Определение № 9220 от 29.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8593/2026 г.

Производството е по реда на с чл. 229, ал. 1 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Н. Ю., гражданин на Република Турция, против определение № 21452 от 29.05.2026 г., постановено по адм. дело № 6040/2026 г. по описа на Административен съд – София – град (АССГ), с което жалбата на чужденеца срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване – вид "D", на територията на Република България, постановен по подадено заявление № ANK26002475V/10.03.2026г. от завеждащия консулската служба в Посолството на Република България в град Анкара, Турция, е оставена без разглеждане, а производството по делото е прекратено. В частната жалба се твърди, че определението е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон. На посоченото основание се претендира отмяната на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на производството. Ответникът не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като прецени направените в жалбата оплаквания във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение е оставена без разглеждане жалбата срещу отказ за издаване на виза "D", за дългосрочно пребиваване и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат административният съд се е позовал на чл. 159, т. 1 от АПК във връзка с чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че в случая не е налице изключението, предвидено в чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, обуславящо допустимост на жалбата против отказа за издаване на виза вид "D", защото в жалбата не се съдържат оплаквания за засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Обжалваното определение е правилно. По делото няма спор, че обжалваният отказ се отнася до заявеното от жалбоподателя издаване на виза за дългосрочно пребиваване (вид "D") по чл. 9а, ал. 2, т. 4 от ЗЧРБ. Според чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Разпоредбата е ясна. С приемането й е въведено предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид "D" единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая обаче такова засягане не е претендирано от оспорващия. Видно от съдържанието на заявлението няма позоваване на право на семеен и личен живот, както и на права по ЕКПЧ. Няма и никакви фактически твърдения, обуславящи такова нарушение. При така установеното, правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателят не са изложени твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да обуславят допустимост на жалбата. Нормата на чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ е категорична- съдебният контрол върху отказите за издаване на виза Д е допустим единствено в случаите, в които адресатът претендира такова засягане. В тази връзка той е задължен да посочи конкретно правата, за които твърди, че са нарушени, както и фактите основаващи това твърдение. Твърденията за нарушения по ЕКПЧ са наведени за първи път с частната жалба и не са могли да бъдат част от дължимата преценка за допустимост на жалбата, осъществена от първоинстанционния съд. След като в жалбата, с която е сезиран АССГ, не е заявена претенция за нарушаване на основни права и свободи по ЕКПЧ с оспорения отказ, издаден на основание чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, правилно първоинстанционният съд е приел, че съдебният контрол върху този отказ е недопустим. Предвид изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,