Определение № 50286 от 06.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4300/2021 г.

Производство по чл. 66 от ГПК. С определение № 166/12.05.2022 г. съдът е върнал касационната жалба на Т. А. Г. срещу въззивното решение по делото и е прекратил касационното производство. В мотивите към определението си съдът е установил, че с предходно свое определение № 287/15.04.2022 г. е дал указания на жалбоподателката, в едноседмичния преклузивен срок по чл. 285, ал. 1 от ГПК да представи по делото документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер 15 лв.; че съобщението с тези указания ѝ е редовно връчено на 20.04.2022 г. – по реда на чл. 39, ал. 1, предл. 2, във вр. с чл. 51, ал. 1, изреч. 2, предл. 2 (в тогава действащата редакция – преди изм., обн. в ДВ, бр. 110/2020 г., в сила от 30.06.2022 г.) от ГПК – чрез процесуалния ѝ пълномощник по делото адв. К. Т. – в кантората на последната, на адвокатски сътрудник Г. О.; както и че в рамките на посочения едноседмичен преклузивен срок, изтекъл в края на работния ден на 27.04.2022 г. (сряда) тези указания не са изпълнени от страна на жалбоподателката. С молба с вх. № 5326/20.06.2022 г. жалбоподателката Т. Г., чрез процесуалния си пълномощник адв. К. Т. моли съда да възстанови пропуснатия от нея срок за внасянето на горната държавна такса, дължима за разглеждането на касационната ѝ жалба. В молбата се твърди, че причината за невнасянето на държавната такса в определения от съда срок е пропуск на адвокатския сътрудник Г. О. да предаде съобщението с указанията на адв. Т.. Изложеното в молбата се поддържа в откритото съдебно заседание. Насрещната страна Прокуратурата на Република България не е подала отговор на молбата; в откритото съдебно заседание, чрез прокурор А., заявява, че не я оспорва и не възразява съдът да възстанови срока. Молбата е подадена в едноседмичния срок по чл. 64, ал. 3 от ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество, молбата е неоснователна. Твърдението, че адвокатският сътрудник Г. О. пропуснала да предаде съобщението с указанията за внасянето на държавната такса на процесуалния пълномощник на молителката адв. Т., е недоказано. Представената с молбата по чл. 65 от ГПК, друга молба, в която самата Г. О. също твърди това обстоятелство, няма доказателствена стойност, тъй като съставлява частен документ, изходящ от трето за делото лице, съставен по повод процеса, целящ да удостовери конкретен факт, т.е. заместващ свидетелски показания в писмен вид. Независимо от горното, дори това обстоятелство, което не се оспорва от насрещната страна по делото, да беше доказано, същото не съставлява особено непредвидено и непреодолимо обстоятелство по смисъла чл. 64, ал. 2 от ГПК, което да обуслови възстановяването на пропуснатия срок. Трайно установената съдебна практика приема, че такива обстоятелства са само тези, които стоят извън волята на страната или на нейния процесуален пълномощник, т.е. имат внезапен и обективен характер, поради което дори и при полагане на дължимата грижа не могат да бъдат преодоляни (тежко заболяване, злополука, природно бедствие или други подобни, независещи от волята на страната или на пълномощника ѝ обстоятелства). В случая допуснатата от адвокатския сътрудник небрежност, изразяваща се в непредаване своевременно на съобщението на адвоката, е равнозначна на неполагане на дължимата професионална грижа от самия адвокат, който е натоварил сътрудника си със съответните подпомагащи го служебни функции (аргум. – чл. 21 ЗАдв) и следователно носи отговорност за поведението му по служба като за свое поведение. В заключение, молбата за възстановяване на пропуснатия срок за внасяне на държавната такса, дължима за разглеждането на касационната жалба на молителката, е неоснователна и следва да се остави без уважение. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение