Определение № 7944 от 26.06.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6322/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл., вр. чл. 213а, ал. 7 и чл. 242, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на адвокат В. Донков, подадена в лично качество, срещу определение № 1480 от 08.05.2024 г., постановено по адм. дело № 628/2023 г. по описа на Административен съд Русе, с което е оставено без разглеждане негово искане за отмяна на влязло в сила решение № 199 от 18.01.2024 г. постановено по същото адм. дело № 628/2023 г., в частта за разноските. Частният жалбоподател релевира доводи за недопустимост и неправилност на атакуваното определение, като моли единствено за неговата отмяна. Счита, че не е в правомощията на първоинстанционния съд да се произнася на основание чл. 215 АПК. Възразява срещу мотивите на съда, защото независимо, че не е участвал в производство в лично качество, правата му са били засегнати, тъй като не му е било присъдено адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна защита. Посочва, че без това да е отразено в диспозитива на решението, фактически съдът е отказал да му присъди възнаграждението. Счита за неотносим аргумента на съда за приложимост на чл. 248 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), защото е налице не пропуск, а отказ за присъждане на въпросните разноски. Насрещната страна - началник на Районно управление (РУ) - Ветово към Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОДМВР) - Русе, чрез пълномощника юрисконсулт Г. Димитрова, представя писмен отговор в който оспорва частната жалба и пледира за оставяне в сила на атакуваното определение. Върховният административен съд, състав на пето отделение намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и е процесуално допустима, като разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: Производството по адм. дело № 628/2023 г. по описа на Административен съд Русе е образувано по жалба на С. Е. С. против заповед № 457з-213/29.08.2023 г. на началника на РУ Ветово към ОДМВР - Русе, с която му е наложено дисциплинарно наказание „порицание“ за срок от шест месеца на основание чл. 197, ал. 1, т. 3 от Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР). В хода на производството С. е бил представляван от адвокат В. Донков, съгласно приложени пълномощно и договор за правна защита и съдействие, съгласно който е договорено възнаграждение на основание чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (за дела по ЗМВР), в размер на 750 лева, а като начин и размер на плащане е записано „pro bono“. По делото е постановено решение № 199 от 18.01.2024 г ., което е окончателно на основание чл. 211 ЗМВР. С него е отменена заповед № 457з-213/29.08.2023 г. По отношение поисканото присъждане на разноски от жалбоподателя, съдът е приел, че му се дължи единствено платената от него държавна такса от 10 лева. По отношение на адвокатското възнаграждение, претендирано на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), е преценил, че същото не може да бъде присъдено, защото не е конкретизирано основанието по чл. 38, ал. 1, т. 1 - 3 от същия закон при което е осъществена безплатната адвокатска защита. В едномесечния срок по чл. 248, ал. 1 ГПК, никоя от страните не поискала от съда да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските. Вместо това, на 19.03.2024 г. адвокат В. Донков в лично качество, е подал молбата за отмяна на решение № 199 от 18.01.2024 г. в частта му за разноските, на основание чл. 245 АПК. В нея е изложил съображения за незаконосъобразност на неуважената претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА. След дадени му указания от съда да посочи конкретни основания, адвокат Донков е представил писмена молба, в която е уточнил, че искането му се основава на чл. 239, т. 5 АПК. Последвало е постановяване на определение № 1480 от 08.05.2024 г., което е предмет на обжалване пред настоящата инстанция. За да остави без разглеждане искането за отмяна съдът е изложил, че то не изхожда от страна по делото и не е налице основанието по чл. 239, т. 5 АПК. Освен това адвокат Донков като процесуален представител на жалбоподателя, не е трето лице по смисъла на чл. 245 АПК и няма право да иска отмяна по чл. 246 АПК Определението е валидно, допустимо и правилно, като краен резултат. Съгласно разпоредбата на чл. 213а, ал. 2 АПК, приложима и в производство по искане за отмяна на влязъл в сила съдебен акт по силата на чл. 242, ал. 1 АПК, касационната жалба или протест (тук - искането за отмяна) се оставят без разглеждане от първоинстанционния съд на основанията по чл. 215 АПК. В случая първоинстанционният съд е извършил проверка именно по чл. 213а, ал. 2, вр. чл. 215 и чл. 242, ал. 1 АПК, за която е надлежно овластен в посочените норми, поради което не могат да бъдат споделени разсъжденията на частния жалбоподател за недопустимост на произнасянето му. Приложението на извънредния способ за отмяна на порочни, влезли в сила съдебни решения по чл. 237 и сл. АПК е допустимо само когато е налице някое от изчерпателно посочените в чл. 239 АПК отменителни основания. В подаденото уточнение на искането се твърди, че е налице основание по чл. 239, т. 5 АПК, но отправеното искане не изхожда от страна по делото, поради което правилна е тезата на пъроинстанционния съд за неговата недопустимост на основание чл. 215, т. 1, вр. чл. 213а, ал. 2 и чл. 242, ал. 1 АПК. Проверката дали искателят - адвокат В. Донков, е трето лице имащо право да иска отмяна на основание чл. 246, ал. 1 АПК, попада извън правомощията за контрол по допустимост на отправеното искане, която може да бъде извършвана от първоинстанционния съд, но това не променя крайния резултат на атакуваното определение, тъй искането за отмяна на съдебно решение само в частта му за разноските е изначално недопустимо, независимо от субекта от който е отправено. Съгласно задължителните указания на тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, отмяната е процесуален способ за защита срещу: 1 влезли в сила съдебни решения; 2 разрешаващи спор за материално право; 3 със сила на присъдено нещо. Това са трите изисквания за преценка, за да се установи дали съдебният акт подлежи на извънинстанционен съдебен контрол. В тълкувателното решение се указва, че влезлите в сила определения, които преграждат по-нататъшното развитие на делото, не подлежат на отмяна, освен когато произтичат от отказ от иск с последиците на влязло в сила отхвърлително решение. В случая атакуваната с искането за отмяна част от съдебния акт, е по произнасянето за разноските, което няма самостоятелен характер, а представлява отделно произнасяне с характер на определение, подлежащо на самостоятелен контрол в производство по чл. 248 ГПК. Очевидно тази част от съдебното решение не подлежи на отмяна според критериите на цитираното тълкувателно решение, посочени по-горе. Както се посочи, тя няма самостоятелен характер, тъй като не съдържа произнасяне по спорния предмет за законосъобразността на атакуваната заповед, следователно не се засяга от силата на присъдено нещо на съдебното решение. Предвид изложеното, обжалваното определение, като правилно, следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 236 АПК, Върховният административен съд, пето отделение