Определение № 474 от 08.10.2026 г. на ВКС по н. д. № 868/2026 г.

Производството пред ВКС е по реда на чл.351, ал.6 от НПК. Образувано е по частен касационен протест от прокурор при Апелативна прокуратура – Бургас срещу разпореждане № 205/14.09.2026 г. на съдията-докладчик по ВНОХД № 20252000600142 по описа за 2025 г. на Апелативен съд - Бургас, с което е върнат касационния му протест (вх. № 8455/09.09.2026 г.) против решение № 69/21.08.2026 г., постановено по посоченото въззивно дело. В частния касационен протест се изразява несъгласие с главния мотив в атакуваното разпореждане, че е налице недопустимо „прескачащо обжалване“. Според прокурора, липсата на въззивен протест срещу първоинстанционната присъда не води автоматично до недопустимост на последващ касационен протест срещу самостоятелни пороци на въззивното производство, още повече, че чл. 349, ал. 2 НПК изрично допуска прокурорът да подаде касационен протест и в интерес на подсъдимия. Твърди се, че допустимостта на касационния протест следва да се преценява според конкретния предмет и съдържанието на касационните оплаквания, а не единствено според това дали първоинстанционната присъда е била протестирана. Поддържа се, че предмет на касационното оспорване е самото въззивно решение и допуснатите при постановяването му съществени нарушения на процесуалните правила, като същите въпроси са били поставени пред въззивния съд и поддържани от прокурора в съдебното заседание, поради което въззивната инстанция не е била „прескочена“. Иска се отмяна на протестираното разпореждане и връщане на делото на Апелативен съд – Бургас за надлежното администриране на касационния протест и изпращането му на ВКС. Частният касационен протест е допустим, но разгледан по същество е неоснователен. Правилен и законосъобразен е изводът в атакуваното разпореждане, че подаването на касационен протест срещу постановеното от апелативния съд въззивно решение, с което е потвърдена изцяло първоинстанционната осъдителна присъда срещу подсъдимия А. С., представлява недопустимо според НПК „прескачащо обжалване“, поради което същият подлежи на връщане като недопустим. Константна е практиката на ВКС, че така нареченото "прескачащо" обжалване е непознато на националното ни наказателнопроцесуално законодателство. Касационната жалба/протест са допустими само, ако съответната страна е упражнила правото си на въззивно обжалване или протест срещу акта на първоинстанционния съд (Решение № 60165/2022 г. по н.д. № 726/2021 г., ВКС, първо н.о.; Решение № 96/2017 г. по н.д. № 278/2017 г., ВКС, първо н.о.; Решение № 10/2018 г. по н.д. № 1226/2017 г., ВКС, първо н.о.; Решение № 491/2015 г. по н.д. № 1515/2015 г., ВКС, първо н.о.; Решение № 140/2026 г. по н.д. № 31/2026 г., ВКС, второ н.о. и др.). В разглеждания случай е безспорно, че първоинстанционната присъда не е била протестирана от прокурора. Въззивното производство е било образувано и се е развило единствено вследствие на процесуалната активност на подсъдимия, който чрез защитника си е упражнил правото на въззивна жалба срещу осъдителната присъда на първостепенния съд и така е предотвратила влизането й в сила. Без процесуалната активност на подсъдимия не би се стигнало до въззивно производство, съответно нямаше да бъде постановено въззивното решение, което прокурорът, участвал в производството пред въззивната инстанция се стреми да постави под касационен контрол. Следователно щом въззивният съдебен акт е резултат единствено от упражненото право на въззивна жалба на подсъдимия и резултатът от преценката на двете съдебни инстанции относно обосноваността на обвинението и останалите въпроси, свързани с отговорността на подсъдимия напълно съвпада, липсата на въззивен протест изключва впоследствие допустимостта на касационно оспорване от прокурора, участвал във въззивното производство, тъй като предходният прокурор, като субект, осъществяващ наказателнопроцесуалната функция по обвинението, вече се е съгласил с позицията на първостепенния съд. Да се приеме тезата в частния касационен протест би довело до положение, при което прокуратурата, след като не е упражнила в срок правото си на въззивен протест, би могла да се ползва от процесуалната активност на подсъдимия, да участва във въззивното производство, образувано по негова жалба, и след постановяване на потвърдително решение да придобие право на касационен протест, каквото не би имала при липсата на чуждата процесуална инициатива. Подобно разрешение практически би позволило пропуснатият въззивен протест да бъде заместен с касационен протест, което най-малко нарушава установения в чл.12 от НПК принцип за състезателност и равни права на страните. Неоснователен е и доводът в частния касационен протест, че щом върнатият касационен протест е в интерес на подсъдимия, той винаги е допустим съгласно чл.349, ал.2 от НПК без значение каква е била процесуалната позиция на прокурора, който е участвал в първоинстанционното производство. Той не държи сметка за принципното положение относно единството и централизираността на прокуратурата, развито в ТР № 1/1999 г. по т. д. № 3/1998 г. на ОСНК, което „ от само себе си налага и принципа за координация и субординация в отношенията между прокурорите“. Следователно участващите последователно в съдебната фаза прокурори не могат да бъдат разглеждани като напълно независими един от друг процесуални субекти, всеки от които придобива автономно право на оспорване независимо от процесуалното поведение на прокуратурата в предходната инстанция. Именно единството на прокуратурата и изрично подчертаните от ВКС координация и субординация между отделните прокурори предполагат необходимата последователност на процесуалното им поведение в отделните стадии на едно и също наказателно производство. Неоснователен е и доводът, че не е налице типично „прескачащо обжалване“ след като прокурорът е поставил в съдебното заседание пред въззивния съд същите въпроси, които впоследствие е развил като касационни оплаквания. Участието на прокурора в съдебните прения пред апелативния съд и изразеното там становище за незаконосъобразността на първоинстанционната присъда не са процесуален еквивалент на въззивен протест. Те не притежават неговото суспензивно и деволутивно действие и не могат със задна дата да заместят пропуснатото надлежно сезиране на въззивната инстанция от прокуратурата. Освен това, макар част от оплакванията в касационния протест да се заявяват като самостоятелни пороци на доказателствената и аналитичната дейност на въззивния съд, по същество зад тях стои искане за нова оценка на доказателствената съвкупност, върху която е постановена и непротестираната присъда на първоинстанционния съд. Съдържанието на доводите, заявени от прокурора още във въззивните прения, показва, че се оспорват доказателствени материали и начинът на тяхната оценка, които са част от доказателствената основа и на първоинстанционния съдебен акт. Следователно оплакването срещу доказателствената дейност на въззивния съд не може да бъде разглеждано изолирано от обстоятелството, че чрез исканата касационна намеса практически се цели ревизиране и на първоинстанционната присъда, за която прокуратурата не е инициирала въззивен контрол. Ето защо твърдението в частния касационен протест, че предмет на оспорване било единствено въззивното решение, не е достатъчно, за да обуслови допустимостта на касационния протест. Забраната за прескачащо обжалване би била лишена от практически смисъл, ако самото посочване на въззивното решение като предмет на протеста беше достатъчно, за да я преодолее и да изключи процесуалното значение на позицията на прокурора, участвал в съдебното производство пред първоинстанционния съд. По тези съображения правилно в атакуваното разпореждане недопустимостта на касационния протест е обвързана с основанието по чл. 351, ал. 5, т. 2 НПК, тъй като в конкретния случай прокурорът, участвал във въззивното производство, не попада в кръга на лицата, които имат право на касационен протест (ТР №5/2018 г. по т.д. №5/2017 г., ОСНК на ВКС). Твърденията във върнатия касационен протест за допуснати съществени процесуални нарушения, доколкото ангажират касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК и съвпадат с основанията за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, биха могли да бъдат предмет на проверка в извънредно производство по Глава тридесет и трета от НПК. Съгласно чл. 420, ал. 1 НПК искане за възобновяване на наказателното ( въззивното) дело може да направи главният прокурор, при това безсрочно и независимо дали въззивното решение ще бъде проверено по касационен ред по инициатива на някоя от другите страни. Следователно недопускането на прескачащо касационно оспорване не оставя твърденията на прокурора за съществени процесуални нарушения без процесуален способ за проверка и не прави въззивното решение съдебен акт „имунизиран“ от проверка от ВКС, както се сочи в частния касационен протест, а запазва разграничението между предпоставките за редовния касационен контрол и извънредния способ за проверка на влезли в сила съдебни актове. Водим от горното и на основание чл.351, ал.6 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение