Определение № 1326 от 13.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 256/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на АГЕНЦИЯ “ПЪТНА ИНФРАСТРУКТУРА” против решение № 398/25.11.2022 г. по в.гр.д. № 559/2022 г. по описа на Софийски окръжен съд, II въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 260037/30.05.2022 г. по гр.д. № 219/2021 г. по описа на Районен съд – [населено място]. С първоинстанционното решение е признато за установено, че АГЕНЦИЯ “ПЪТНА ИНФРАСТРУКТУРА” дължи на Застрахователна компания “ЛЕВ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], сумата от 8 616,69 лева – главница, представляваща непогасено регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение по договор за имуществена застраховка “Каско” за вреди от ПТП, настъпило на 09.01.2016 г. около 13,50 ч. на км. 61+000 от републикански път II – 16, при което са причинени материални щети на лек автомобил марка “Фолксваген”, модел “Туарег”, с рег. [рег.номер на МПС], заедно със законната лихва върху главницата, считано от 29.10.2020 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 122,07 лева – мораторна лихва върху главницата, начислена за периода от 07.06.2019 г. до 28.10.2020 г. С касационната жалба са въведени оплаквания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 от ГПК за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Твърди се, че протоколът за процесното ПТП не отговаря на изискванията на чл. 179, ал. 2 вр. чл. 183 от ГПК, поради което следва да бъде изключен от доказателствата по делото. Твърди се, че в него липсва пълно и ясно описание на механизма на реализираното произшествие на 09.01.2016 г. и на пътната обстановка, а описаното противоречи на уведомлението за настъпило застрахователно събитие от 11.01.2015 г., т.е. една година преди съставяне на протокола за ПТП. Твърди се, че процесното ПТП не е било посетено от служители на МВР, че не е представен достоверен снимков материал от произшествието и причинилото го препятствие, както и че липсват свидетели на случилото се, както и че произшествието не се е случило в присъствието на съставилия протокола служител на МВР, поради което протоколът няма материална доказателствена сила за механизма на ПТП и причинените вреди. Твърди се, че от САТЕ не са видни физическите характеристики на евентуалното препятствие (“внезапно падащ камък”), както и че заключението не би могло да послужи категорично като доказателство за механизма на ПТП и причинно-следствената връзка. Твърди се, че в случая липсва противоправно поведение на ответника АПИ, което да обуслови отговорността му, както и че самият водач се е движил с несъобразена скорост, с което свое поведение е съпричинил вредоносния резултат. Твърди се, че застрахователната полица не съдържа минимално изискуемите реквизити – покритите застрахователни рискове, с оглед непредставянето на общите условия, които са били оспорени от настоящия касатор. Сочи се, че поради това не се доказва, че евентуалното ПТП е покрит застрахователен риск, а мотивите на въззивния съд за приложимата точка от общите условия били ирелевантни, тъй като в случая не се установява наличие на покрит риск. Твърди се, че не е доказано, че към момента на ПТП водачът на увреденото МПС не е бил под въздействието на алкохол или упойващи вещества, което изключвало отговорността на застрахователя. Сочи се, че не са събрани доказателства и за причиняване на вредите в резултат на други хипотези, изключващи отговорността на застрахователя – неспазване на установените технически и технологични норми за експлоатация и ремонт на МПС, несъобразяване с правилата за противопожарна безопасност, износване на части и др. Твърди се, че застрахователят не е изпълнил законовото си задължение да извърши проверка за установяване на обстоятелствата, обуславящи наличието на застрахователно събитие. Твърди се, че механизмът на ПТП и причинно-следствената връзка между него и вредите са противоречиви и недоказани, нито е доказано възникването на отговорността на касатора по чл. 49 от ЗЗД. Твърди се, че водачът се е движел със скорост, която не му е позволила да възприеме евентуалното препятствие и евентуално да спре, като същият е допринесъл за настъпване на вредоносните последици с оглед хипотезата на чл. 51 от ЗЗД. Твърди се, че ищцовата претенция е погасена по давност на основание чл. 110 от ЗЗД. Твърди се също, че претендираният размер на обезщетението е силно завишен и недоказан. Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като са изложени доводи за неправилност на същото. Ответникът по касационната жалба Застрахователна компания “ЛЕВ ИНС” АД възразява по основателността на искането за достъп до касация и оспорва подадената жалба като неоснователна. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 от ГПК, намира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК. В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за доказано наличието на валидно застрахователно правоотношение по застрахователна полица № 93001510082555/04.12.2015 г., която покрива твърдения в исковата молба застрахователен риск. Приел е за установено настъпването на процесното ПТП, видно от представения по делото от ищеца и от РУ – [населено място] за ПТП № 1423238/09.01.2016 г., съставен от служител на МВР, който лично е посетил местопроизшествието, поради което и предвид разпоредбата на чл.179, ал. 1 от ГПК е намерил възраженията в противния смисъл на жалбоподателя за опровергани. Приел е, че в протокола са описани последиците от ПТП, от които могат да се направят изводи за механизма на последното, а за изясняване на механизма допринася и представеният с административната преписка на РУ – [населено място] снимков материал, изготвен по реда на чл. 5, ал. 1, т. 3 от Наредба № І-167 от 24.10.2002 г. на МВР и МФ, който непротиворечиво свидетелства за отразеното в протокола и също съставлява доказателство за вида и обема на причинените вреди. Приел е, че действително протоколът за ПТП не се ползва с материална доказателствена сила за механизма на ПТП, но в случая този механизъм е доказан от показанията на свидетеля Г. и от отговорите на първата, втората и третата задачи на назначената САТЕ, които сочат, че процесните вреди са следствие именно от отделилия се скален къс, който при падането си върху пътното платно се вклинил в автомобила. Приел е, че в процесния случай е налице съвкупност от косвени доказателства, които да установят без съмнение главния факт (протокол за ПТП, снимков материал, предоставен от органите на МВР по административната преписка, заключение по САТЕ и разпит на свидетеля Г.), поради което настъпилото ПТП, причиненото увреждане и причинно-следствената връзка между тях, както и механизмът на ПТП, следва да се считат за доказани. Приел е, че заплащането на застрахователно обезщетение за репариране на вече установените по вид и обем щети не подлежи на проверка във въззивното производство на основание чл. 269 от ГПК, доколкото има отношение към правилността на акта, а във въззивната жалба липсва нарочно оплакване в този смисъл. Приел е, че е доказано и бездействието на АПИ и нейните служители за управлението и поддръжката на републиканските пътища по чл. 19, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗП, което е довело до настъпване на процесната щета, доколкото от представения по делото снимков материал, изготвен от служител на МВР, се вижда, че скатът, от който се е случило срутването, не е обезопасен с мрежа, няма друго съоръжение или предупредителни знаци. Приел е, че е неоснователно възражението на ответника ПТП да се дължи на субективни действия на водача на процесното МПС поради липса на данни за спазване от негова страна на изискванията на чл. 20, ал.2 от ЗДвП и за съобразяването му с атмосферните условия, релефа на местността, състоянието на пътя и на превозното средство и др., т.е. съпричиняване на вредата в резултат от движение на автомобила с несъобразена скорост. Приел е, че е житейски и правно необоснован доводът, че отделянето на скален къс и падането/свличането му върху преминаващ по пътното платно лек автомобил е можело да бъде избегнато при съобразяване на особеностите на пътната обстановка от страна на водача, която с нищо не е давала индиция за необичайното и внезапно изменение на ситуацията, поради което ирелевантно за отговорността на ответника се явява възражението за скоростта на движение на автомобила, а и от заключението на САТЕ е видно, че при движение със съобразена скорост от 60 км/ч, водачът не е имал техническа възможност да избегне съприкосновението с камъка. Въззивният съд е приел също, че неоснователно жалбоподателят черпи аргументи и от недоказаността, респ. необсъждането на възможността към момента на ПТП водачът на МПС да (не) е бил под въздействието на алкохол или упойващи вещества, или вредата да (не) е била причинена от умишлени действия и др., тъй като същите е следвало да бъдат доказани от него съгласно дадените указания от първоинстанционния съд, а това не е сторено. Приел е, че за отговорността на ответника е ирелевантно извършването на проверка за настъпилото застрахователно събитие от застрахователя. Приел е, че следва да бъде споделен доводът на жалбоподателя, че представените от застрахователя документи имат характер на частни свидетелстващи документи и сами по себе си не доказват при пълно доказване механизма на процесното ПТП и последиците от него, но в случая тези обстоятелства са доказани по друг начин – от административната преписка и приложения към нея протокол за ПТП и снимков материал, както и от показанията на свидетеля. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът се позовава на “очевидна неправилност” на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Очевидната неправилност е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания въззивен съдебен акт, който може да бъде констатиран от състава на касационната инстанция без реална необходимост от извършване на присъщия за касационната инстанция същински касационен контрол. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логика. Такива основания не се твърдят от касатора, а в останалите случаи, като сочената от касатора неправилност с оглед конкретно събраните по делото доказателства и приетите за установени факти и обстоятелства, не могат да бъдат разглеждани във фазата на селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Поради горното не се обосновава наличие на “очевидна неправилност” на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК и не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационен контрол. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийския окръжен съд. По разноските: При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. Ответникът по касационната жалба претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Като взема предвид фактическата и правна сложност на делото, настоящият състав намира, че съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ в полза на ответникът следва да бъде определено и присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,