Определение № 8769 от 27.08.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7983/2026 г.

Производството е по чл. 229 – чл. 236 а от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба, подадена от ЕТ „Д. Б.-СТИВЪН“ представляван от Д. С. Б., чрез адв. И. Христов срещу определение № 31692 от 10.08.2026 г., постановено по адм. д. № 9818/2026 г. на Административен съд София-град, поправено с определение №31721/11.08.2026г. по същото дело. С частната жалба са мотивирани доводи за неправилност на обжалваното определение, поради което частният жалбоподател заявява искане за отмяна и постановяване на определение, с което да бъде спряно допуснатото предварително изпълнение на оспорения акт. Претендира разноски. Ответникът - областният управител на област София, с представен по делото писмен отговор, мотивира становище за неоснователност на частната жалба, поради което заявява искане за оставяне в сила на оспореното определение. Заявява искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Настоящият състав на Върховния административен съд, намира частната жалба за допустима като подадена срещу подлежащо на обжалване определение съгласно чл. 229, ал. 1, т. 2 вр. чл. 166, ал. 3 от АПК, от страна по делото, за която то е неблагоприятно и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Пред административния съд е образувано производство във връзка с оспорване на заповед № ДС-20-1 от 31.07.2026 г., издадена от областния управител на област София. С оспорения административен акт е разпоредено изземване на недвижим имот – частна държавна собственост, който се държи от адресатите на заповедта без правно основание. В сезиращата жалба е направено искане за спиране на допуснатото по закон предварително изпълнение. Жалбоподателят обосновал настъпването на значителни или труднопоправими вреди с твърденията, че незабавното преустановяване на осъществяваната в обекта действителна, организирана и непрекъсната ресторантьорска дейност ще доведе до загуба на текущи приходи, невъзможност да бъдат обслужвани текущите задължения и реална опасност от прекратяване на действащото предприятие. По това искане е постановено обжалваното определение, с което съдът е отхвърлил искането. След преценка на представените с преписката писмени доказателства, съдът е стигнал до извод, че допуснатото по закон предварително изпълнение не би могло да причини на жалбоподателя значителна или трудно поправима вреда, която би била противопоставима на обществения интерес. По тези доводи съдът е отхвърлил искането за спиране на предварителното изпълнение. Определението е правилно. Разпоредбата на чл. 80, ал. 3 от ЗДС изрично постановява, че обжалването на заповед за изземване на имот- държавна собственост не спира изпълнението, освен ако съдът разпореди друго. По този начин законодателят е въвел изключение от общото правило в административното правораздаване, въведено в чл. 166, ал. 1 от АПК, че оспорването спира изпълнението. Презюмирал е наличието на важни държавни и обществени интереси, които трябва да бъдат защитени чрез незабавното изпълнение на издадения административен акт. Съгласно чл. 166, ал. 4 вр. ал. 2 от АПК основание за спиране на предварителното изпълнение е налице, когато то би причинило на оспорващия значителни или трудно поправими вреди. Само те могат по значимостта си да противостоят на онзи обществен интерес, заради който законодателят е допуснал със закон предварително изпълнение. При това значителните или трудно поправими вреди не могат да се презюмират, а следва да се конкретизират, като се представят доказателства за тях. Настоящият съдебен състав преценява, че твърдените обстоятелства и представените доказателства не обосновават възникване на хипотезата на чл. 166, ал. 4 вр. ал. 2 от АПК поради следното: Представените по делото доказателства не установяват евентуалното настъпване на значителна или трудно поправима вреда която по своята същност, степен и резултат да е противопоставима на презюмирания от закона държавен и обществен интерес от изземването. В случая за да докаже такива вреди, дружеството - жалбоподател е представило три трудови договори, като два от сключените са през 2025г. и 2024г., като на жалбоподателя е било известно, че още от месец май 2022 г., договорът му за наем на обекта е прекратен. Направените твърдения, че продължава да извършва плащания към доставчици и задължения по вече установени търговски отношения, продължават да се доставят и съхраняват хранителни продукти и материали, необходими за ежедневната дейност, респ. се натрупват конкретни разходи и задължения, не са подкрепени с доказателства, поради което не може да се обоснове извод, че е налице основание за спиране предварителното изпълнение на оспорената заповед. Разходите, които следва да заплати дружеството за премахване на изградените съоръжения в имота - частна държавна собственост, не може да служи като правен аргумент за неговото ползване без основание, при изричното противопоставяне на собственика. Следва да се подчертае, че разходите за инвестираните средства са въпрос на облигационни отношения, които подлежат на уреждане по общия исков ред. Правото на задържане е гражданско право, което не може да бъде упражнявано в административното производство. Намиращите се в имота движими вещи, като техника и оборудване, могат да бъдат изнесени в рамките на срока за изпълнение. Ето защо текущи трудови възнаграждения, осигурителни вноски, плащания към доставчици не може да бъде противопоставено на собственика на имота, респективно на издателя на заповедта, като основание за спиране на предварителното изпълнение. След като не е установена опасност оспорващата страна да претърпи значителна или трудно поправима вреда от изземване на процесния имот, то не са налице материално-правните предпоставки на чл. 166, ал. 4 от АПК за спиране на предварителното изпълнение. Определението на административния съд следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора следва да бъде уважено своевременно отправеното искане от ответника по частната жалба за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което се определя в размер на 102, 26 евро (превалутирани съгласно чл. 11, ал. 2 от Закона за въвеждане на еврото в Република България) представляващи евровата равностойност на 200, 00 лв. за юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ, във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Воден от горното и на основание чл. 236, във връзка с чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение