Решение № 1751 от 16.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7716/2025 г.

Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба от директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – София-град срещу решение № 17695 от 23.05.2025 г., постановено по адм. дело № 2872/2025 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ), с което е: 1) отменено решение № 2153-21-38 от 12.02.2025 г. на директора на ТП на НОИ – София-град, с което е оставена без уважение жалба на Г. Р. П. срещу разпореждане [номер]/6 от 21.01.2025 г. на ръководител „Пенсионно осигуряване“ като неоснователна; 2) изпратена преписката на длъжностното лице по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ – София-град за решаване въпроса по същество при съобразяване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на съдебното решение, в едномесечен срок. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост, касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено и делото да се реши по същество чрез отхвърляне на първоначалната жалба до АССГ на Г. Р. П.. Претендира присъждане на направените по делото разноски за заплатена държавна такса за касационното производство и на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции в минимален размер. Прави възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния опонент. Ответницата по касация Г. Р. П. изразява становище за правилност на решението на АССГ. В случай, че касационната жалба бъде уважена моли да се присъди на касатора юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за допустимост и основателност на касационната жалба и неправилност на първоинстанционното решение, поради което предлага то да бъде отменено. Върховният административен съд (ВАС), шесто (VІ) отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Като провери решението съобразно изискванията на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира жалбата за основателна. Първоинстанционният съд правилно е установил фактите по спора, от които е съществено да се отбележи следното: С процесното разпореждане от 21.01.2025 г. длъжностно лице по пенсионно осигуряване в ТП на НОИ – София-град е отказало да отпусне на Г. Р. П. по заявлението й от 17.12.2024 г. лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (ЛПОСВ). Пенсионният орган е приел, че заявителката няма право на пенсия по чл. 69, ал. 2 от КСО, тъй като не е изпълнено условието за навършена възраст 54 години и 2 месеца за календарната 2024 г. (към датата на заявлението тя е на [възраст]). Приел е и, че тя не може да се пенсионира по реда на чл. 69б, ал. 1 от КСО, понеже разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС) допуска отпускане на пенсия по чл. 69б, ал. 1 от КСО само за лицата, които не са придобили право на пенсия по чл. 69 от КСО поради недостигащ осигурителен стаж (а не поради липса на изискуема възраст), а в случая Щ. има изискващият се осигурителен стаж за придобиване право на пенсия по чл. 69, ал. 2 от КСО, но няма право на тази пенсия поради обстоятелството, че не е навършила изискващата се в разпоредбата възраст 54 години и 2 месеца. Щ. е оспорила това разпореждане пред горестоящия административен орган, който с атакуваното пред първоинстанционния съд решение от 12.02.2025 г. не е уважил жалбата й, като е възприел и доразвил аргументите на пенсионния орган в насока, че чл. 18, ал. 4 от НПОС ограничава приложението на чл. 69б от КСО само до тези лица по чл. 69 от КСО, непридобили право на пенсия на това основание, на които не им достига единствено осигурителен стаж, но не и изискуема възраст. За да отмени това решение Административен съд – София-град е формирал решаващ извод, че то е постановено в нарушение на материалния закон и е в несъответствие с целта на закона, защото в случая не отпусната ЛПОСВ при наличие на законоустановено право на това. Съдът е приел, че трудът по чл. 69 от КСО, положен като държавен служител по ЗМВР, е от първа категория, а не приравнен на такъв (противно на приетото от административните органи). Изложил е мотиви, че разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС има указателен характер и противоречи на норми от по-висок ранг, каквито са чл. 69, ал. 2 и ал. 9 и чл. 69б, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от КСО, и на основание чл. 5, ал. 1 от АПК следва да се приложат нормите на КСО. Посочил е, че разпоредбите на чл. 69 и чл. 69б от КСО съдържат различни материални предпоставки за упражняване на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст, уредените хипотези по които са еднакво приложими при наличие на фактически състав, който уреждат, като норми от закон от еднакъв ранг. Акцентирал е върху това, че при наличие на която и да е от двете хипотези, уредени в чл. 69 и чл. 69б, ал. 2 от КСО, правото на пенсия следва да бъде зачетено в която и хипотеза да бъде упражнено. Цитирал е в подкрепа на тезата си съдебни актове от доскорошната практика (ревизирана понастоящем) на ВАС, VІ отд. в сходни случаи. Решението е валидно и допустимо, но е неправилно, като страда от порока материална незаконосъобразност. Съгласно чл. 69, ал. 2 от КСО държавните служители по Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) придобиват право на пенсия при навършена възраст 52 години и 10 месеца и при наличие на 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени на тази възраст. Нормата на чл. 69, ал. 9 от КСО предвижда, че от 31.12.2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по два месеца до достигане на 55-годишна възраст за лицата по чл. 69, ал. 1 и ал. 2 от КСО. Следователно изискуемата възраст за 2024 г. е 54 години и 2 месеца и за двата пола. Няма спор, че ответницата по касация не е навършила изискуемата възраст към момента на подаване на заявлението. От друга страна, чл. 69б, ал. 1 от КСО ясно дефинира, че лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд, придобиват право на пенсия - в конкретния случай за 2024 г. при възраст 50 години и 8 месеца за жените. От тълкуването на разпоредбата следва, че за тази категория осигурени лица законът изисква достигане на определена минимална възраст като условие за придобиване право на пенсия, което съответства на спецификата на полагания от тях труд. Правото на пенсия възниква обаче само при кумулативното наличие на всички предвидени в закона предпоставки към датата на подаване на заявлението, една от които е действително положен стаж от първа категория, а не приравнен на такъв, какъвто е стажът на П., положен като държавен служител в системата на МВР (чл. 17, ал. 2 от НПОС), а друга такава предпоставка е на лицата по чл. 69, ал. 2 от КСО да не им достига единствено осигурителен стаж за ранно пенсиониране по тази разпоредба, а не и да не са навършили изискуемата възраст. Нормата на чл. 69, ал. 2 от КСО има различно по обхват съдържание, респективно и различна персонална насоченост от разпоредбата на чл. 69б, ал. 1 от КСО. Конкретният случай попада в обхвата на чл. 69, ал. 2 от КСО, а не в този на чл. 69б, ал. 1 от КСО, касаещ лицата, полагали труд от първа категория, която съгласно чл. 104, ал. 1 от КСО се определя с акт на Министерския съвет, а именно с ПКТП (Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране) - отм., действал до 31.12.1999 г., и Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране (НКТП) (в сила от 01.01.2000 г.). Чл. 1 от НКТП посочва изчерпателно на кои лица и при какви условия на труд стажът следва да се зачете от първа категория труд. Това са лица, полагащи труд под земята, във въздуха, в атомна електроцентрала, в металургията, екипажи на кораби, специализирани в превози на химически вещества, нефтопродукти и въглища; работещи в машинното отделение на плавателни съдове от морския флот. Сред тях не попадат служителите по ЗМВР. Формалното съответствие на изискванията на чл. 69б, ал. 1 от КСО не е основание за отпускане на пенсия, с оглед на обстоятелството, че водещ е характерът на действително заеманата длъжност и извършваната дейност, която не попада в обхвата на ПТКП и НКТП. В този контекст, разпоредбата на чл. 18. ал. 4 от НПОС в конкретния случай е неприложима, както са приели и административните органи, защото е облагоприятстваща за тези лица от специалните ведомства, на които не достига единствено стаж за ранно пенсиониране по чл. 69 от КСО, а не и за тези с недостигаща възраст. При сравнението на последователните редакции на чл. 69 и чл. 69б от КСО е видно, че чл. 18, ал. 4 от НПОС по никакъв начин не противоречи на КСО като нормативен акт от по-висока степен (обратно на приетото в проверяваното съдебно решение). С оглед гореизложеното се налага извода, че Г. П. попада в обхвата на чл. 69, ал. 2 от КСО, а не в този на чл. 69б, ал. 1 от КСО, отнасящ се за лицата, придобили осигурителния стаж при реалното и действително полагане на труд при условията на първа категория такъв. След като ответницата разполага с изискуемия стаж като държавен служител по ЗМВР, но няма навършена изискуемата възраст по чл. 69, ал. 2 от КСО за 2024 г. – 54 години и 2 месеца, то към релевантния момент тя не е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че при постановяване на решението си първоинстанционният съд е тълкувал и приложил неправилно материалния закон, довело до неправилен краен правен извод за незаконосъобразност на оспорения пред него административен акт. За пълнота в тази връзка следва изрично да се отбележи, че този извод съответства коректно на съществувала доскоро по такива казуси съдебна практика на ВАС, VІ отд., която обаче понастоящем е изоставена. Поради наличие на касационното основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК неправилното съдебно решение следва да се отмени. Доколкото делото е изяснено от фактическа и правна страна, и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение трябва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което подадената първоначална жалба от Г. Р. П. срещу решение № 2153-21-38 от 12.02.2025 г. на директора на ТП на НОИ – София-град следва да бъде отхвърлена като неоснователна. В същия смисъл е и формираната актуална практика на ВАС, VІ отд., изразена в решенията по адм. дела № 7297/2025 г., № 5314/2025 г., № 5316/2025 г., № 5585/2025 г., № 5154/2025 г., № 6889/20256 г., № 7298/2025 г.,№ 8059/2025 г., № 4623/2025 г., 9606/2025 г., № 5659/2025 г., № 4829/2025 г., № 3754/2025 г., № 8113/2025 г., № 3962/2025 г., № 4889/2025 г., № 2774/2025 г., № 2123/2025 г., № 8987/2025 г., № 5894/2925 г., № 5158/2025 г., № 3577/2025 г., № 2774/2025 г., № 2033/2025 г., № 3613/2025 г., № 1061/2025 г., № 2947/2025 г., № 872/2025 г., № 4889/2025 г., № 589/2025 г., № 2619/2025 г., № 798/2025 г., № 3326/2025 г., № 3299/2025 г., № 5170/2025 г., № 4829/2025 г., № 5659/2025 г., № 9606/2025 г., № 3611/2025 г., № 3303/2025 г., № 12195/2024 г., № 12155/2024 г., № 3130/2025 г., № 3755/2025 г., № 3578/2025 г., № 7727/2025 г., № 3504/2025 г., № 2771/2025 г., № 2033/2025 г., и др. При позитивния за касатора краен резултат по главната му претенция, акцесорното му искане за присъждане на направените разноски и юрисконсултско възнаграждение е основателно. От негова страна е заплатена сумата от 200 лв. държавна такса за касационното оспорване, а същият е бил представляван пред двете съдебни инстанции от надлежно упълномощен юрисконсулт. Поради това и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК във връзка с чл. 228 от АПК в полза на ТП на НОИ – София-град следва да се присъди общо сума в размер от 500 лв. (платима от касационния ответник), от която 200 лв. са за понесени деловодни разноски и 300 лв. (100 лв. за първата инстанция и 200 лв. за касационната инстанция) за юрисконсултско възнаграждение. Размерът на последното е определен предвид действителната фактическа и правна сложност на спора и съобразно вида и количеството на извършената дейност от юрисконсулта, който е представлявал издалия акта административен орган, съгласно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. На основание § 5, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за въвеждане на еврото в Република България във връзка с чл. 24 от същия закон сумата следва да бъде превалутирана по правилата на чл. 12 и чл. 13 от закона, и изчислена по този начин, се равнява на 255,65 евро.