Решение № 6239 от 4.05.2012 г. на ВАС по адм. д. № 7894/2011 г.

Решение № 6239 от 4.05.2012 г. на ВАС по адм. д. № 7894/2011 г., I о., докладчик председателят Виолета Ковачева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от кмета на община Приморско, против решение № 508 от 21.04.2011 г., постановено по адм. дело № 367 от 2011 г. по описа на Административния съд - град Бургас, с което е обявена за нищожна заповед № 786 от 22.12.2010 г. на кмета на община Приморско и преписката е изпратена на звеното за местни приходи при община Приморско за произнасяне от определените със заповед на кмета служители на общинската администрация, които имат правата и задълженията на органите по приходите. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли решението да бъде отменено и вместо него - постановено друго, с което да бъде отхвърлена подадената жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба - "ПС Груп" АД - гр. София, с писмен отговор, постъпил по делото, оспорва жалбата като неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, като прецени допустимостта на жалбата, наведените в нея касационни основания и доказателствата по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение на Административния съд - гр. Бургас, е обявена за нищожна заповед № 786 от 22.12.2010 г. на кмета на община Приморско и преписката е изпратена на звеното за местни приходи при община Приморско за произнасяне от определените със заповед на кмета служители на общинската администрация, които имат правата и задълженията на органите по приходите. За да постанови това решение, съдът е изложил, че съгласно чл. 14 ЗМДТ лицата са задължени със закон да декларират обстоятелства, въз основа на които да бъдат определени размерите на задълженията им за данък. Правилата за подаване на декларации във връзка с производствата по установяване на задължения за данъци и здравноосигурителни вноски са уредени в чл. 98 и сл. ДОПК, като е посочено, че декларацията представлява писмено извънсъдебно признание относно съдържащите се в нея обстоятелства и факти с характер на частен свидетелстващ документ. Съгласно чл. 4, ал. 1 ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци и такси се извършва от служители на общинската администрация по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред, а според ал. 3 в производствата по ал. 1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите, а в производствата по обезпечаване на данъчни задължения - на публични изпълнители. В ал. 4 на същата разпоредба е посочено, че служителите по ал. 3 се определят със заповед на кмета на общината, и по-нататък - според ал. 5, кметът на общината упражнява правомощията на решаващ орган по чл. 152, ал. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община - на териториален директор на Националната агенция за приходите. От изложеното следва, че именно пред кмета на общината се обжалват актовете на служителите на общинската администрация, занимаващи се с установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци и такси, вкл. и свързаните с тях актове, какъвто е настоящият случай. Във връзка с това настоящият състав споделя извода на първоинстанционния съд, че в случая отказът на кмета за извършване на обработка на подадената по реда на чл. 14 ЗМДТ данъчна декларация е нищожен поради липса на материална компетентност. Макар и кметът да е органът, който определя служителите на общинската администрация, имащи правата и задълженията на органите по приходите, след като законодателят е определил, че той е органът, пред който се обжалват тези актове, то той не може да бъде и техен издател. Законосъобразни са и изводите на съда, че актът е и незаконосъобразен, тъй като констатираното несъответствие в квадратурата на декларирания имот, както и липсата на данни за лицето, положило подпис в графата "декларатор", не са от основанията, предвидени в закона (чл. 99 ДОПК) за приемане на декларацията. Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1 ДОПК декларацията и другите подлежащи на подаване документи или данни се подават в компетентната териториална дирекция, освен ако с нормативен акт е предвидено друго. Декларацията може да се подаде и чрез лицензиран пощенски оператор или по електронен път, като според ал. 4 служителите, извършващи приемането на декларациите, при поискване са длъжни да оказват съдействие по всички въпроси, свързани с попълването на декларацията, както и да посочат необходимостта от отстраняване на непълноти в попълнена декларация. В ал. 5 на цитираната разпоредба е посочено, че приемането на декларация може да бъде отказано само ако не е подписана или не е подадена от упълномощено лице или не съдържа данните за идентификация по чл. 81, ал. 1, т. 2 и 3. В настоящия случай декларацията е била подписана, съответно е съдържала данните за идентификация, и ако служителите са считали, че има непълноти и несъответствия, е следвало да изпълнят задълженията си съгласно чл. 103 ДОПК, като поискат отстраняването на несъответствията в съответния срок. Ето защо правилно първоинстанционният съд е посочил в мотивите си, извън съображенията за нищожност, че незаконосъобразен е отказът, постановен преди да бъде дадена възможност на подателя на декларацията да отстрани констатираните несъответствия. Това е така, тъй като го лишава от предоставената му от закона възможност да се ползва от първоначално подадената декларация, след като се отстранят допуснатите несъответствия. Изложените в касационната жалба доводи за това, че съдът неправилно е тълкувал и приложил разпоредбите на чл. 4 ЗМДТ, които според касатора са неприложими за случая, са неоснователни. Касае се за декларация по чл. 14 ЗМДТ, която собственикът или носителят на ограниченото вещно право са длъжни да подадат и да уведомят общината по местонахождението на имота за определяне на годишния данък върху недвижимите имоти и са приложими общите положения съдържащи се в разпоредбите на глава I-ва ЗМДТ. Предвид изложените съображения не са допуснати твърдените касационни основания за отмяна. Обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора разноски за настоящото производство не се възлагат, тъй като не са претендирани от ответника по касационната жалба. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд - първо отделение,