Определение № 3974 от 21.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 952/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. К. К. и Н. А. К.-К., [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат В. Н., срещу въззивно решение № 1420 от 02.12.2025 г. по в.гр.д. № 2071/2024 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 416 от 23.01.2024 г. по гр.д. № 14154/2021 г. на Софийския градски съд и вместо това са отхвърлени като погасени по давност предявените от жалбоподателките срещу Столична община искове по чл. 52 ЗЗД вр. чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД за сумите 50 000 лв. за Л. К. и 40 000 лв. за Н. К.-К., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени им във връзка със смъртта на К. К. /баща на първата и съпруг на втората/, настъпила на 25.11.2016 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 24.11.2018 г. до окончателното им изплащане. В касационната жалба се излагат основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответникът – Столична община, представлявана от кмета, чрез юрисконсулт Д. А., е депозирал писмен отговор в срок, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна. Претендира се юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор и от ответника „УМБАЛСМ Н. И. Пирогов“ ЕАД, чрез адвокат М. Я., с който също се оспорва наличието на основания за допускане на касационен контрол, както и основателността на жалбата по същество. Не е направено искане за присъждане на разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че са предявени субективно съединени искове по чл. 52 вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД. От фактическа страна е установено, че към датата на инцидента починалият е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ към затвора в София, ЗО – К.. Установено е, че между ТП на ДП „Фонд затворно дело“ - [населено място], в качеството на изпълнител, и СО-ОП „Столично предприятие за третиране на отпадъци“, в качеството на възложител, е сключен договор за отдаване на труд № 14/28.06.2016 г., по силата на който възложителят възлага, а изпълнителят приема да предостави срещу възнаграждение до 14 броя лишени от свобода лица от средно-списъчния брой на затвора [населено място], от ЗО - К. за полагане на труд и извършване на дейност: обща работа. Въз основа на изричното писмено заявление на К. К. със заповед № 222/26.08.2016 г. и с протокол за разпределение на комисия по разпределение на лишени от свобода, на основание чл. 175 ППЗИНЗС, вр. чл. 163, ал. 1, чл. 164, ал. 3, чл. 165, чл. 166 ППЗИНЗС, му е възложено да работи като общ работник в завод за битови отпадъци. От протокол за злополука от 21.11.2016 г. е установено, че на 17.11.2016 г. около 14 ч. в сградата за механично сепариране на обект на Столична община в [населено място], м. С., площадка „С.“ при почистване и измиване на шредер, пострадалият пада от стълбата, използвана за целта, която се хлъзнала от събралата се под съоръжението вода. От приложената етапна епикриза на УМБАЛСМ Н. И. Пирогов от 22.11.2016 г. е установено, че при приемането на лицето са констатирани следните увреждания: счупване на таза: долното рамо на срамната кост и вдясно и дясната тазобедрена ставна ямка, показано за оперативно лечение-репозиция и фиксация с метален имплант и счупване на дясната раменна кост в проксимална трета-големия туберкул. Съдът е посочил, че по делото е приложена история на заболяването № 38956 на пациента относно болничния престой в периода от 17.11.2016 г. до 25.11.2016 г., от което са видни извършените спрямо него диагностични изследвания и оперативна интервенция, по време на която на 25.11.2016 г. пациентът е починал от белодробна тромбоемболия. Въз основа на двете приети по делото медицински експертизи – първоначална и повторна, кредитирани от съда като обективно и компетентно изготвени, както и дадените от вещото лице по втората експертиза категорични обяснения в съдебно заседание, че подходът на лекарите в конкретната ситуация е бил правилен, въззивният съд е приел за недоказано възражението на ответника Столична община, че смъртта е настъпила в резултат на медицински деликт по време на операцията в болницата. На следващо място съдът е разгледал твърденията за противоправно бездействие на служители на Столична община по осигуряване на безопасни условия на труд, включително и липса на проведен и неправилно проведен инструктаж и надзор при изпълнение на трудовите задължения на ангажираните лица затворници. Посочил е, че по делото са представени заповед № ПТД16-РД-56-67/06.04.2016 г. за определяне на видовете инструктажи, начини на провеждане и документирането им, заповед № СПТО16-РД56-163/1/07.09.2016 г., програма за провеждане на начален инструктаж на ОП Столично предприятие за третиране на отпадъци, в която е посочена ИБ 15 – писмена инструкция за безопасна работа с преносими стълби, с която следва да е запознат целият персонал. Приел, че независимо от представените доказателства по делото не е установено работникът да е бил запознат с тези стандарти при работа със стълба. Предвид липсата на проведен инструктаж на работното място от съответно отговорното за това лице, при което допускането до самостоятелна работа да е надлежно удостоверено с подпис на ръководителя в книгата за периодичен инструктаж, съдът е направил извод, че е налице противоправно бездействие на длъжностното лице на Столична община, отговарящо за осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд. В този смисъл въззивният съд е споделил като правилни и законосъобразни изводите на първата инстанция, че е налице основание за ангажиране отговорността на ответника Столична община във връзка с настъпилата злополука, вследствие неизпълнение задължението му да проведе инструктаж при работа с подвижна стълба респ. да осигури втори работник, който да държи стълбата, за да не се приплъзне от намокрения под при почистване на шредера. Допълнил е, че дори да се приеме, че ползването на стълба за дейността не е било изрично възложено от пряко отговорното лице, то на работникът е следвало да бъде разяснен именно риска от ползване на стълба при посочената дейност и едва тогава да му бъде разрешено самостоятелно извършване на дейността. Независимо от извода на съда за основателност на предявената претенция, същият е приел, че исковете следва да бъдат отхвърлени като погасени по давност. Въззивният съд не е споделил мотивите на първата инстанция, че при насочването на иска срещу Столична община, вместо към първоначалния ответник ОП „Столично предприятие за третиране на отпадъци“, се касае до отстраняване на нередовност на исковата молба. Аргументирал се е, че при липса на съгласие, приемство в делото, образувано с предявяване на първоначалния иск, не може да настъпи, поради което ищецът следва да подаде до съда искова молба срещу надлежно легитимираното лице, каквито действия са предприети от ищеца с подаване на искова молба срещу ответника Столична община, която е конституирана в хипотезата на чл. 228, ал. 3 ГПК. Позовал се е на практика на ВКС, че процесуалното правоотношение между ищеца и новоконституирания по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК нов ответник възниква от датата, когато е направено изричното искане от страна на ищеца за неговото конституиране, от която дата се прекъсва и давностният срок. В заключение е приел, че искът спрямо Столична община следва да се счита за предявен от деня, в който е постъпила в съда исковата молба срещу него, а това е датата 06.06.2023 г., спрямо която дата петгодишният давностен срок е изтекъл. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въпросът относно началото на течението на давностния срок при непозволено увреждане е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решенията по гр.д. № 1169/2022 г. на IV г.о., гр.д. № 1944/2019 г. на III г.о. и н.д. № 1133/2018 г. на II н.о. Твърди се още, че въззивното решение е постановено в нарушение на задължителната практика по приложението на чл. 300 ГПК, обективирана в решение по гр.д. № 2000/2011 г. на III г.о. без да е формулиран конкретен въпрос. Поддържа се още наличието на самостоятелното основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване, поради следните съображения: Касационното обжалване не следва да се допусне по първия, формулиран в изложението въпрос, доколкото не е налице твърдяното противоречие на нзводите на въззивния съд със съдебната практика по въпроса относно началото на погасителната давност по искове за вреди от непозволено увреждане. В ППВС № 2/1981 г. е прието, че вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава, а когато не е известен - от деня на неговото откриване; в случаите, когато деецът не е известен, а са известни лицата, които отговарят за него, давностният срок за вземанията срещу тях започва да тече от датата на деликта. В конкретния случай жалбоподателките още в исковата си молба сочат възложителя на работата, поради което не съществува спор относно известността му. Допълнително в мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 5 от 5.04.2006 г. на ВКС по т. д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС се сочи, че не е необходимо авторството и вредоносното деянието да се установяват по някакъв специален ред, включително и когато деянието е престъпление, като и в този случай давността тече от момента на извършването, а не от влизане в сила на присъдата, с която се установява престъпния му характер. Следователно въззивният съд не се е отклонил от застъпеното в съдебната практика разбиране, че в случаите по чл. 49 ЗЗД, течението на давностния срок по отношение на вземането срещу възложителя на работа не е обусловено от откриването на конкретния деец, възложил работата, когато е известно лицето, което отговаря за него, макар да има образувано производство срещу неизвестен извършител, което не е приключило. В ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено още, че обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен правен въпрос, като касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора. В тази връзка касационното обжалване не може да бъде допуснато по повод твърденията за допуснато от съда нарушение на чл. 300 ГПК, доколкото не е формулиран изричен въпрос, а също така твърденията касаят нарушение на материалния закон, което е касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, подлежащо на проверка в производството по чл. 290 ГПК, а не в настоящото по чл. 288 ГПК. Решението не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК вр. с чл. 25 Наредба за заплащането на правната помощ, в полза на ответната страна следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 50 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.