периода 08.09.17г. до 07.09.18г., за обект, находящ се в [населено място], м.В.,1409, ап.2, заедно със законна лихва за забава. В изложението се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. За да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване, ВКС взе предвид следното: В исковата молба „Енерго- Про Продажби“АД е направило твърдения, че има вземане срещу ответника Л. А. за сумата от 6458,39лв. главница и 2347,92лв. лихва за забава, установени със СПН на основание отхвърлен отрицателен установителен иск на ответницата срещу дружеството, че не дължи същото вземане. По това дело било установено, че вземането се дължи заради доставена и неплатена ел.енергия за периода 2017-18г.. Дружеството подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, но поради подадено възражение от ответницата, предявява иск по чл. 422 ГПК за установяване на вземането. В срока за отговор Л. А. е възразила, че вземането е погасено по давност, тъй като вземането е с падеж 09.09.19г., а заявлението по чл. 410 ГПК било подадено едва на 27.04.23г., и тъй като погасителната давност за периодични плащания била 3- години, то вземането било погасено по давност. Дружеството е възразило, че в производството по предявения отрицателен установителен иск между същите страни и за същото вземане, развило се от 2019г. до 22г., когато било прекратено частично, поради частичен отказ от иска, а през 2023г. окончателно била отхвърлена останалата част от иска, давност не е текла и тя била прекъсната, тъй като това било иск относно вземането. Първоинстанционният съд е уважил иска, като е приел, че погасителната давност за вземането била прекъсната, заради образуваното дело по отрицателния установителен иск на Л. А., тъй като ОУИ бил идентичен с ПУИ, защото имали един и същи предмет. Определението за прекратяване поради частичен отказ от иска, също формирало СПН за тази част от вземането, освен това давността за вземането била 3- годишна, тъй като се касаело за периодично вземане. Във въззивната жалба на ищцата са оспорени изводите, че давност не тече при предявен отрицателен установителен иск, както и че частичният отказ от ОУИ формира СПН за тази част от иска. Въззивният съд е приел, че с делото по ОУИ между същите страни и за същото вземане, погасителната давност била прекъсната, освен това вземането от корекция на сметка не било периодично и се погасявало с 5- годишна давност, която нямало как да е изтекла от 2019г. до 2023г.. В касационната жалба се оспорват изводите на въззивния съд. Твърди се, че съдът не се е произнесъл по възражението във въззивната жалба, че частичният отказ от ОУИ също формира СПН. Освен това съдът бил излязъл извън правомощията си като отново разгледал въпроса за срока на давността, при положение, че това не било оспорено във въззивната жалба. В изложението към жалбата са поставени следните въпроси: Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и възражения? Какви са пределите на произнасяне на въззивния съд по чл. 269 ГПК? Прекъсва ли погасителната давност ОУИ относно вземането? Коя давност е приложима относно корекция на сметки- кратката или общата давност? ВКС счита, че е налице основание за спиране на делото по чл. 292 ГПК, тъй като по последния въпрос в изложението е образувано тълкувателно дело 1/25г. на ОСГК. Отговорът на този въпрос обуславя правните изводи на въззивния съд, освен това е от значение за разрешаване спора по същество между страните. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО