Определение № 1744 от 24.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1074/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от ЕТ „АДИ-7-А. Б.“, ЕИК:[ЕИК] срещу определение № 50024 от 21. 03. 2024 г., постановено от състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо търговско отделение по т.д. № 1847 по описа на съда за 2022 г., с което са оставени без разглеждане, като недопустими, молби на частния жалбоподател с идентично съдържание и с вх. № 500401/19.02.2024 г., и вх. № 500401/20.02.2024 г., за изменение на постановеното по делото решение № 50132 от 01.02.2024 г. в частта му за разноските. В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, в противоречие с чл. 14 от Директива 2004/48/ЕО, чл. 134, ал. 1 от Конституцията на Република България, чл. 78, ал. 1 от ГПК и с принципа за възмездност на адвокатския труд, заложен в чл. 36, ал. 1 от Закона за адвокатурата. Заявява се, че посочените разпоредби са императивни и задължават съда да осъди загубилата делото страна да възстанови на страната, която е спечелила делото, сторените разноски във връзка със съдебното производство. Иска се отмяна на обжалваното определение и по същество – присъждане на разноски в претендирания от частния жалбоподател размер. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото намира следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество същата е неоснователна. За да остави без разглеждане молбите на частния жалбоподател за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, съставът на ВКС е изложил, че на правото на молителя да иска такова изменение, кореспондира задължението му да представи пред касационната инстанция списък по чл. 80 ГПК, в който да посочи вида и размера на разноските, независимо дали те са направени в тази и/или предходните инстанции, какъвто списък в случая липсва. Като се е позовал на т. 9 от ТРОСГТКВКС № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г., касационният състав е посочил, че при непредставяне на списък с разноските по чл. 80 ГПК, страната няма право да иска изменение на постановения съдебен акт по реда на чл. 248 от ГПК, а молбата му за такова изменение се явява недопустима. Обжалваното определение е правилно. Според чл. 81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Разпоредбата на чл. 80 ГПК императивно изисква страната, която е поискала присъждане на разноски, да представи на съда списък на разноските най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция, като в противен случай тя няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските. Според задължителните за съдилищата разрешения, дадени в т. 9 от ТРОСГТКВКС № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г., молбата за изменение на съдебното решение в частта за разноските, когато страната не е представила списък по чл. 80 ГПК, е недопустима. Както постановеното от касационния състав в обжалваното му определение, така и разпоредбата на чл. 80 от ГПК според точния ѝ смисъл, разяснен с т. 9 от ТРОСГТКВКС № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г., и изискваща страната да представи списък за разноските, с който ясно да обективира пред съда и пред противната страна по делото претенциите си за разноски, по никакъв начин не противоречат нито на правото на ЕС /цитираната от жалбоподателя директива е с предмет упражняване права върху интелектуална собственост/, нито на сочените от жалбоподателя разпоредби на Конституцията, ГПК и ЗА, уреждащи отговорността на страните за разноски и предвиждащи възмездност на адвокатския труд. В случая по делото на страната нито е отказано да бъде компенсирана за направените разноски, нито е нарушен принципът, заложен в разпоредбите на чл. 78 от ГПК, по силата на който се разпределя имуществената отговорност на страните за разноски, нито пък в крайна сметка, е отречена възмездността на адвокатския труд. Доколкото по делото е останало неизпълнено от страна на частния жалбоподател, ясното и императивно дефинирано в процесуалния закон условие за допустимост на молбата му по чл. 248 от ГПК – представяне на списък с разноските по чл. 80 от ГПК за нуждите на произнасянето от страна на съда по дължимостта им с акта, приключващ делото във всяка инстанция /чл. 81 от с.з./, то не е налице абсолютна процесуална предпоставка за упражняване на правото му да иска изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските, молбата му за такова изменение се явява недопустима и правилно е оставена от касационния състав без разглеждане с обжалваното определение, което поради това следва да бъде потвърдено. Мотивиран по гореизложения начин, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение