Определение № 3612 от 01.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4316/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Делото е образувано по частна жалба вх. № 29633/22.08.2025 г. на Р. К. Г., чрез адвокат В. Т., подадена срещу определение № 2594 от 01.08.2025 г. по гр. д. № 20255300500275/2025 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което на основание чл. 248, ал. 1 ГПК въззивният съд е изменил, по молба на А. П. Т., решение № 526 от 07.05.2025 г. по в. гр. д. № 275/2025 г. на Окръжен съд - Пловдив в частта за разноските, както следва: отменил е въззивното решение в частта, с която А. П. Т. е осъден да заплати на Р. К. Г. разноски за първоинстанционното производство в размер на още 10.83 лв. и разноски за въззивното производство в размер на 700 лв., както и в частта, с която Р. К. Г. е осъдена да заплати на А. П. Т. разноски за първоинстанционното производство в размер на още 858 лв. и за въззивното производство в размер на 130 лв.; допълнил е въззивното решение, като е отменил решение № 260073 от 27.11.2024 г. по гр. д. № 18930/2018 г. на Районен съд - Пловдив в частта, с която А. Г. Т. е осъден да заплати на Р. К. Г. разноски в размер на 3258.77 лв., и в частта, с която Р. К. Г. е осъдена да заплати на А. Г. Т. разноски в размер на 719.99 лв.; осъдил е Р. К. Г. да заплати на А. Г. Т. разноски за първоинстанционното производство в размер на 5021 лв.; осъдил е Р. К. Г. да заплати на А. Г. Т. разноски за въззивното производство в размер на 130 лв. Окръжен съд – Пловдив е съобразил, че е сезиран с молба на А. П. Т. за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските, като се иска присъждане на всички претендирани от молителя разноски, направени и по уважения главен иск, и по неразгледаните поради уважаването на главния два евентуални иска, както и отмяна в частта, с която на Р. К. Г. са присъдени разноски по евентуалните искове. Съдът е намерил молбата по чл. 248 ГПК за допустима и основателна. Изложил е, че с решение № 260073 от 27.11.2024 г. по гр. д. № 18930/2018 г. на Районен съд - Пловдив са отхвърлени предявените от А. П. Т. срещу Р. К. Г. главен и първи евентуален иск с правни основания, съответно, чл. 42, б. „б“ и чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН - за прогласяване за нищожно на саморъчното универсално завещание от 06.05.2024 г. на П. К. Т. в полза на сестра му Р. К. Г. и за унищожаването на същото, и е уважен вторият евентуален иск, с правно основание чл. 30 ЗН – завещанието е намалено в размер на 1/2 ид.ч. и е възстановена запазената част на ищеца А. П. Т. в размер на 1/2 ид.ч. от наследството на неговия баща П. К. Т.. Съобразно така постановения резултат на страните са присъдени направените за първоинстанционното производство разноски. С въззивното решение № 526 от 07.05.2025 г. по в. гр. д. № 275/2025 г. окръжният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен главният иск, и е уважил същия, като е прогласил нищожността на завещанието; обезсилил е решението в частта, с която е отхвърлен първият евентуален иск по чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН, и в частта, с която е уважен вторият евентуален иск по чл. 30, ал. 1 ЗН, като и двата евентуални иска са оставени без разглеждане, предвид уважаването на главния. Относно разноските във въззивното решение е прието, че ищецът има право само на тези, направени от него по главния иск, тъй като евентуалните не са разгледани, както и че ответницата има право на разноските, които е направила по неразгледаните евентуални искове. Окръжен съд – Пловдив е намерил доводите в молбата по чл. 248 ГПК за основателни. Приел е, че в случаите на предявени от ищеца обективно съединени при условие на евентуалност искове срещу един и същи ответник, съдът дължи произнасяне по главния иск и ако го уважи, не разглежда евентуалните (какъвто е случаят пред него), като в тази хипотеза право на разноски има само ищецът, като ответникът му дължи направените такива както по уважения главен иск, така и по неразгледаните евентуални искове; в този случай ответникът няма право на направените за евентуалните искове разноски, тъй като същите нито са отхвърлени, нито производството по тях е прекратено. Ето защо Окръжен съд – Пловдив е заключил, че ищецът Т. има право на направените за двете инстанции разноски и по трите иска, а на ответницата Г. не се дължат направените от нея разноски по евентуалните искове поради тяхното неразглеждане, предвид уважаването на главния иск. Въззивният съдебен състав е приел, че на Т. се дължат разноски за първата съдебна инстанция, възлизащи на 5021 лв. (в какъвто размер са направени), а за втората - 130 лв. Жалбоподателката излага, че е провела защита както по главния иск, така и по иска, предявен при условията на евентуалност. Счита, че с двата иска не се търси една и съща защита, а напротив - с иска за прогласяване на нищожност се цели изцяло отричане на правата й, породени от съставеното в нейна полза саморъчно завещание, а с иска за възстановяване на запазена част се признават нейните права от съставеното саморъчно завещание. Това от своя страна изисква съвсем различна линия на осъществената по делото защита. Р. Г. сочи и че са направени множество разноски за експертизи, които обаче не са установили нищожността на съставеното завещание - от посочените експертизи следва, че наследодателят е могъл да състави процесното завещание, а изводът на въззивния съд се основава единствено на писмените доказателства по делото. След като експертизите не са допринесли за крайния резултат, направените за тях разноски не се дължат. Жалбоподателката сочи и че въззивният съд не е разгледал наведеното от нея възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение за първата инстанция. От А. П. Т. е постъпил отговор, в който същият изразява становище за неоснователност на частната жалба. Счита, че са налице всички предпоставки за присъждане на направените от него разноски в пълен размер, а именно: неоснователно предизвикан от ответницата правен спор; разноски, направени по повод решаване спора в съда; решение, което потвърждава правното му твърдение и отхвърля това на ответницата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима, но неоснователна. Обжалваното определение е съобразено изцяло с нормите на ГПК и практиката на ВКС, намираща израз напр. в определение № 3413/08.11.2023 г. по ч. гр. д. № 4456/2023 г. на ВКС, ІV г. о. В последното е прието, че за разлика от хипотезите на кумулативно съединени искове, при които съдът дължи разглеждане и произнасяне с решението си по всеки от кумулативно съединените искове, като разноските се присъждат в зависимост от изхода на спора по всеки един иск, при евентуалното съединяване на искове срещу един ответник съдът дължи разглеждане и произнасяне с решението си по главния иск, и ако го уважи, той изобщо не се произнася по евентуалния иск, като в тези случаи право на разноски има само ищецът, съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, като ответникът му дължи разноските, направени както по повод уважения главен иск, така и по повод неразгледания евентуален иск; в тези случаи ответникът няма право на разноски, тъй като евентуалният иск нито е отхвърлен, нито производството по него се прекратява (той остава неразгледан, без да е налице непълнота на решението по смисъла на чл. 250 ГПК, тъй като съгласно чл. 271, ал. 2 ГПК в тези случаи висящността по евентуалния иск се възстановява пред въззивната инстанция, ако тя отмени решението по главния иск). По евентуалния иск съдът дължи разглеждане и произнасяне с решението си, само ако се сбъдне процесуалното условие, при което той е предявен - отхвърляне на главния иск, както и когато производството по главния иск бъде прекратено. В тези случаи произнасянето по претенциите за разноските зависи от изхода на спора по евентуалния иск - ако той бъде уважен, право на разноски отново има само ищецът, съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, а ако евентуалният иск бъде отхвърлен, право на разноски има само ответникът, съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК, като ищецът му дължи разноските, направени както по повод главния иск, така и по повод евентуалния иск. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК, ответникът има право на разноски при прекратяване на производството и по главния иск, и по евентуалния иск. Когато производството бъде прекратено само по евентуалния иск, ответникът няма право на разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, а съдът следва да се произнесе по претенциите на страните за разноски в зависимост от изхода на спора по главния иск - съобразно разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Когато е предявен и втори евентуален иск - при процесуалното условие, че и първият евентуален иск бъде отхвърлен (в тези случаи първият евентуален иск е главен спрямо втория евентуален иск), съобразно гореизложеното ответникът има право на разноски само в случаите, когато бъдат отхвърлени и главният, и двата евентуални иска, или производството бъде прекратено по всеки от тях, а ищецът има право на разноски само ако някой от исковете му (главен или евентуален) бъде уважен със съдебното решение. С оглед наведените в частната жалба доводи следва да се посочи, че при положение, че предявеният главен иск е уважен, няма законово основание съдът да не присъди изцяло разноските, направени от ищеца както по главния, така и по евентуалните искове, а да съобрази размера на дължимите разноски с обстоятелството дали отделните събрани доказателства (за които са направени съответни разноски) подкрепят или не тезата на ищеца. Не е налице и основание за намаляване на заплатеното от А. Т. адвокатско възнаграждение за първата съдебна инстанция – 1900 лв., предвид значителната фактическа и правна сложност на спора и извършените от процесуалния му представител действия по делото. Изложеното обуславя потвърждаване на определението на Окръжен съд – Пловдив. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,