Определение № 60487 от 21.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 2452/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частни жалби на „Булактив“ ЕООД, [населено място] и „Буларко“ АД (н.), [населено място] срещу определение № 10236 от 10.08.2021 г. по в. т. д. № 2539/2019 г. на Софийски апелативен съд. Частният жалбоподател „Булактив“ ЕООД обжалва въззивното определение в частта, с която е осъден да заплати държавна такса по сметка на Софийски апелативен съд, като аргументира становището си, че по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК съдът се произнася само за разпределение на отговорността за разноски между страните, но е недопустимо да присъжда държавна такса в полза на съдилищата. Частният жалбоподател „Буларко“ АД (н.) обжалва въззивното определение в частта, с която е оставена без уважение молбата му за допълване на постановеното по делото решение чрез присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Изразява несъгласие с извода на решаващия състав, че посочената разпоредба е неприложима за юридическите лица, като твърди, че този извод е contra legem, доколкото в същата разпоредба е употребен изразът „материално затруднени лица“, без да се посочва какви – физически и/или юридически. Всяка от страните оспорва частната жалба на насрещната страна и моли за оставянето й без уважение по съображения в писмен отговор, съответно – от 11.11.2021 г. на „Буларко“ АД (н.) и от 08.10.2021 г. на „Булактив“ ЕООД. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. За да остави без уважение искането на „Буларко“ АД (н.) за допълване на постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските с присъждане на адвокатско възнаграждение на дружеството по реда на чл. 38, т. 2 ЗА за оказаната му безплатна правна помощ, Софийски апелативен съд е приел, че адресати на тази разпоредба са само физически лица, но не и юридически лица. Изразил е разбирането, че юридическото лице няма как да бъде квалифицирано като материално затруднено лице по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА и че адресат на нормите, предвиждащи както безплатна правна помощ, така и възможност за освобождаване от такси и разноски, са лица, чието положение се нуждае от специална закрила – социално слаби лица, лица със специални потребности или такива, които са под особената закрила на държавата. С атакуваното определение е постановено също дружеството-въззивник „Булактив“ ЕООД да заплати по сметка на Софийски апелативен съд държавна такса в размер на 48 611.13 лв. Настоящият състав намира, че и двете частни жалби са неоснователни. На първо място, правилен е изводът в обжалваното определение, че в полза на несъстоятелното дружество - ответник във въззивното производство не може да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА, т. е. за оказана безплатна правна помощ. Търговските дружества не са сред изчерпателно посочените лица, на които законът признава правото да бъдат представлявани безплатно от адвокат, а именно – лица с право на издръжка, на материално затруднени лица и на роднини, близки или на друг юрист. Поради правния си статут на търговско дружество ответникът по въззивната жалба не попада в нито една от хипотезите на чл. 38, ал. 1 ЗА, с които законът свързва присъждането на адвокатско възнаграждение за безплатно оказана адвокатска защита пред съд. Неоснователно е становището на частния жалбоподател, че в чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА не е посочено дали се касае за физически или юридически лица. Действително, такова разграничение в цитираната разпоредба не е проведено. Изводът обаче, че законът има предвид именно физическите лица, следва от логическото тълкуване на тази разпоредба с разпоредбите на чл. 38, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗА, безспорно визиращи физически лица, тъй като само такива лица могат да „имат право на издръжка“ и да бъдат „роднини, близки или друг юрист“. В този смисъл е и последователната практика на ВКС – определение № 228 от 04.04.2012г. по ч. т. д. № 140/2012 г. на I т. о., определение № 673 от 21.12.2016 г. по ч. т. д. № 920/2016 г. на II т. о., решение № 41 от 22.05.2019 г. по т. д. № 2538/2018 г. на II т. о. и др. Неоснователна е и частната жалба на „Булактив“ ЕООД. Поддържаното в нея становище, че по реда на чл. 248 ГПК е недопустимо присъждането на държавна такса в полза на съдилищата, не намира опора в закона. Доколкото държавната такса представлява част от направените по делото разноски, присъждането й по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК по искане от другата страна, каквото именно е заявено в случая, е допустимо. Поради изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение