Решение № 1878 от 18.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4641/2025 г.

Производството се развива по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по три касационни жалби против решение № 212 от 14.02.2025 г. постановено по адм. дело № 1454/2023 г. по описа на Административен съд София-област. Първата касационна жалба е от „А1 България“ ЕАД, чрез упълномощен представител адвокат П. Велчев. Релевирани са доводи за неговата неправилност по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК, като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, по които се претендира отмяната му. Алтернативно, в случай че касационната инстанция намери за основателни релевираните доводи за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при постановяване на обжалвания съдебен акт, да върне делото за ново произнасяне от друг съдебен състав на Административен съд София-област с указания по правилното приложение на материалния закон. Претендирани са разноски. Втората касационна жалба е от "Цетин България" ЕАД чрез упълномощен представител главен юрисконсулт Й. Илчовска. Релевирани са доводи за неговата неправилност по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК, като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, по които се претендира отмяната му и постановяване на нов съдебен акт, с който се отмени решение № 1252 от 30.11.2023 г., постановено от Комисията за защита на конкуренцията по преписка № КЗК/128/2023 г. и същата се върне за ново произнасяне. Направено е искане за присъждане на разноските по делото. Третата касационна жалба е от "Йеттел България" ЕАД чрез упълномощен представител адвокат Х. Нахризов. Релевирани са доводи за неговата неправилност по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК, като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, по които се претендира отмяната му и постановяване на нов съдебен акт, с който се отмени решение № 1252 от 30.11.2023 г., постановено от Комисията за защита на конкуренцията по преписка № КЗК/128/2023 г. и същата се върне за ново произнасяне. Направено е искане за присъждане на разноските по делото. Ответникът – Комисия за защита на конкуренцията (КЗК, Комисията) чрез процесуален представител юрисконсулт Манолов изразява становище за неоснователност на трите касационни жалби. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - "Юнайтед Тауърс България" ЕООД, чрез пълномощниците адвокат Е. Емануилов и адвокат М. Емануилов оспорва трите касационни жалби като неоснователни, с изложени подробни съображения по съществото на спора. Претендира се обжалваното съдебно решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно, както и да бъдат присъдени разноските по делото. Ответниците - „Словения Броудбанд“ С.а.р.л., Люксембург и "Виваком България" ЕАД, чрез пълномощник адвокат П. Йотов, оспорват трите касационни жалби. Излагат съображения по съществото на спора. Претендира се обжалваното съдебно решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно, както и да бъдат присъдени разноските за касационната инстанция. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационните жалби,, поради което предлага обжалваното решение като правилно и законосъобразно да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като обсъди наведените касационни основания и доводите на страните във връзка с тях, на основание чл. 218 от АПК намира касационните жалби за допустими, като подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежни страни, имащи право и интерес от обжалването, а разгледани поотделно по същество намира, че всяка една от тях и неоснователна, по следните съображения: Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по три жалби на „А1 България“ ЕАД, „Йеттел България“ ЕАД, „Цетин България“ ЕАД срещу решение № 1252 от 30.11.2023 г. на КЗК по преписка № КЗК-128/2023 г., с което е прието, че сделката по договора от 24.11.2022 г. не попада в обхвата на чл. 24, ал. 1 ЗЗК поради недостатъчен оборот на придобиваната част (под прага от 3 млн. лв. за релевантната последна приключила финансова година на територията на страната); а сделката по договора от 25.11.2022 г. не представлява концентрация по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 2 ЗЗК (липса на трайна промяна в контрола върху съответната стопанска дейност). За да достигне до правен извод за неоснователност на трите жалби и поради това да ги отхвърли, административният съд е приел следната относима фактическа обстановка: Преписката е образувана въз основа на уведомление от Словения Броудбанд С.а.р.л., Люксембург относно две сделки за придобиване на активи на "Булсатком" ЕООД. Нотифицираните операции са две отделни сделки, сключени последователно през ноември 2022 г., с различен предмет. Първа сделка (24.11.2022 г.): по Договор за продажба на активи между „Булсатком“ ЕООД (продавач) и „Юнайтед Тауърс България“ ЕООД (купувач). „Словения Броудбанд“ S.а r.l. (чрез дъщерното си дружество „Юнайтед Тауърс България“ ЕООД) придобива собственост върху 167 обекта, представляващи физическа инфраструктура за разполагане на мобилни базови станции/друго телекомуникационно оборудване, индивидуализирани в приложение към договора. Активите са описани като пасивна инфраструктура (кули/мачти, шкафове, кабели, захранване, батерии, мълниезащита, фундаменти и др.), необходима за разполагане на активно оборудване, но без самото активно оборудване. Втора сделка (25.11.2022 г.): по Договор за продажба и обратно наемане на активи между „Булсатком“ ЕООД (продавач и наемател) и „Виваком България“ ЕАД (купувач и наемодател). „Словения Броудбанд“ S.а.r.l. (чрез „Виваком България“ ЕАД) придобива собственост върху активи за изграждане/изменение/ползване на фиксирана електронна съобщителна мрежа, свързани с предоставяне на ТВ и интернет услуги - транспортна мрежа (оптична свързаност между възли/локални централи), мрежа за достъп, включително достъп до канална мрежа, както и системи за наблюдение и условен достъп по обезпечаване предоставянето на ТВ услуги. По отношение на страните и корпоративните връзки е установено, че „Юнайтед Тауърс България“ ЕООД е дружество с предмет на дейност, насочен към придобиване/изграждане/експлоатация на инфраструктура за мобилни електронни съобщителни мрежи и предоставяне на достъп до такава инфраструктура на трети лица. Към датата на нотификацията капиталът му е еднолична собственост на „Словения Броудбанд“ S.а.r.l. „Виваком България“ ЕАД е доставчик на електронни съобщителни мрежи и услуги; към датата на нотификацията акционерният му капитал е еднолична собственост на „Словения Броудбанд“ S.а.r.l. „Булсатком“ ЕООД към датата на нотификацията е собственост по верига (през „Булсатком Инвестмънт Лимитид“, Великобритания и „Вива Корпорейт България“ ЕООД) на „Вива Корпорейт“ S.а.r.l. (Люксембург), контролирано от физическо лице С.Р. Установен е и икономическия контекст на сделките. За „Булсатком“ целта е продажба на активи за подобряване на влошено финансово състояние, включително при отчетени нетни годишни загуби. За придобиващата група сделката от 24.11.2022 г. цели допълване на портфолиото от обекти за разполагане на базови станции, а сделката от 25.11.2022 г. - осигуряване на текущ доход от обратния наем. Направените са следните релевантни фактически констатации, възприети от съда. Относно договора от 25.11.2022 г. (фиксирана инфраструктура и обратно наемане): по силата на договорните клаузи фактическата власт и контролът върху активите остават при „Булсатком“ за срока на наемното правоотношение; договорът не предвижда прехвърляне на абонати към „Виваком“; сделката не води до промяна на лицето, което определя пазарното поведение чрез контрол върху използването на активите и няма да засили присъствието на „Виваком“ на пазара на телевизионно разпространение на дребно и/или на пазара на предоставяне на фиксиран достъп до интернет на дребно. Относно договора от 24.11.2022 г. (167 обекта за колокация): чрез тези активи е развивана стопанска дейност, реализирала самостоятелен оборот на пазара за колокация; активите представляват обособена стопанска дейност, годна да бъде предмет на придобиване на контрол като част от предприятие. В съдебната фаза АССО е приел и приложил като доказателства административната преписка (вкл. значителен обем документи, част от които са „търговска тайна“), както и допълнителни писмени доказателства, представени от жалбоподателите и заинтересованите страни (вкл. извлечения от търговски регистри, данни от КРС, годишни финансови отчети и актове на КЗК по други преписки). Съдът е обявил служебна известност на публикувани актове на КЗК по преписки № 863/2022 г. и № 1090/2023 г., като е отхвърлил искания за прилагане на целите административни преписки по тези производства и е отказал разкриване/достъп до част от документите, съдържащи защитена тайна, както и искане по чл. 190 ГПК за представяне на договор за залог на дялове. При така установеното от фактическа страна, АССО е достигнал до следните правни изводи: Тримата жалбоподатели имат личен, пряк и непосредствен правен интерес по смисъла на чл. 64 ЗЗК, доколкото са участници/конкуренти на засегнати (вертикално и/или хоризонтално свързани) пазари в сектора на електронните съобщения, а активите предмет на сделките представляват ключова инфраструктура за упражняваната от тях стопанска дейност и евентуална отмяна би могла да отстрани настъпващи/настъпили неблагоприятни последици върху пазарната структура. За допустимостта съдът е приел за ирелевантни последващите вписвания и заличавания (вкл. вписване на „Словения Броудбанд“ като собственик на „Булсатком“ и заличаването на „Булсатком“ като търговец), тъй като те са последици от допуснато предварително изпълнение по друго решение на КЗК (по преписка № 1090/2023) и не дерогират интереса от контрол върху по-ранните сделки по прехвърляне на активи. АССО е приел, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, при изискуемия кворум, в рамките на предоставените правомощия. Актът е в изискуемата писмена форма по чл. 62, ал. 1 ЗЗК и съдържа необходимите реквизити. Мотивиран е, обсъдени са относимите доказателства и е проведено разследване по установения ред. Относно твърдените съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът е отхвърлил възраженията, че КЗК е била длъжна да разгледа двете нотифицирани сделки като една операция или да ги обедини с други преписки (№ 863/2022 г. и № 1090/2023 г.). Приел е, че при контрола върху концентрациите е допустимо последователни нотификации да се разглеждат в отделни производства, стига оценката да се прави спрямо структурата на пазара към момента на уведомлението и да не се изкривява ефектът върху конкуренцията. Също така е изложил мотиви, че по-късно нотифицираната сделка може се разгледа и оцени в отделно производство, стига разбира се да се вземе предвид въздействието на по-рано нотифицираната сделка и това да не доведе до изкривяване на ефекта ѝ върху конкуренцията на съответния пазар. Като целта на този подход е да бъдат разгледани няколко последователни сделки без това да забавя произнасянето по всяка една от тях и проверката на всяка нова нотифицирана сделка да стопира произнасянията на административния орган, свързани с предходна нотифицирана сделка. Приел е, че преписка № 863/2022 г. относно евентуално нарушение по чл. 24, ал. 1 ЗЗК относно друга сделка/задължение за уведомяване, не е преюдициална за предмета на преписка № 128/2023 г., тъй като е достатъчно да съобрази настъпилите правни последици от сделките. Също така административният съд е приел, че преписка № 1090/2023 г. свързана с последваща концентрация чрез придобиване на контрол върху „Вива Корпорейт България“ ЕООД също не е преюдициална, тъй като е самостоятелна последваща операция и именно в нея следва да се оценява последната операция, отчитайки ефекта на по-ранните. Поради това не са констатирани съществени процесуални нарушения при постановяване на решението на КЗК. На следващо място е приел, че решението на КЗК е постановено в съответствие с материалноправните разпоредби на чл. 22 и чл. 24 от ЗЗК. Относно квалификацията на двете сделки като отделни обособени части. Първоинстанционния съд е приел, че активите по двете сделки представляват различен тип инфраструктура, обслужват различни услуги и пазари и не са взаимнообвързани, като могат да се използват самостоятелно, като представляват отделни, самостоятелни и независими части от предприятието на „Булсатком“ ЕАД: 1) разполагане на мобилни базови станции или друго телекомуникационно оборудване за предоставяне на мобилни услуги гласови и пренос на данни (колокация на оборудване за мобилни мрежи - 167 обекта) и 2) изграждане на електронна съобщителна мрежа за предоставяне на фиксирани услуги - пренос на данни/достъп до интернет и разпространение на ТВ програми (достъп до пасивна (физическа) инфраструктура, предмет на продажба и обратно наемане). На това основание е приел за правилен подхода на КЗК да ги обследва разделно. Относно сделката от 25.11.2022 г. (продажба и обратно наемане на електронна съобщителна мрежа за предоставяне на фиксирани услуги). Съдът е потвърдил извода на КЗК, че не е налице концентрация по чл. 22, ал. 1, т. 2 ЗЗК, тъй като сделката не води до трайна промяна на контрола върху релевантната стопанска дейност/активи: контролът остава при „Булсатком“ за продължителния срок на наемното правоотношение. Договорът предвижда само ограничени основания за предсрочно прекратяване, поради което „Виваком“ не разполага с дискреционна възможност да отнеме фактическия контрол чрез прекратяване. Не се предвижда прехвърляне на абонати към „Виваком“, поради което не се формира допълнително присъствие на придобиващото предприятие на този съответен пазар. Отхвърлени са и твърденията, че по силата на предходни заемни/обезпечителни отношения (документи по чл. 55 ЗЗК) се обуславя загуба на контрол от страна на „Булсатком“ върху наетите активи. Относно сделката от 24.11.2022 г. (придобиване на 167 обекта за колокация) и праговете по чл. 24, ал. 1 ЗЗК. Съдът е възприел извода на КЗК, че тази сделка представлява концентрация по чл. 22, ал. 1, т. 2 ЗЗК (придобиване на контрол върху активи/част от предприятие, формиращи самостоятелен оборот), но не подлежи на задължително предварително уведомяване, тъй като не са достигнати праговете по чл. 24, ал. 1 ЗЗК. При изчисляването на оборота съдът е приложил правилото на чл. 25, ал. 2 ЗЗК, като е достигнал до извод, че за релевантния период оборотът на тези 167 обекта е под 3 млн. лв., поради което не е изпълнено кумулативното условие за нотификация, както е прието и от КЗК. Така постановеното решение е правилно и законосъобразно, като с оглед възможността предвидена в чл.221, ал.2, предл. последно от АПК, настоящият състав препраща към мотивите за първоинстанционният съд. При все това, следва да се разгледат възраженията на касационни жалбоподателите, с оглед спецификата на производството по конкурентно право и в специалност режимът за контрол на концентрациите предвиден на национално ниво в чл. 22 и сл. ЗЗК. Следва да бъде припомнено, че съгласно чл. 208 АПК предмет на касационно оспорване е първоинстанционното съдебно решение. Касационното производство не решава материалноправния спор, а спора за валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение. Предмет на проверка не е съществуването на спорното материално право, а съществуването на правните последици на първоинстанционното решение и правото на отмяната или обезсилването им. Затова касационният съд не прави собствени изводи относно релевантните за спора факти, нито събира доказателства за тях, а преценява съответствието на решението с материалния закон, въз основа на фактите, установени от първата инстанция. В този смисъл той е съд по правото, а не по фактите. На първо място относно липсата на съществени процесуални нарушения от страна на административния съд: Следва предварително да се отбележи, че видно от документите от подготвителните работи по приемането на българския закон за конкуренцията, волята на законодателя е да хармонизира националното конкурентно право в областта на контрола върху концентрациите с това на Съюза, доколкото националните разпоредби по същество се основават на Регламент № 139/2004 (в този смисъл стенограма от пленарно заседание от 1 октомври 2008 във връзка с приемане на ЗЗК обнародван в ДВ, бр. 102 от 28.11.2008 г.). Всъщност разпоредбите са идентични относно понятието за концентрация (чл. 22 ЗЗК и чл. 4 от Регламента) и задължението за спиране - чл. 82, ал. 5 и чл. 88, ал. 2 ЗЗК въвежда забрана за извършване на концентрациите преди нотифицирането или разрешаването им от компетентните органи, забрана, която е по същество идентична със забраната по член 7, параграф 1 от Регламент № 139/2004. Поради това ЗЗК трябва да се тълкува в частност в светлината на практиката на СЕС. Първото изложено възражение в тази насока е относно отказа да се спре производството до приключване на производството по преписка № КЗК-863/2022 г. В началото следва да се посочи, че въпросното възражение съдържащо се в касационната жалба на „А1 България“ ЕАД по своето естество е бланкетно и единствено препраща към изложените съображения във връзка с материалната законосъобразност на решението. Това на самостоятелно основание е достатъчно, за да обоснове липсата за задължение настоящата инстанция да се произнесе по него. Въпреки това, следва да бъде посочено, както и правилно е констатирано от страна на административния съд, че съгласно чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК вр. с чл. 144 АПК съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. Има се предвид обусловеност между делата, която се основава на връзката между субективните права и правопораждащите ги факти, като съдържание на конкретните правоотношения. По смисъла на цитираната норма такава обусловеност е налице когато предмет на обуславящото дело е правоотношение, чието съществуване или несъществуване се явява предпоставка за съществуването на спорното материално право, предмет на обусловеното дело. Предмет на производство по преписка №КЗК/863/2022 г. е установяването на евентуално извършено нарушение по чл. 24, ал. 1 от ЗЗК от страна на Словения Броудбанд С. а. р. л., Люксембург и "Вива Корпорейт България" ЕООД при придобиването на контрол върху Булсатком Инвестмънт Лимитид, Великобритания респективно върху "Булсатком" ЕООД, поради неизпълнение на задължение за предварително уведомяване за Споразумение за покупко-продажба сключено на 31.08.2022 г. Така видно от този предмет, той не е обуславящ и наличието или липсата на възникналото правоотношение не е предпоставка за съществуването на спорното материално право по настоящото дело. Относно възраженията за отказ да бъдат събрани по делото Договора за залог и договорът за задълженията, с който са обезпечени със залога. Настоящата инстанция приемат, че събирането на този договор в производството не би променила изводите на съда, тъй като не се отнася до придобиването на част от предприятието във визираните два договора предмет на настоящото производството, а именно единия от които е за физическа инфраструктура, а другия за активи за изграждане/изменение/ползване на фиксирана електронна съобщителна мрежа. Поради това административният съд не е допуснал съществено процесуално нарушение когато е отхвърлил искането да бъде задължен Словения Броудбанд С.а.р.л да представи така посочените писмени доказателства. Относно възражения за отказ за разкриване на поверителна информация: На първо място, тук е редно да бъде споменато, че има разлика в правата на достъп до информация спрямо страната субект на проверки от страна на Комисията и тези, които се явяват трети заинтересовани страни. В така въведения контекст, безспорно е установено задължението на Комисията, съответно съдебната инстанция да предостави достъп до преписката и доказателствата на предприятието субект на проверка. Този достъп е неизменно свързан с принципа на зачитане на правото на защита, който представлява и общ принцип на правото на Съюза, който трябва да се прилага, когато административният орган възнамерява да приеме акт, увреждащ лицето, към което е насочен (СЕС, Решение от 18 декември 2008, Sopropй, C-349/07, ECLI:EU:C:2008:746, т. 36). В този смисъл посоченото задължение при процедурите за контрол върху концентрациите е предвидено в националното законодателство в чл. 55 ЗЗК, съответстващо на производното право на Европейския съюз - член 18, параграф 3 от Регламент № 139/2004 (което се свърза и със съображение № 42 от посочения регламент за защита на търговската тайна), както и по-прецизно в член 17 и 18 от Регламент № 802/2004 (съответстващи на съображение № 16 от посочения регламент за приложение). Съответно от член 18, параграф 3 от Регламент № 139/2004 и от член 17 от Регламент № 802/2004 следва, че след като изложението на възраженията е изпратено, свободен достъп до преписката имат пряко заинтересованите страни при съблюдаване по-специално на законните интереси на предприятията от неоповестяване на техните търговски тайни, като този достъп до преписката не се разпростира върху поверителна информация или вътрешни документи нито на Комисията, нито на компетентните органи на държавите членки (СЕС, Решение от 16 януари 2019, Комисия/United Parcel Service, C-265/17 P, ECLI:EU:C:2019:23, т. 30). Също така съгласно съображение 10 от Регламента за приложение, разпоредбите, които се отнасят за производството пред Комисията, трябва да бъдат формулирани така, че изцяло да се гарантира правото на изслушване и правото на защита. За целта Комисията следва да прави разграничение между страните, които уведомяват за концентрация, други страни, участващи в планираната концентрация, трети страни и страни, спрямо които Комисията възнамерява да вземе решение за налагане на глоба или периодични наказателни плащания. В този смисъл, на търговската тайна се предоставя много специална защита и тя не може да бъде разкрива на трети лица, подали жалби, тъй като в противен случай конкуренти биха могли да получат достъп до тайните на други предприятия просто чрез подаване на жалба. Следователно жалбоподателите не могат да имат същия достъп до преписката като предполагаемите нарушители (ПИС, Решение от 15 юли 1994, Matra Hachette / Commission, T-17/93, ECLI:EU:T:1994:89, т. 34 и СЕО, Решение от 24 юни 1986, AKZO / Commission, 53/85, ECLI:EU:C:1986:25, т. 28). В допълнение, съгласно атипичен акт на ЕК - Известие на Комисията относно правилата за достъп до преписката на Комисията при производства по членове 81 и 82 от Договора за ЕО, членове 53, 54 и 57 от Споразумението за ЕИП и Регламент (ЕО) № 139/2004 на Съвета, в т. 49 е предвидено, че заинтересованите страни при производствата по сливанията нямат право след получаване на достъп до преписката и дадена страна счета, че за целите на своята защита е нужно да се запознае с конкретна информация, до която няма право на достъп, да може да подаде мотивирано искане за такъв достъп до Комисията. Като това следва да се тълкува в смисъл, че на заинтересованите страни в това тези производства имат ограничени права относно достъпа до преписката, съдържаща поверителна или търговска информация, като отказа на Комисията не представлява самостоятелен акт, който подлежи на обжалване от заинтересованите страни, а следва да бъде ценен при обжалване на крайното решение на Комисията. С цел изчерпателност на анализа следва да се посочи, че съгласно практика на СЕС, простото изброяване на документи, до които е отказан достъп, не е достатъчно, за да се изпълни установеното от съдебната практика задължение, по силата на което жалбоподателят трябва да докаже, че резултатът, до който достига Комисията в това решение, е щял да бъде различен, ако разглежданите документи са били изключени като уличаващи доказателства. Във връзка с това следва да се припомни, че според постоянната съдебна практика несъобщаването на документ съставлява нарушение на правото на защита само ако засегнатото предприятие (в смисъл разследваното предприятие) докаже, от една страна, че Комисията се е основала на този документ в подкрепа на твърдението си за съществуването на нарушение, и от друга страна, че това твърдение може да бъде доказано само въз основа на този документ. Ако съществуват други писмени доказателства, с които страните са се запознали в хода на административното производство, конкретно подкрепящи изводите на Комисията, изключването като доказателствено средство на несъобщен уличаващ документ не би опровергало основателността на твърденията за нарушения, възприети в оспорваното решение. Ето защо задача на разследваното предприятие е да докаже, че резултатът, до който е достигнала Комисията в своето решение, е щял да бъде различен, ако като уличаващо доказателство е бил изключен несъобщен документ, на който Комисията се е основала, за да обвини в нарушения това предприятие. (Решение от 7 януари 2004 г. по дело Aalborg Portland и др./Комисия, C‑204/00 P, C‑205/00 P, C‑211/00 P, C‑213/00 P, C‑217/00 P и C‑219/00 P, Recueil, стр. I‑123, точки 71—73). (виж СЕС, Решение от 01 юли 2010, Knauf Gips v Commission, C-407/08 P, ECLI:EU:C:2010:389, т. 12-13). Също така, ако страна докаже в рамките на иск за отмяна, подаден срещу окончателното решение на Комисията, че не е била в състояние да изрази становището си относно един или повече уличаващи документи в хода на административното производство, следва да се приеме, че е налице нарушение на правото на защита, като уличаващите документи ще бъдат изключени като доказателства. Това обаче не води автоматично до отмяна на решението в неговата цялост, тъй като изключването на такива документи ще доведе до отмяна (изцяло или частично) само доколкото съответното възражение, повдигнато от Комисията, може да бъде доказано единствено чрез позоваване на тях (ПИС, Решение от 29 юни 1995, T-30/91, Solvay / Commission, ECLI:EU:T:1995:115, т. 58; ОС, Решение от 16 юни 2011, T-240/07, Heineken Nederland и Heineken / Commission, ECLI:EU:T:2011:284, т. 237-239 и ОС, Решение от 29 септември 2021, T-342/18, Nichicon Corporation / Commission, ECLI:EU:T:2021:635, т. 240). С други думи, ако съдът приеме, че нарушението е било достатъчно установено въз основа на други уличаващи доказателства, които са били предоставени на жалбоподателя в хода на административното производство и по отношение на които той е имал възможност да изрази становището си, нарушението на правото на защита няма да засегне законосъобразността на решението (СЕО, Решение от 31 март 1993, Ahlstrцm v Commission, по съединени дела C-89/85, C-104/85, C-114/85, C-116/85, C-117/85 и C-125/85 до C-129/85, ECLI:EU:C:1993:120, т. 138). Видно от тази практика, която е приложима само спрямо нотифициращите предприятия по концентрациите и съответно спрямо предприятията субект на разследване за извършено нарушение на антитръстовите правила, следва да се тълкуват съответно към заинтересованите предприятия, спрямо които достъпа до преписката в частта на поверителна и търговска тайна е по-ограничен. Така, в конкретния случай, доказателствената тежест е на заинтересованата страна да докаже, че ако се позове на тези документи и изложи становища по тях Комисията би достигнала до други правни изводи и само благодарение на тези документи, ако са били предоставени, са могли да докажат тяхното твърдение, за сметка на установеното от Комисията и съответно твърденията на нотифициращите страни, която също следва да изрази становища по тях. Това в настоящият случай не е установено от страна на касационните жалбоподатели – заинтересованите страни по преписката през КЗК. С оглед на всичко гореизложено, основателни и законосъобразни са правните изводи на административния съд, че документите, до които се търси достъп, съдържат информация относно финансово състояние, търговски партньори, търговски условия, стратегии и т.н., които изрично са посочени като чувствителни за предоставилите ги предприятия. В тази връзка настоящият касационен състав намира, че предоставянето на тази информация на страните по делото би могло да застраши стопанския интерес на предоставилите я или на трети лица. От друга страна липсата на достъп до тези документи не нарушава правото на защита на страните до степен, която да ги поставя в невъзможност да упражнят своите процесуални права и да формулират своите защитни тези. Съответно възражението за съществено процесуално нарушение е неоснователно. Относно възраженията свързани с материалната законосъобразност на решението на първоинстанционния съд: На първо място, относно представеното писмено доказателство - Решение № 383 от 17.12.2025 г. на Комисията за регулиране на съобщенията. Това доказателство се явява неотносимо към предмета на настоящия спор. На първо място, в рамките на настоящата административна преписка Комисията за защита на конкуренцията не е извършвала анализ на ефектите върху съответния пазар, поради което посоченото решение на КРС не може да служи като релевантна фактическа или правна основа за преценката по делото. На второ място, преценката на националния орган по защита на конкуренцията се извършва за всеки конкретен случай въз основа на индивидуално установените факти и обстоятелства, като същата не е обвързана нито от предходни свои актове, нито от актове на други национални органи. Това следва от самата природа на конкурентното право, чиято основна цел е защитата на ефективната конкуренция на динамични и непрестанно променящи се пазари. На трето място, Решение № 383 от 17.12.2025 г. на КРС е постановено в съвсем различен регулаторен контекст, а именно във връзка с приемането на резултатите от проведено обществено обсъждане на проект на решение за определяне, анализ и оценка на пазара на едро на локален достъп в определено местоположение, открит с Решение № 316 от 23.10.2025 г. на КРС. Следователно предметът, целите и правната рамка на това решение са несъпоставими с предмета на настоящото производство. Следва да се посочи, че правния режим на контрол на концентрациите, такъв какъвто е предвиден в чл. 22 и сл. ЗЗК, съответно в производното право на Европейския съюз в Регламент 139/2004, и съответно доразвит и утвърден в юриспруденцията на СЕС предвижда, че концентрацията се извършва по смисъла на член 7, параграф 1 от Регламент № 139/2004, щом страните по нея осъществят операции, способстващи за трайна промяна в контрола над целевото предприятие (решения от 31 май 2018 г., Ernst & Young, C‑633/16, EU:C:2018:371, т. 46 и от 4 март 2020 г., Marine Harvest/Комисия, C‑10/18 P, EU:C:2020:149, т. 50). В този смисъл обстоятелството, че всяко частично извършване на концентрация попада в приложното поле на този член, отговаря на изискването за гарантиране на ефективен контрол върху концентрациите. Всъщност, ако на страните по концентрацията беше забранено да я извършат с една операция, но можеха да постигнат същия резултат с няколко последователни частични операции, това щеше да намали полезното действие на забраната по член 7 от Регламент № 139/2004 и така щеше да застраши изискваната от Регламента предварителност на контрола и осъществяването на целите на този регламент (решение от 31 май 2018 г., Ernst & Young, C‑633/16, EU:C:2018:371, т. 47). В същия дух в съображение 20 от Регламента се посочва, че е необходимо да бъдат разглеждани като единна концентрация операциите, които са тясно свързани помежду си във връзка с условие или са под формата на серии от операции с ценни книжа, които се осъществяват в сравнително кратък период от време (решение от 31 май 2018 г., Ernst & Young, C‑633/16, EU:C:2018:371, т. 48). Щом обаче не са необходими за постигането на промяна в контрола над засегнато от концентрацията предприятие, подобни операции, макар и осъществявани в рамките на концентрация, не попадат в хипотезата на член 7 от Регламент № 139/2004. Всъщност, въпреки че могат да имат спомагателно или подготвително значение за концентрацията, тези операции нямат пряка функционална връзка с извършването ѝ, поради което осъществяването им по принцип не е годно да накърни ефективността на контрола върху концентрациите (решение от 31 май 2018 г., Ernst & Young, C‑633/16, EU:C:2018:371, т. 49). Накрая Съдът стига до извода, че член 7, параграф 1 от Регламент № 139/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че концентрация се извършва само с операция, която изцяло или отчасти, фактически или правно способства за промяната в контрола над целевото предприятие (решение от 31 май 2018 г., Ernst & Young, C‑633/16, EU:C:2018:371, т. 59). Тъй като член 7, параграф 1 и член 4, параграф 1 от Регламент № 139/2004 са две разпоредби относно понятието „извършване на концентрация“, следва да се приеме, че посоченото от Съда, сезиран с преюдициално запитване на основание член 267 ДФЕС по делото, по което е постановено решение от 31 май 2018 г., Ernst & Young (C‑633/16, EU:C:2018:371), по отношение на първата от тези разпоредби, важи и за втората. Следователно видно от решение от 31 май 2018 г., Ernst & Young (C‑633/16, EU:C:2018:371), Съдът е направил разграничение между понятията „концентрация“ и „извършване на концентрация“. В това отношение от точка 45 от решение от 31 май 2018 г., Ernst & Young (C‑633/16, EU:C:2018:371), следва, че съгласно член 3 от Регламент № 139/2004, в който е дефинирано понятието за концентрация, се счита, че е налице концентрация, „когато е налице трайна промяна в контрола“, докато от точка 46 от посоченото съдебно решение следва, че „концентрацията се извършва“, „щом страните по нея осъществят операции, способстващи за трайна промяна в контрола над целевото предприятие“, тоест евентуално преди придобиването на контрол над целевото предприятие. Този извод се потвърждава от точка 59 от решение от 31 май 2018 г., Ernst & Young (C‑633/16, EU:C:2018:371), от която следва, че за да се извърши концентрация по смисъла на член 4, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Регламент № 139/2004, е достатъчно дадена операция изцяло или отчасти, фактически или правно да способства за промяната в контрола над целевото предприятие. Така от решение от 31 май 2018 г., Ernst & Young (C‑633/16, EU:C:2018:371), следва, че понятието „извършване на концентрация“, предвидено в член 4, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Регламент № 139/2004, не се ограничава до положението, при което крайният купувач придобива контрола над целевото предприятие, а обхваща и всяка сделка, която „способства“ за такава промяна в контрола. Това, което посочва Съдът е, че операциите, които не са били необходими за постигането на промяна в контрола и които следователно, въпреки че са могли да имат спомагателно или подготвително значение за концентрацията, не са имали пряка функционална връзка с извършването на концентрацията, не попадат в хипотезата на член 7 от Регламент № 139/2004. Ето защо от тази точка следва, че операциите попадат в обхвата на понятието „извършване на концентрация“, дори когато това извършване е частично по смисъла на точки 47 и 51 от посоченото съдебно решение, ако способстват изцяло или отчасти за промяната в контрола над целевото предприятие. Член 4, параграф 1 от Регламент № 139/2004 подробно описва различни възможни хипотези на придобиване на контрол и уточнява в кой момент според случая трябва да се извърши нотифицирането. посочването на „придобиването на контролен пакет“ може да се отнася до случаите, уредени от член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004: макар те да не са подчинени на отлагателното условие да бъде разрешена концентрацията, извършването на публични търгове и на сделки с ценни книжа би могло да доведе до придобиването на контролен пакет, без да се нарушава член 7, параграф 1 от Регламент № 139/2004, при спазване на изискванията, установени в параграф 2 от тази разпоредба. Критерият, възприет в решение от 31 май 2018 г., Ernst & Young (C‑633/16, EU:C:2018:371), за да се определи дали е бил нарушен член 7, параграф 1 от Регламент № 139/2004, не е дали е бил придобит контролът над целевото предприятие, а дали, разглежданата сделка е способствала изцяло или отчасти, фактически или правно за промяната в контрола над посоченото предприятие. Такъв критерий е приложим по аналогия по отношение на член 4, параграф 1 от Регламент № 139/2004. Това, което посочва Общият съд от една страна е, че без придобиването на контрол Комисията не разполага с правомощието да развали дадена концентрация (решение от 6 юли 2010 г., Aer Lingus Group/Комисия, T‑411/07, EU:T:2010:281, т. 66), и от друга страна, че придобиването на дялово участие в капитала, което само по себе си не предоставя контрол по смисъла на член 3 от Регламент № 139/2004, може да попадне в приложното поле на член 7 от посочения регламент (решение от 6 юли 2010 г., Aer Lingus/Комисия, EU:T:2010:281, т. 83). С други думи, Общият съд обяснява, че макар придобиването на контрола да е необходимо, за да може Комисията да упражни правомощието си да развали концентрацията, това придобиване на контрол не е необходимо, за да попадне дадена операция в приложното поле на член 7 от Регламент № 139/2004. Всъщност терминът „извършване“ се отнася до концентрацията (или до операцията, както е посочено в член 7, параграф 4 от Регламент № 139/2004), докато терминът „придобиване“ се отнася до контрола. Тези две понятия обаче не могат да се смесват. „Извършването“ на концентрацията може да има определена продължителност във времето, което обяснява понятията за частично извършване и за една-единствена концентрация, докато „придобиването“ на контрола не може да има определена продължителност във времето. Всъщност или контролът е придобит, когато даден субект има възможност да упражнява решаващо влияние върху целевото дружество, или не е придобит. Следователно понятието за придобиване на контрол не може да обхваща „частично“ придобиване. Следователно твърдян „частичен контрол“ не може да бъде условие за частично извършване на концентрацията. Така, за да бъде ефективен, контролът от страна на Комисията трябва да бъде осъществен не само преди придобиването на контрола, но и преди извършването, дори и частично, на концентрацията. Всъщност, ако на страните по концентрацията беше забранено да я извършат с една операция, но можеха да постигнат същия резултат с няколко последователни частични операции, това щеше да намали полезното действие на забраната по член 7 от Регламент № 139/2004 и така щеше да застраши изискваната от Регламента предварителност на контрола и осъществяването на целите на този регламент (решение от 31 май 2018 г., Ernst & Young, C‑633/16, EU:C:2018:371, т. 47). Съобразявайки така направения систематичен анализ изведен от практиката на СЕС по тълкуване и приложение на правния режим на контрола на концентрациите, настоящата съдебна инстанция намира за обосновани и материалнонозаконосъобразни изводите на АССО, че две сделки следва да бъдат разделени, тъй като не представляват една-единствена концентрация и правният извод, че сделката за предоставяне на електронна съобщителна мрежа не представлява концентрация, а сделката за колокацията не минава праговете за нотифициране. На първо място относно квалификацията на двете сделки като отделни обособени части: Правилно е установено от КЗК и потвърдено от първоинстанционния съд, че с оглед на обстоятелството, че двете сделки представлява различен тип инфраструктура, които служат за предоставяне на различен вид услуги, съответно могат да бъдат обособени в различни съответни пазари, те представляват обособена част от цялото предприятие на „Булсатком“ ЕАД и като такива не са взаимосвързани относно осъществяване на отделна стопанска дейност, годна да генерира оборот. Поради именно тази особеност, че тези две сделки не са произтичащи една от друга и не за взаимозависими, следва, че между тях не е налице тази свързаност, която се визира в концепцията за една-единствена концентрация и нямат пряка функционална връзка помежду си. Като тук е моментът отново да се посочи, както правилно и е изтъкнал първоинстанционния съд, че в последващите сделки, обект на другите цитирани по-горе производства следва да се направи такава преценка и да се установят в тяхната съвкупност всички сделки и какво е тяхното въздействие на съответните пазари. На второ място, относно сделката от 25.11.2022 г. за предоставяне на електронна съобщителна мрежа, в основата на правния анализ стои въпросът за наличието на трайна промяна в контрола върху обособена част от предприятие, която е способна самостоятелно да генерира оборот. След цялостен и правилен анализ на установената фактическа обстановка, Административен съд – София област законосъобразно е достигнал до извода, че по силата на разглежданата сделка не е налице възможност за осъществяване на трайна промяна на контрола от страна на „Виваком“ по смисъла на чл. 22 ЗЗК и чл. 3 от Регламент (ЕО) № 139/2004. Решаващо значение в този контекст има договорът за обратно наемане, който предвижда запазване на независимостта и самостоятелността на „Булсатком“ при осъществяване на дейността по предоставяне на фиксирани електронни съобщителни услуги. Дейността се осъществява автономно от „Булсатком“, без „Виваком“ да придобива правомощия, позволяващи му да упражнява решаващо влияние върху управлението или търговската политика на наемателя. Правилно съдът е отчел значителната продължителност на договора за обратно наемане, която изключва възможността за прехвърляне на контрол или на решаващо влияние върху стратегическите и оперативните решения на „Булсатком“ във връзка с експлоатацията на електронната съобщителна мрежа и предоставянето на фиксирани услуги. С оглед именно на тази продължителност, законосъобразно е прието, че трайният контрол върху използването на активите се упражнява от „Булсатком“, а не от „Виваком“. От съществено значение е и обстоятелството, че договорът за обратно наемане предвижда възможност за предсрочно прекратяване само при наличието на едно изрично посочено основание, което изключва възможността „Виваком“ едностранно и по своя преценка да прекрати договорното правоотношение. По този начин се елиминира всякаква договорна възможност за упражняване на натиск или контрол върху търговското поведение на „Булсатком“. Независимо от наличието на предходни правоотношения между страните, правилно е прието, че „Булсатком“ не губи контрола върху активите, гарантиран му по силата на договора за обратно наемане. В тази връзка се налага изводът, че макар и да не е титуляр на правото на собственост върху активите, „Булсатком“ ЕООД разполага с фактическата и правната възможност да осъществява независима и самостоятелна стопанска дейност като доставчик на фиксирани електронни съобщителни услуги на дребно до крайни потребители. Тази самостоятелност е гарантирана както от дългия срок на договора за наем, така и от обстоятелството, че по силата на същия договор единствено „Булсатком“ ЕООД носи отговорност за осигуряването на достъп на трети оператори до съответната инфраструктура, което е несъвместимо с наличие на контрол или решаващо влияние от страна на „Виваком“. На трето място, относно сделката от 24.11.2022 г., касаеща активи за колокация, правилно първоинстанционният съд е изходил от самостоятелния характер на тази част от предприятието на „Булсатком“, която е способна да функционира независимо и да генерира самостоятелен оборот. По отношение на тази сделка безспорно и между страните не е налице спор, че чрез „Юнайтед Тауърс България“ ЕООД, „Словения Броудбанд“ С.а.р.л придобива и осъществява трайна промяна на контрола върху активите за колокация на „Булсатком“ по смисъла на чл. 22 ЗЗК и чл. 3 от Регламент (ЕО) № 139/2004, поради което същата представлява концентрация. На следващо място, за да се прецени дали конкретната концентрация подлежи на задължително нотифициране, следва да бъде анализирано дали предвидените кумулативни предпоставки от фактическия състав предвиден в разпоредбата на чл. 24 ЗЗК са изпълнени. Съгласно ал. 1 на посочената разпоредба, следва, че ако сумата от общите обороти на всички предприятия - участници в концентрацията на територията на Република България през предходната финансова година, надхвърля 25 млн. лв., и 1) общият оборот на всяко едно от поне две от предприятията - участници в концентрацията на територията на Република България през предходната финансова година, надхвърля 3 млн. лв., или 2) общият оборот на предприятието - обект на придобиване на територията на Република България през предходната финансова година, надхвърля 3 млн. лв. При приложение на тези разпоредби към установената фактическа обстановка, първоинстанционният съд правилно е приел, че втората кумулативна предпоставка не е изпълнена. Това е така, тъй като при определяне на оборота на придобиваната част от предприятието, съгласно чл. 25, ал. 2 ЗЗК, следва да се вземе предвид единствено оборотът, реализиран от дейността по колокация на оборудване през последната приключила финансова година на територията на Република България. От събраните по делото доказателства законосъобразно е установено, че този оборот е в размер под законово установения праг от 3 млн. лв., поради което правилно е прието, че за разглежданата концентрация не е възникнало задължение за задължително нотифициране пред Комисията за защита на конкуренцията. При този изход на спора претенциите на ответниците за присъждане на разноски за касационното производство са основателни съобразно правилото на чл.143, ал.3 от АПК във връзка с чл.228 от АПК. На КЗК, защитавани в касационното производство от юрисконсулт, следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 120 евро. Ответната страна „Юнайтед Тауърс България“ ЕООД претендира присъждането на адвокатско възнаграждение в размер на 4182 евро, което отговарят на действителната фактическа и правна сложност на делото. Ответната страна Словения Броудбанд С.а.р.л., Люксембург претендира присъждането на адвокатско възнаграждение в размер на 9000 евро. Съдът прецени направените от касационните жалбоподатели възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение на този ответник и намери същите за основателни, с оглед сходната дейност осъществява от процесуалните представители на ответниците и съответно сходни защитни тези като тези поддържани и пред първоинстанционния съд, следователно следва адвокатското възнаграждение да бъде намалено на 4500 евро, което се явява справедливо и съответно на обема на работата на процесуалния представител на този ответник. Тези задължения за разноски като делими следва да бъдат понесени по равно от касационните жалбоподатели и всеки от тях следва да заплати на „Юнайтед Тауърс България“ ЕООД по 1394 евро разноски за касационното производство, на Словения Броудбанд С.а.р.л., Люксембург – по 1 500 евро, а на КЗК - по 40 евро разноски. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,