Определение № 11384 от 13.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10537/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административно процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на „Монси-52“ ЕООД, чрез адв. Б. Канчелов като процесуален представител, срещу определение № 25245 от 24.07.2025 г., постановено по адм. дело № 6430/2025 г. по описа на Административен съд – София град в прекратителната му част. Поддържат се оплаквания за неправилност на обжалваното определение с искане за неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Твърденията са за наличие на правен интерес за жалбоподателя като собственик на имот, в който се извършва незаконен строеж, да обжалва отказ за издаване на заповед за спиране на строежа, както и да иска от съда да задължи ДНСК да извърши проверка по реда на чл.156 ЗУТ за законосъобразност на издадено разрешение за строеж за същия имот. Ответникът – началникът на Дирекция за национален строителен контрол /ДНСК/, чрез пълномощника си юрк. Р. Аврамов, в срока по чл. 232 от АПК е изразил становище за неоснователност на частната касационна жалба. Претендира разноски. Върховният административен съд, второ отделение, приема частната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 230 АПК, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, който е неблагоприятен за частния жалбоподател. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения: Производството пред Административен съд – София град е образувано по жалба на „Монси-52“ ЕООД срещу началника на ДНСК, с която са предявени искания за отмяна на мълчалив отказ на органа по подаден сигнал на дружеството с вх. № СО-2673-00-329/10.01.2025г., допълнен с писмо вх. № СО-2673-03-165/20.03.2025г., да издаде заповед за спиране на незаконен строеж в имот, който е негова собственост; да обяви за нищожен ПУП по чл.189 ЗУТ за трасе на отклоненията на Трета метролиния, одобрен с решение № 947 по протокол № 67/15.12.2022 г. на СОС; да се произнесе по действията на органа във връзка със задължението му по чл.156 ЗУТ служебно да провери издаденото разрешение за строеж. С обжалваното определение съдът е приел жалбата за процесуално недопустима поради липса на предмет в частта на исканията за отмяна на мълчаливия отказ на началника на ДНСК да издаде заповед за спиране на процесния строеж и за произнасяне по действията на органа във връзка със задължението му по чл.156 ЗУТ служебно да провери издаденото разрешение за строеж, като е прекратил производството по делото в тази му част. По отношение на жалбата срещу мълчаливия отказ е прието, че на съдебен контрол съгласно чл. 214, т.3 ЗУТ подлежат заповедите за спиране, премахване или забрана за ползването на строежи, но не и отказите - изрични или мълчаливи, за издаване на такава заповед. Посочил е, че в ЗУТ няма норма, която да задължава компетентния орган да издаде акт за премахване на незаконен строеж, тъй като в тези случаи се действа служебно, съответно липсата на произнасяне по подадения сигнал за незаконно строителство, както в случая, не формира мълчалив отказ, който да е надлежен предмет на съдебно обжалване. Налице са доводи за това, че жалбоподателят като подател на сигнал, не е страна в административното производство за контрол на незаконното строителство и не е заинтересовано лице, а сезираният административен органът не е задължен за произнасяне. По отношение на предявеното с жалбата искане с предмет действията на ДНСК за служебна проверка на издаденото разрешение за строеж, съдът е констатирал, че няма правомощия по закон да разпореди извършването им, като се е аргументирал с разпоредбата на чл.128 АПК. Допълнително се сочи, че на съдебно обжалване подлежи само заповедта на началника на ДНСК по чл.156, ал. 5 ЗУТ, но не и действията на органа във връзка със задълженията му по контрол на разрешенията за строеж. Обжалваното определение е правилно. Касационната инстанция споделя изцяло изводите на административния съд за недопустимост на предявената жалба в посочените части, поради липса на годен предмет на оспорване в хипотезата на чл. 159, т. 1 от АПК. Обосновани от доказателства и правилни с оглед приложимия закон, са констатациите в оспореното определение, че при подаден сигнал за незаконно строителство, не е налице задължение за произнасяне на административния орган, тъй като същият действа служебно и не е обвързан от подаването и от изложеното в сигнала. В специалния ЗУТ е предвидено самосезиране на органите по незаконното строителство в производството по установяване на незаконни строежи, вкл. по чл.222 ЗУТ, поради което инициирането на производство по сигнал, както в случая - по сигнала на жалбоподателя, не е обвързващо за органа и непроизнасянето не формира мълчалив отказ, подлежащ на съдебен контрол за законосъобразност. Горното следва и от разпоредбата на чл.214, т.3 ЗУТ, според която на обжалване подлежат заповедите за премахване на незаконен строеж, но не и отказите за издаването им. От друга страна, лицата, подали сигнал за наличен незаконен строеж, дори и да се засяга тяхна собственост, каквито са твърденията в случая, не са заинтересовани лица в административното производство по чл.222 ЗУТ, тъй като издадената на това основание заповед не създава задължения за тях, а правото си на собственост тези лица могат да защитят по общия исков ред. Правилни са изводите за недопустимост на жалбата и в частта на предявеното искане за произнасяне по действията на ДНСК във връзка със задължението по чл.156 ЗУТ служебно да провери издаденото разрешение за строеж. Освен, че съдът няма правомощия по закон да разпореди извършването на горните действия, но и същите се осъществяват чрез издаване на съответното властническо волеизявление, т.е. изисква се осъществяването на правна дейност от страна на административния орган, който при констатирани нарушения по чл.156, ал. 2 и ал.3 ЗУТ издава заповед по чл.156, ал.5 ЗУТ и последната е годен предмет на съдебно обжалване. По аргумент от изложеното, действията по проверката за законосъобразност на издадено разрешение за строеж не са фактически действия и неизвършването им не може да бъде квалифицирано като бездействие по смисъла на чл. 256 от АПК, респ. исковата защита по реда на чл.256 АПК е недопустима. От друга страна, действително правомощие да отмени разрешение за строеж, притежава началникът на ДНСК, респ. оправомощено от него длъжностно лице, съгласно разпоредбата на чл. 156, ал. 5 ЗУТ, но при извършена служебна проверка. Липсва процесуален ред за сезиране на органите на ДНСК по сигнал на заинтересовани лица, както е в случая, поради което за тях не възниква задължение за произнасяне и не се формира мълчалив отказ, който да подлежи на съдебен контрол. Производствата по сигнали на граждани са изцяло административни и по отношение на тях не е предвидено обжалване пред съд предвид разпоредбата на чл. 124, ал. 2 от АПК. Предвид изложеното, като е оставил жалбата без разглеждане в посочените ѝ части и е прекратил производството по делото, административният съд е постановил определение, което не страда от сочените от частния жалбоподател пороци и като правилно следва да бъде оставено в сила. Във връзка с представената от жалбоподателя молба от 10.11.2025г. и приложените към нея доказателства за новооткрити факти, следва да се посочи, че пътят за защита срещу издаденото разрешение за строеж е чрез оспорването му по реда на чл.215 ЗУТ, но при условие, че е от кръга на лицата по чл.149, ал.2 ЗУТ. С оглед изхода по делото и искането на пълномощника на ответника, съдът присъжда в полза на ДНСК разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 80,00лв., платими от жалбоподателя. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение