Определение № 2531 от 15.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 954/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. А. Д., пълномощник на ищцата К. Ц., против определение № 147/17.03.2025г. по в.гр.д. № 356/2024 на Апелативен съд - Велико Търново, с което е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по същото дело въззивно решение № 20/20.01.2025г. в частта за разноските. Жалбоподателят твръди, че атакуваното определение е неправилно, тъй като съдът не е съобразил фактическата и правна сложност на делото, както и извършените от адв. Д. процесуални действия. Сочи, че предвид високия материален интерес минималното адвокатското възнаграждение съгласно Наредба № 1/2004г. възлиза на 3229,77 лева с ДДС, докато съдът е присъдил възнаграждение в размер на 720 лева с ДДС. Счита, че при преценката относно справедливия размер на дължимото адвокатско възнаграждение, съдът не е взел предвид постановките по дело С-427/16г. и С-428/16г. на СЕС, съгласно които не следва да се извършват произволни, под пазарните нива намаления на разноските за адвокатско възнаграждение, тъй като ще се постигне обратен на целения с чл.101 ДФЕС ефект, който е да се постигне свободна и лоялна конкуренция. В тази връзка се жалбоподателят се позовава на решението по дело С-57/15 на СЕС. Изтъква, че значението на присъждането на разумни и пропорционални разноски е тълкувана от СЕС в светлината на член 3, параграф 2 от Директива 2004/48, който гласи, че предвидените в нея процедури и средства за защита трябва да бъдат разубеждаващи. Посочва, че според CEC разубеждаващият ефект от иск за установяване на нарушение би бил сериозно намален, ако нарушителят може да бъде осъден да възстанови само една малка част от разумните разноски за адвокат, които притежателят на накърненото право на интелектуална собственост е направил. В настоящия случай счита, че съдът не подложил на преценка разумния характер на разноските за адвокатско възнаграждение и по-конкретно не е преценил положения от адвоката труд, който обхваща не само правните и фактически действия, извършвани в хода на производството, но и чисто административно-техническата дейност за организиране на делото, за която решаващият съд е подпомаган от административен персонал, докато адвокатът или извършва тази дейност сам, или калкулира във възнаграждението си и пропорционална част от възнаграждението на ангажирания от него служител/респективно служители. В тази връзка счита, че съдът е следвало да вземе под внимание, че адвокатът е длъжен да осигури толкова приходи, които да покрият всичките му разходи, но и да формира някаква печалба, която да му позволи да води достоен начин на живот. Това означава, че приходите, които генерира адвокатът, трябва да са достатъчни, за да покрият: 1/ наемна цена за осигуряване на помещение за работа на адвоката; 2/ разходи за комунални услуги и поддръжка на така наетото помещение - ток, вода, парно, служебни телефони, интернет; като в т. 1/ и 2/ следва да се вземе предвид и обстоятелството, че за по-голяма площ се дължи съответно и по-висока наемна цена и се генерират по-големи разходи за поддръжка, вкл. за ремонт; 3/ периодични месечни вноски към ВАдС и съответната адвокатска колегия; 4/ застрахователна премия за задължителна застраховка „Професионална отговорност“; 5/ достъп до поне една правно-информационна система, вкл. абониране за различни периодични издания и други бази данни; 6/ разход за трудови възнаграждения в среден за страната размер на персонал за поне двама адвокатски сътрудници, без чиито усилия работата на множество адвокати би била немислима; 7/ разходи за изпълнение на всички задължения на адвоката като работодател по КТ и ЗЗБУТ; 8/ разходи за счетоводно обслужване; 9/ заплащане на осигуровки (адвокатите са самоосигуряващи се лица); 10/ заплащане на почистващ персонал за поддържане на здравословни условия на труд за адвоката и неговия персонал; 11/ разходи за закупуване на офис оборудване и канцеларски материали; 12/ обучения за повишаване на професионалната квалификация и други. В заключение се иска отмяна на отхвърлителното определение и присъждане на претендираните разноски в размер на 3229,77 с ДДС. Ответникът по жалбата, „Юробанк България“ АД, с писмен отговор излага становище за неоснователност на жалбата и правилност на атакуваното въззивно определение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, като разгледана по същество е неоснователна. С решение № 20/20.01.2025г. по в.гр.д. № 356/2024 на Апелативен съд –Велико Търново е потвръдено решение № 168/12.04.2024г. по гр.д. № 512/2023г. на Окръжен съд – Плевен, с което е прогласен на основание чл.22 ЗПК вр. чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.10, ал.1 и чл.11, т.10 ЗПК за недействителен договор за потребителски паричен кредит PLUS 17747911, сключен на 12.03.2020г. между ищцата К. В. Ц., като кредитополучател, и ответника „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“, като кредитор, чийто правоприемник е „Юробанк България“ АД. При този изход на делото въззивният състав е присъдил в полза на адв.А. Д. адвокатско възнаграждение за оказано представителство на основание чл.38, ал.2 ЗА, в размер на 720 лева с ДДС. С атакуваното определение № 147/17.03.2025г. по в.гр.д. № 356/2024 на Апелативен съд – Велико Търново е оставена без уважение молбата, депозирана по реда на чл.248 ГПК от адв. А. Д., пълномощник на К. Ц., за изменение на решение № 20/20.01.2025г. по в.гр.д. № 356/2024г. на Апелативен съд – Велико Търново в частта за разноските. Съдът е изложил съображения, че делото не може да бъде квалифицирано като такова с изключителна правна и фактическа сложност, съобразен е материалния интерес и количеството извършена работа, вкл. провеждането на едно съдебно заседание, на което не са събирани доказателства и на което процесуалният представител не се е явил, като е депозирал молба за разглеждане на делото в негово отсъствие. С оглед на това е заключил, че не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение, съобразно минималните размери по Наредба № 1/2004г. Определението е правилно. Законосъобразен и обоснован е отказът на Апелативен съд - Велико Търново да измени решението си в частта за разноските, като увеличи присъдените на адв.А. Д., пълномощник на ищцата К. Ц., разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство от 720 лева на 3229,77 лв. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, което е задължително за всички съдилища в Република България на основание чл.633 ГПК, е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Даденото с решението на СЕС по преюдициалното запитване разрешение означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004г. минимални размери на адвокатското възнаграждение. Както е изяснено с т.3 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, при разглеждане на искане по чл.78, ал.5 ГПК съдът следва да извърши преценка на фактическата и правна сложност на спора и ако след тази преценка се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права да намали договорения адвокатски хонорар. Същият критерий е посочен и в определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022г. на I т. о. на ВКС, постановено след цитираното решение на СЕС, в което се приема, че посочените в Наредба № 1/2004г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и други обстоятелства относими към фактическата и правна сложност на делото. С оглед изложеното, настоящият състав счита, че отсъства основание да се присъди по-високо от определеното с решението на въззивната инстанция адвокатско възнаграждение за процесуална защита във въззивното производство на ищцата - въззиваема. Размерът на възнаграждението съответства на фактическата и правна сложност на делото, съобразен е с материалния интерес и обема на извършената работа, като в случая е отчетено, че е проведено едно съдебно заседание, на което не са събирани доказателства и процесуалният представител не се е явил, а е депозирал молба за разглеждане на делото в негово отсъствие. По изложените съображения обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, на основание чл.274, ал.2 ГПК