Определение № 2210 от 17.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4321/2022 г.

Производството е по реда на чл.250 от ГПК. Образувано е по молба на П. В. Н. за допълване на определение № 1060 от 11.05.2023 г. и отмяна на определение № 4345 от 8.12.2022 г. по делото. Молителят счита, че определението в частта, с която не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение трябва да се допълни, като се посочи, че с потвърденото първоинстанционно решение ответникът е осъден да заплати главницата ведно със законната лихва, считано от 5.11.2009 г. Смята, че определението, с което е спряно изпълнението на въззивното решение подлежи на отмяна в частта, с която не е допуснато касационно обжалване. С. П. А. счита молбата за неоснователна. Съдът, като взе предвид становищата на страните и данните по делото, приема следното: С определение № 1060 от 11.05.2023 г. по настоящото дело съставът не е допуснал касационно обжалване на решение № 1165 от 22.08.2022 г., постановено по въззивно гражданско дело № 1201 по описа за 2021 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 8 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 260243 от 13.01.2021 г. по гр. д. № 14404 по описа за 2019 г. на Софийския градски съд, I ГО, 14 състав, за осъждане на С. П. А. да заплати на П. В. Н. на основание чл.79, ал.1 във връзка с чл.240 от ЗЗД сумата от 15 000 евро, представляваща главница по договор за заем. В диспозитива обаче е пропуснато да се посочи, че по силата на първоинстанционното решение тази сума се дължи ведно със законната лихва от 5.11.2019 г. до окончателното и изплащане, затова определението следва да бъде допълнено в този смисъл. Не се касае за допълване на мотиви, а на диспозитив на съдебния акт, поради което цитираната от С. А. практика на ВКС, съдържаща отказ от допълване, е неотносима към случая. Молбата за отмяна на определението, с което е допуснато спиране изпълнението на въззивното решение в частта, с която касационно обжалване не е допуснато, е неоснователна. Съгласно чл.296, т.3 от ГПК въззивното решение в тази част е влязло в сила, спирането на изпълнението отпада по силата на закона и кредиторът може да се удовлетвори от внесената като обезпечение сума или да продължи изпълнението. За да предприеме той действия по принудително изпълнение, не е необходим нарочен съдебен акт за отмяна на постановеното по чл.282 от ГПК определение за спиране на изпълнението на въззивното решение. Специалните правила на чл.282 от ГПК изключват приложението на чл.402 от ГПК. Такава е трайната практика на ВКС, съдържаща се в определения № 99 от 11.05.2017 г. по т. д. № 126/2015 г. на I ТО, № 148 от 11.04.2014 г. по т. д. № 2882/2013 г. на I ТО, № 517 от 21.09.2012 г. по ч. т. д. № 539/2011 г. на I ТО, № 352 от 23.12.2019 г. по т. д. № 537/2019 г. на II ТО, № 395 от 31.10.2011 г. по гр. д. № 270/2011 г. на II ГО, № 73 от 6.03.2013 г. по ч. гр. д. № 375/2012 г. на II ГО и много други. Настоящият състав споделя тази практика, поради което молбата за отмяна на определението за спиране изпълнението на въззивното решение в недопуснатата до касационен контрол част трябва да бъде оставена без уважение. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение