Решение № 528 от 21.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 158/2010 г.

Решение № 528 от 21.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 158/2010 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Здравка Първанова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Я. Д., [населено място], подадена от пълномощника и адвокат В. Г., срещу въззивно решение № I-105 от 08.10.2009 г. по гр. дело № 328/2009 г. на Бургаския окръжен съд в частта по претенцията по чл. 286 ГПК (отм.) вр. чл. 31, ал. 2 ЗС. С определение от 09.08.2010 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпросите за това какви са предпоставките за уважаване на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС и дали съпругът, на когото след развода е предоставено ползването на семейното жилище, дължи на другия съпруг обезщетение за ползването. Касаторът излага оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила - основания за отмяна по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касация Ж. С. Ж., [населено място], оспорва жалбата. След проверка на заявените в жалбата касационни основания, ВКС, състав на II г. о. приема следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 1919 от 09.03.2009 г. по гр. д. № 2650/2003 г. на Бургаския районен съд в частта, с която във фазата на извършване на делбата между страните - бивши съпрузи, е отхвърлена претенцията по сметки на С. Я. Д. срещу Ж. С. Ж. с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за ползване на процесния апартамент, находящ се в[населено място], за периода 13.09.2004 г. - 30.09.2008 г. в размер на 11 700 лева /по 300 лв. на месец/. За да постанови решението си въззивният съд е приел от фактическа и правна страна, че ползването на процесния апартамент в качеството му на семейно жилище, е предоставено на съпруга Ж. Ж. по силата на решение за развод от 22.07.2003 г. по гр. д. № 3215/2002 г. на Бургаския районен съд. Ищцата е пребивавала постоянно в Г. за процесния период и реално не би могла да ползва апартамента, поради което не е налице щета и ответникът не дължи обезщетение за ползване по чл. 31, ал. 2 ЗС. След прекратяване на съпружеската имуществена общност с развод, тя става обикновена съсобственост, поради което и отношенията между бившите съпрузи се уреждат като такива между съсобственици. При изпълнен фактически състав на чл. 31, ал. 2 ЗС, съпругът, на когото е било предоставено ползването на съсобственото семейно жилище, дължи обезщетение за ползването на другия съпруг. Обстоятелството дали правоимащият съпруг е могъл лично и реално да ползва имота, съобразно частта си, е ирелевантно. В тази връзка при противоречиво решавания правен въпрос, настоящият съдебен състав приема за правилна съдебната практика, изразена в приложените решения: № 557/1988 г. по гр. д. № 441/88 г., ВС, I г. о., № 1813/21.11.2002 г. по гр. д. № 2119/2001 г., ВКС, IV г. о. и № 1213/2008 г. по гр. д. № 3674/2007 г., ВКС, IIIг. о. По основателността на касационната жалба. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС дава право на съсобственика на общата вещ, който е лишен от възможността да я ползва, да получи парично обезщетение за пропуснатата полза като израз на общата забрана за неоснователно обогатяване, залегнала в разпоредбата на чл. 59 ЗЗД. С оглед влязлото в сила съдебно решение по допускане на делбата, страните имат следните части в съсобствеността на процесния апартамент: 70% за Ж. Ж. и 30% за С. Д. В съдебно заседание на 13.08.2004 г. в първата фаза на делбеното производство С. Д. е отправила към ответника искане за заплащане на обезщетение за ползването на имота, от което е лишена. По съществото си това е едностранно волеизявление до другата страна, обективирано в съдебния протокол в качеството му на официален удостоверителен документ. С оглед приетото по основния за изхода на спора въпрос, следва да се приеме, че обжалваното решение е незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния закон. Като е отрекъл правата на касаторката по реда на 31, ал. 2 ЗС, поради това, че тя реално не би могла да ползва имота за исковия период, тъй като пребивава в чужбина, въззивният съд е постановил незаконосъобразен съдебен акт. За периода 14.09.2004 г. - 30.09.2008 г. ответникът дължи обезщетение на касаторката за ползването на имота. Размерът следва да се определи съобразно техническата експертиза и квотата на ищцата в съсобствеността. Претенцията по чл. 286 ГПК (отм.) е заявена в размер на 11 700 лева. Дължимото обезщетение следва да се определи като 30% от пазарния наем на апартамента за процесния период, определен от тричленната техническа експертиза на общо 18 450 лева. Заключението е изготвено след извършени проучвания на пазарните наемни цени, поради което се възприема като компетентно и обективно. Ето защо претенцията за периода е основателна до размера от 5 535 лева. Изложеното налага извод за касиране на обжалваното решение. С оглед изхода на спора и уважения размер на претенцията на касатора следва да се присъдят направените разноски за настоящата инстанция в размер на 489 лева. Мотивиран от горното и на основание чл. 293 ГПК, Върховният касационен съд, състав на II г. о.