Определение № 284 от 29.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 964/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№СД-05-01-8162/23.12.2019г., подадена от А. Б. Б. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв.Ю. Х. Я. от АК-С., срещу решение №209, постановено на 27.11.2019г. от тричленен състав на ГО на Окръжен съд - Сливен по в.гр.д.№303/2019г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от А. Б. Б. срещу П. М. В. иск за прогласяване нищожността и унищожаемостта на саморъчно завещание от 13.01.1994г. на Н. Х. В., починала на 14.11.1996г. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1,т.2 и т.3 ГПК. Според касатора в обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по въпроси по приложението на чл.25, ал.1 ЗН, чл.42, буква „б“ вр. чл.43, буква „б“ ЗН и Наредба №10 за съдебните и арбитражни експертизи, Глава 3, чл.14, както следва: 1.Защо съдът в посочените мотиви при вземане на решението, не е дефинирал понятието „подпис“ 2.Защо съдът игнорира едната съдебно-почеркова експертиза, а не ги разглежда в съвкупност; 3.Игнорирането на релевантни факти в решението на съда, представени по делото, какви последици води след себе си; 4.Защо съдът при вземане на решението не се е съобразил с факта, че направеният извод от вещото лице трябва да бъде определен и категоричен, а не уклончив; 5.Защо съдът не е взел под внимание вида на предоставените документи за сравняване. Навежда доводи, че парафът, като характерен индивидуализиращ елемент /или белег/ на подписа, не е обсъждан в заключението на вещото лице; че експертизата от 31.07.2019г. е направена на база предложение за пенсиониране, молба с ръкописен текст до директора на Окръжна дирекция „Пенсионно осигуряване“ и завещанието, от които според касатора става ясно, че още през 1982г. завещателката не е можела сама да пише и подписва документи; че при направената повторна експертиза от 04.11.2019г. вещото лице не е категорично, че положеният подпис под завещателните разпореждания е на Н. Х. – само го допуска, но не го потвърждава. Това според касатора поставя въпроса как се подписва Н. Х. – с буквена транскрипция или с инициали, както и дали изобщо е можела да пише и да се подписва. Касаторът поставя и втора група въпроси, които счита, че имат значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1.Дали посочените от вещото лице малко на брой устойчиви, рядко срещани общи и частични признаци, са достатъчни да доведат до извода, че азвещанието е написано от завещателя; 2.Защо съдът не допуска свидетели; 3.Защо съдът игнорира възможността у завещателя умишлено да са създадени неверни представи, които представи да са го митивирали да извърши акта на безвъзмездно имуществено разпореждане за след смъртта си. Поддържа, че в случая са налице законови предпоставки, въз основа на които може да се оспорва действителността на завещанието на Н. В., както и правото на собственост на П. М. В.; че съдът не допуска до разпит свидетели, които да установят, че Н. В. е неграмотна и не може да пише; че поради това не са събрани всички относими доказателства, което води до неправилни заключения на съда, че Н. В. е автор на саморъчното завещание, тъй като няма как лице, което е неграмотно, да е написало собственоръчно завещание. При това счита, че следва да бъде взето предвид обстоятелството, че Н. Х. В. е починала през 1996г., а завещанието е обявено в края на 2017г., както и че приживе Н. Х. В. многократно е заявявала, че желае след смъртта й имотът да се подели поравно между наследниците й. В писмен отговор в срока по чл.286, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба П. М. В. чрез чрез процесуалния си представител адв.Л. Д. от АК-С., изразява становище, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: А. Б. Б. е предвил срещу П. М. В. иск с правно основание чл.42, буква „б“ ЗН и чл.43, ал.1, буква „б“ ЗН за обявяване на саморъчното завещание на Н. Х. В. за нищожно по смисъла на чл.42, буква „б“ ЗН, или за унищожаемо по смисъла на чл.43, ал.1, буква „б“ ЗН. Твърди, че на 28.03.2017г. в Служба по вписванията-гр.С. е вписано саморъчно завещание, чийто автор по твърдение на ответника П. М. В. е Н. Х. В., починала на 14.11.1996г. Твърди, че той /А. Б. Б./ е внук на Н. Х. В., син на нейната дъщеря С. П. Б., починала на 27.04.2016г., както и че има съмнения, че завещанието не е написано собственоръчно от Н. В., а от нейния съпруг П. В., тъй като тя била изцяло неграмотна, починала е на 14.11.1996г., а завещанието е обявено в края на 2017г., а приживе Н. В. многократно е заявявала, че желае след смъртта й имотът да се подели поравно между наследниците. С тези обстоятелства свързва и съмненията си, че завещателното разпореждане е направено при условията на измама. В писмен отговор в срока по чл.131 ГПК ответникът е оспорил така предявения иск, като е поддържал, че в случая са спазени изискванията на закона завещанието да е изцяло написано ръкописно от завещателя, да съдържа означаване на датата, на която е съставено и да е подписано от него. Оспорва твърдението, че завещателката е била изцяло неграмотна, както и че завещанието би могло да бъде написано от него, вкл. по съображения, че той и съпругата му Н. В. са напарвили завещателни разпореждания в полза един на друг, което е било известно на наследниците – двете дъщери на завещателката. Безспорно установено е по делото, че Н. Х. В. е починала на 14.11.1996г. и оставила за наследници преживял съпруг П. М. В., дъщеря С. П. М. и дъщеря С. П. Б., починала на 27.04.2016г. и оставила за наследници син А. Б. Б.. Като доказателство по делото е представено саморъчно завещание от 13.01.1994г. с посочен автор Н. Х. В., с което същата е завещала на съпруга си П. М. В. всичкото си движимо и недвижимо имущество, пари и ценности. При постановяване на решението си въззивният съд е взел предвид, че от заключението на назначената от първоинстанционния съд експертиза е установено, че ответникът П. М. В. не е изпълнил текста на завещанието, както и че ръкописният текст и подписът върху завещанието са изпълнени от лицето, което е изпълнило и текстовете върху сравнителните образци, представени от С. М., дъщеря на Н. В., която не участва като страна в производството. Взето е передвид също така, че приетите от въззивната инстанция разплащателни ведомости от детската градина в П., където е работила Н. В. в периода от 1971г. до 1973г., съдържат нейния подпис и не са били оспорени, като чрез назначената пред въззивния съд експертиза се установява, че подписът под завещателните разпореждания е положен от Н. В.. Изложени са съображения, че заключенията на допуснатите по граждански дела съдебно-почеркови експертизи се изготвят при сравняване почерка и подписа на изследваното лице в оспорения документ и в други, представени от страните документи /така наречения сравнителен материал/ и когато страните не са оспорили представените като сравнителен материал документи, то очевидно между тях не е налице спор за авторството на тези документи. Поради това е прието, че тези документи могат да се използват за сравнителен материал при изготвяне на заключението на съдебно-почеркова експертиза и не поставят под съмнение верността на заключението. В случая е взето предвид, че представените по делото образци не са били оспорени – не са оспорени образците, въз основа на които е изготвено заключението пред първата инстанция, както и образците, въз основа на които са изготвени заключенията пред въззивния съд. Поради това е прието, че изискванията на чл.25 ЗН относно формата на завещанието са спазени, поради което завещанието е действително. Така изложените от въззивния съд съображения досежно доказателственото значение на експертизите, както и извършената от съда преценка на тези доказателствени средства, съответстват изцяло на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, според която ако представеният сравнителен материал не е бил оспорен и не е проведено насрещно доказване, че сравнителният материал е неавтентичен, експертното заключение може да се основе на него, както и че не съществува изискване сравнителният материал да е официален документ /решение №60/23.04.2013г. по гр.д.№693/2012г. на Второ ГО на ВКС и решение №256/30.10.2014г. по гр.д.№3196/2014г. на Първо ГО на ВКС /. Като сравнителен материал могат да бъдат използвани т. н. „свободни” сравнителни образци - такива, които са съставени независимо от възникналия между страните правен спор /не са съставени с оглед на процеса/. Такива могат да бъдат писма, записки, дневници и др. п. и тъй като при тях няма елементи на умишлено изменение на почерка, те са твърде подходящи за използване в качеството на сравнителни образци /решение №137/11.10.2019г. по гр.д.№. 4409/2018 г. на Първо ГО на ВКС/. Категорично също така ВКС приема в своята практика, че когато експертното заключение е в смисъл, че саморъчното завещание вероятно е написано и подписано от лицето, посочено като негов автор, може да се обоснове извод за автентичност на документа при спазване формата по чл.25, ал.1 ЗН и действителност на завещанието, ако причините, поради които експерта е стигнал до извода, че е налице само вероятност по отношение на авторството на документа, касаят особеностите на конкретния случай /решение №158/03.07.2013г. по гр.д.№1455/2013г. на Второ ГО на ВКС/. В настоящия случай вещото лице Ю. Г. в заключението си от 05.11.2019г. е направило извод, че допуска Н. Х. В. да е положила подписа под оспорваното завещание, като е уточнило, че колебимостта му се дължи на това, че сравнителният материал е в много лошо качество /електрофотокопие и то с много ниско качество/. Налице са следователно именно особености при конкретния случай, които обосновават същия подход при анализ на доказателствата, който е възприет от ВКС в решението по гр.д.№1455/2013г. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси, касаещи начина на обсъждане и преценка на експертните заключения и представения по делото сравнителен материал. Твърдението на А. Б. Б., че Н. В. е била неграмотна, е прието от въззивния съд за неоснователно, като са изложени съображения, че макар и оскъден, събраният по делото сравнителен материал не дава основание за такъв извод, а напротив представлява доказателство, че тя е пишела, въпреки че почеркът й е слабо обработен, което е видно и от самото саморъчно завещание. Искането за допускане на свидетели за доказване твърдението, че Н. В. е била неграмотна, е отхвърлено от първоинстанционния съд поради настъпила процесуална преклузия, а от въззивния съд по съображения, че не е обоснована обективна невъзможност тези доказателства да се представят своевременно в производството пред първоинстанционния съд. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло както на предвижданията на процесуалния закон /чл.131 ГПК и чл.266 ГПК/, така и на трайно установената практика на съдилищата по приложението им, според която за съда не съществува задължение да допусне събирането на доказателства, посочени от страните след изтичането на преклузивния за това срок, без при това да е установено наличието на основателна причина за късното представяне на доказателствата /обективна невъзможност доказателствата за наведени още с исковата молба твърдения да бъдат посочени и представени своевременно/. В случая, както е посочил и въззивният съд, твърденията, че завещателката е била неграмотна, т.е. че не е могла да пише, са въведени още с исковата молба, но доказателства за установяване на тези твърдения, не са били поискани и представени своевременно, нито е посочена основателна причина за късното им представяне. Поради това изводът на съда е основан на анализ на представените по делото доказателства, вкл. извършената по правилата на формалната житейска логика преценка на обстоятелството, че по делото е представен сравнителен материал, за който не се спори, че изхожда от завещателката, от което следва, че същата е могла да пише. За неоснователен е приет и искът по чл.43, ал.1, буква „б“ ЗН. Изложени са съображения, че по делото липсват доказателства, подкрепящи твърдението на ищеца, че ответникът е имал поведение, което да е мотивирало съставянето на завещанието. За безспорно е прието, че на 13.01.1994г. П. В. и Н. В. са депозирали саморъчни завещания с поредни номера 119 и 120, като всеки от тях е завещал имуществото си в полза на другия. За житейски логично и подкрепено от събраните доказателства е прието съпрузите да си направят приживе завещателни разпореждания в полза на другия, поради което и не би могло при липсата на категорични доказателства да се приеме, че завещанието е извършено в резултат на опорочена воля на завещателя. Този извод съответства на изискванията на процесуалния закон и трайно установената практика на съдилищата по неговото прилагане, според която за осъществили се могат да бъдат приети само онези факти и обстоятелства, които са доказани. В съответствие с тези правила въззивният съд е основал изводите си на доказателствата, а не на твърденията и предположенията на предявилото иска лице, съдържащи се в исковата молба и писмените бележки по делото, без при това да отрича /игнорира/ възможността у завещателя умишлено да са създадени неверни представи, които да са го мотивирали за извърши акта на безвъзмездно разпореждане. Доколкото обаче създаването на такива представи по делото не е доказано, съдът, в съответствие със съдопроизводствените правила, е приел иска за неоснователен. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение