Определение № 226 от 11.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2503/2013 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 228 от 18.12.2012 г. по гр.д. № 509/2012 г. на Апелативен съд - Варна е потвърдено решение № 1558 от 31.07.2012 г. по гр.д. № 2565/2010 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която Л. Б. Г., действащ като ЕТ с фирма ” А.- ВН- Л. Г.”, и [фирма] са осъдени да предадат на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], владението върху недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ южната незастроена реална част с площ 2000 кв.м, очертана с контур в червен цвят на л. 10 от делото, от дворно място, цялото с площ 5 820 кв.м, съставляващо ПИ с идентификатор 10135.3514.247 по Кадастралната карта на [населено място], както и в частта, с която е отменен нотариален акт № 163, т.І, дело № 154/09 г. Със същото въззивно решение е отменено решението на Окръжен съд Варна в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] против Л. Б. Г., действащ като ЕТ “ А.- ВН- Л. Г. “иск за заплащане на сумата 23 440 лв. представляваща обезщетение за ползата, от която го е лишил, и в тази част е постановено друго, с което на основание чл. 73, ал.1 ЗС Л. Г., действащ като [фирма] е осъден да заплати на [фирма] тази сума, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска - 29.12.2010 г. до окончателното й заплащане. В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е подадена касационна жалба от [фирма] и от [фирма], чрез техния процесуален представител адв. М. Т.. В жалбата са изложени доводи за недопустимост на въззивното решение в частта по иска по чл. 108 ЗС поради наличието на друго влязло в сила решение, с което спорът за собственост между страните е разрешен със сила на пресъдено неща. На следващо място се твърди неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани няколко правни въпроса, по отношение на които касаторите считат, че са налице предпоставките на чл. 2801, ал.1,т.1,2 и 3 ГПК: 1/ Може ли да бъдат преодоляни поради новонастъпили обстоятелства обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението, постановено по гр.д. № 1756/03 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен иск със същото правно основание - чл. 108 ЗС между “А. - ВН- Л. Г.” и праводателя на ищеца [фирма] за предаване на владението върху 500 кв.м идеални части от имота, предмет и на настоящото дело; 2/ Не следва ли при наличие на новонастъпили обстоятелства от значение за спора по влязлото в сила решение, същото да бъде атакувано по реда на отмяната, а не чрез преразглеждане, както е процедирал въззивния съд; 3/ Преклудирано ли е искането за назначаване на съдебно- техническа експертиза от въззивния съд, направено с оглед твърдението за недопустимост на иска, щом като това искане е било направено в срок пред първоинстанционния съд, но е било оставено от него без уважение; 4/ Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, предвид разпоредбата на чл. 269, изр.1 ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта на решението; 5/ След като съдът се произнася с решението си по допустимостта на иска и без възражение от ответника, длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства във връзка с допустимостта на иска; 6/ Нищожна ли е като противоречаща на закона сделката, сключена в нарушение на императивната норма на чл. 41, ал.2 ЗППДОбП/ отм./ за прехвърляне на собственост върху приватизирания обект в рамките на посочения срок /клауза за неотчуждаемост/ и дали реализирането на договорната отговорност за заплащане на неустойка санира недействителността на извършената от купувача сделка; 7/ Допустимо ли е органният представител на едноличното търговско дружество да договаря сам със себе си. В подкрепа на твърденията, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС или са разрешавани противоречиво от съдилищата, касаторите сочат съдебна практика. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация [фирма] изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателите предпоставки на чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Предявен е иск с правно основание чл. 108 ЗС от [фирма] против [фирма] и [фирма] за предаване владението върху терен с площ 2000 кв.м, представляващ южната част от дворно място с площ 5 820 кв.м, съставляващо ПИ с идентификатор 10135.3514.247 по кадастралната карта на [населено място], ведно с построените в същото три склада. Ищецът се е легитимирал като собственик на този имот с нотариален акт № 111, т. І, дело № 103/2005 г. на нотариус Н. Д., с който е закупил от [фирма] земя с площ 5 950 кв.м, а по скица- 5 881 кв.м, представляващ УПИ ІХ-1682 в кв. 46 по плана на З. промишлена зона [населено място], заедно с построените в имота сгради, подробно индивидуализирани в нотариалния акт. Срещу предявения иск за ревандикация ответниците са се бранили с възражение, че искът е недопустим за 500 кв.м от процесния терен, тъй като между праводателя на ищеца [фирма] и ответника “ [фирма] е бил воден иск по чл. 108 ЗС, приключил с влязло в сила решение от 23.11.2004 г. по гр.д. № 1756/2003 г. на Варненския окръжен съд, с което искът на [фирма] е бил отхвърлен. За останалата част от имота са поддържали, че ищецът не е придобил правото на собственост, тъй като праводателят му не е бил собственик. Освен това сделката не е произвела вещноправно действие, тъй като към момента на сключването й не е било взето решение от едноличния собственик на капитала на продава и на купувача за извършване на разпореждането, евентуално - че тези решения са били взети в нарушение на чл. 38, ал.1 ЗЗД, тъй като управител и на двете дружества е било едно и също лице. Поддържали са също, че прехвърлянето на дружествени дялове от [фирма] на [фирма], извършено на 12.09.2003 г., е в противоречие с императивната норма на чл.19 от приватизационния договор от 17.02.1999 г., с който Министерството на търговията и туризма в качеството си на орган по чл. 3, ал.1, т.1 ЗППДОбП /отм./ продал на [фирма] 80% от регистрирания капитал на [фирма]. Съгласно тази клауза от договора, до окончателното плащане на цената по договора купувачът не е могъл да прехвърля дялове на дружеството без разрешението на продавача. Договорът за продажба на дружествени дялове от 12.09.2003 г. също бил сключен в нарушение на чл. 38 ЗЗД и на добрите нрави, защото бил подписан от Д. П. в качеството му на управител на дружеството продавач и на управител на дружеството – купувач [фирма]. На следващо място са направили възражение, че владеят имота на правно основание - предварителен договор, който не е загубил действието си с обезсилване на съдебното решение, с което е бил обявен за окончателен. Тези възражения са обсъдени от въззивния съд и са намерени за неоснователни. Съдът е приел, че искът за ревандикация е допустим, тъй като след влизане на решението по гр.д. № 1756/03 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което искът на [фирма] против [фирма] за ревандикация на 500 кв.м идеални части от имота, предмет на спора и по настоящото дело, са настъпили нови факти, които не са обхващат от силата на пресъдено нещо на решението. Обосновал е този извод с обстоятелството, че искът на [фирма] е бил отхвърлен по съображения, че ответникът владее имота на основание предварителен договор. С влязло в сила решение № 1273 от 02.05.2007 г. по гр.д. № 8807/03 г. на Варненския районен съд е било обезсилено постановеното по същото дело решение, с което предварителния договор е обявен за окончателен, поради това, че в срока по чл. 297, ал.2 ГПК/ отм./ приобретателят по него не е изпълнил задължението си заплащане на останалата част от цената на имота. Решението за обезсилване е влязло в сила, след като с определение по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд не е допуснал касационно обжалване на въззивното решение, с което същото е било потвърдено. Приел е, че влязлото в сила решение, с което е обезсилено решението за обявяване на предварителния договор за окончателен, има за последица и развалянето на предварителния договор и прекратяване на облигационната връзка между страните по него. Тъй като [фирма] се е разпоредил с имота в полза на [фирма] след вписване на исковата молба по чл. 19, ал.3 ЗЗД, всяко от тези решения, постановени в производството по обявяване на предварителния договор за окончателен, обвързва и приобретателя. Първите два правни въпроса, поставени в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са във връзка с тези изводи на въззивната инстанция по допустимостта на иска. По тях не следва да се допуска касационно обжалване. Тези въпроси са намерели трайно и безпротиворечиво разрешение в съдебната практика, която приема, че новонастъпилите факти не се обхващат от силата на пресъдено нещо; че въз основа на новонастъпили факти не може да иска отмяна на решението по реда на чл. 303 и сл. ГПК; че последващ иск за собственост между същите страни за същия имот, когато се основава на новонастъпили факти, е допустим. Доводите, с които касаторите обосновават искането за допускане на касационно обжалване по тези въпроси, при изрично наведено твърдение, че по тях няма противоречива съдебна практика, се основават на превратно разбиране на института на отмяната на влезли в сила решения, а като цяло - и на правилата на исковия процес. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по въпроси №№ 3, 4 и 5, тъй като същите са неотносими към преценката на въззивния съд както за допустимостта на предявения иск, така и за неговата основателност. За съда и за страните по делото не е имало съмнение относно идентичността на недвижимия имот, предмет на настоящото дело и този, предмет на спора по гр.д. № 1756/2003 г. по описа на Окръжен съд- Варна, поради което не е било необходимо назначаването на съдебна експертиза, която да изследва това обстоятелство. Същественият за допустимостта на иска за собственост въпрос е бил дали са налице новонастъпили факти, които не се обхващат от силата на присъдено нещо на влязлото в сила решение по предходно дело между същите страни, и този въпрос, както бе посочено по – горе, е разрешен от въззивния съд при точно приложение на процесуалния закон и в съответствие с трайно установената съдебна практика. Извод за допустимост на новия иск по чл. 108 ЗС, е обоснован от въззивния съд със съображения, свързани с обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо и действието й във времето, а не с липсата на идентичност между спорния имот и този, предмет на предходното дело, водено между страните. Във връзка с възраженията срещу правото на собственост на ищеца въззивният съд е посочил, че валидността на сделката по прехвърляне на дружествени дялове от [фирма] на [фирма], освен че е неотносима към настоящия спор, е била предмет на съдебен контрол в производството по т.д. № 145/ 2007 г. на Добричкия окръжен съд, което е приключило с решение за заплащане на неустойка, което означава, че сделката не е нищожна. Приел е също, че производството по иска с правно основание чл. 19, ал.3 ЗЗД, предявен от [фирма] против [фирма] за обявяване за окончателен на сключения между тях предварителен договор за продажба на 500/ 2000 ид. части от процесния имот, е приключило с решение, с което този иск е бил уважен, което предпоставя, че е било установено правото на собственост на продавача. Като се е позовал на разпоредбите на чл. 220 и чл. 221 ГПК/ отм./, е направил извод, че това решение е задължително за страните по делото и за техните правоприемници, каквито са ищецът и вторият ответник” А. - ВН”, поради което ответниците не могат да оспорват правото на собственост на праводателя на ищеца- [фирма]. На последно място е намерил за неоснователно възражението за нищожност поради противоречие с чл. 38 ЗЗД на договора за продажба на процесния имот, от който ищецът черпи права, като по този въпрос на основание чл. 272 ГПК е препратил към изложените от първоинстанционния съд мотиви, които са в смисъл, че разпоредбата на чл. 38 ЗЗД не намира приложение, тъй като едноличният собственик и управител на двете дружества е едно и също лице, поради което в тази хипотеза следва да се приеме, че всяко от дружествата е дало съгласие за това. Въпросите нищожна ли е като противоречаща на закона сделката, сключена в нарушение на императивната норма на чл. 41, ал.2 ЗППДобП/ отм./ за прехвърляне на собственост върху приватизирания обект в рамките на посочения срок / клауза за неотчуждаемост/ и дали реализирането на договорната отговорност за заплащане на неустойка санира недействителността на извършената от купувача сделка, не са разрешавани от въззивния съд. По тях той не е взел становище, тъй като е приел, че те са разрешени в друго производство и е зачел постановеното по него решение. Поради това по начина, по който са формулирани, тези въпроси нямат връзка с решаващите съображения на въззивния съд, а следователно- не са обуславящи изхода на делото, и не могат да обосноват достъп до касационно обжалване. Въпросът за приложението на чл. 38, ал.1 ЗЗД към органното представителство на еднолични търговски дружества, е от значение за изхода на спора, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, нито е от значение за точното прлилагане на закона и за развитието на правото. След подаване на касационната жалба този въпрос е разрешен по задължителен за всички съдилища начин с ТР № 3/ 2013 г. по тълк.д. № 3/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, в т.2 от което се прие, че забраната на чл. 38, ал.1 ЗЗД не се прилага към органното представителство на търговските дружества при сключване на търговска сделка от едно и също лице като органен представител по силата на закона на двете търговски дружества. В същия смисъл е и даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос, което изключва наличието на някое от основанията по чл. 280, ал.1, т.1, 2 или 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В обобщение, не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост или по някоя от хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК. С оглед на този изход на делото жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация [фирма] разноски за настоящата инстанция, присъждането на които е поискано с отговора на касационната жалба. В молбата си от 04.03.2014 г. жалбоподателите са направили възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и искане същото да бъде намалено до размера предвиден в чл. 9, ал.1 от Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Настоящият състав, като взе предвид, че производството пред касационната инстанция приключва на фаза производство по чл. 288 ГПК, намира възражението за основателно, поради което на основание чл. 9, ал.1 от Наредба № 1/ 2004 г. жалбоподателите следва да заплатят на [фирма] сумата 2 544 лв., представляваща ¾ от минималното адвокатско възнагражение за исковете по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД, определено съобразно чл. 7, ал.2 от същата наредба. Водим от гореизложеното съдът