Решение № 433 от 03.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 417/2010 г.

Производството по делото е образувано по реда на чл.274, ал.2, във вр. с ал.1,т.1 ГПК по повод подадена частна жалба от Х. В. К. срещу О. №2 от 28.01.2010 год. по т.д. №866/2009 год. на ВКС, ІІ Т. О., с което на основание §2, ал.3 ПЗР на ГПК/ДВ бр.59/20.07-2007 год./ във вр. с чл.218а, ал.1,б.”а” ГПК, отм., е оставена без разглеждане касационната му жалба срещу въззивно решение от 21.12.2007 год. по гр.д. №3683/2006 год. на Софийския градски съд, ГК, ІV Г състав, като процесуално недопустима. С обжалваното определение касационният съд е приел, че всеки един от предявените срещу частния жалбоподател при условие на обективно съединяване искове е с цена под 5000 лв., поради което въззивното решение, постановено от Софийския градски съд, не подлежи на касационен контрол. Частният жалбоподател твърди,че обжалваното определение е правилно от формална правна гледна точка, но фактически той е осъден да заплати на Г. ф. общо сума над 5 000 лв.,представляваща сбора от изплатени от фонда на пострадалото лице обезщетение за претърпените имуществени и неимуществени вреди, настъпили от виновно причиненото от частния жалбоподател ПТП. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Частната жалба е неоснователна. Правилно съставът на ІІ Т. О. е приел, че въззивното решение от 21.12.2007 год. по гр.д. №3683/2006 год. на Софийския градски съд, ГК, ІV Г състав не подлежи на касационен контрол. Касационното обжалване на въззивни решения на окръжните съдилища е допустимо само когато цената на всеки един от предявените искове по граждански и търговски дела надвишава сумата 5 000 лв. В случая искът за изплатеното обезщетение за причинените имуществени вреди е в размер на 3 324.15 лв. и този за неимуществените врид- в размер на 2 600 лв. При обективно съединяване на исковете, какъвто е настоящият случай, меродавна е цената на всеки един поотделно, а не сборът от цените на съединените искове, каквито са тези с правно основание чл.91 ал.1 във вр. с чл.88, ал.1,б.”б”ЗЗ,отм. и тези по чл.86, ал.1 ЗЗД. Неоснователен е доводът на частния жалбоподател, че върху главницата са натрупани много лихви, поради което ще бъде осъден да заплати суми надвишаващи необжалваемия минимум от 5 000 лв. За допустимостта на касационното обжалване е от значение цената на иска, а не на вземането ведно с натрупаната законна лихва/ арг. от чл.218а, ал.1, б.”а” ГПК отм./. Размерът на претендираната закъснителна лихва по иска с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД е също под 5000 лв., поради което не може да обуслови право на касационно обжалване. Въззивните решения по искове за парични вземания с по-нисък размер биха подлежали на касационно обжалване, само ако са в акцесорна връзка и някой от главните искове подлежи самостоятелно на касационно обжалване. В случая и двата иска по главниците за изплатено обезщетение за причинените имуществени и неимуществени вреди е под 5 000 лв., поради което правилно съставът на ВКС ІІ Т. О. е приел, че касационната жалба е недопустима. Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд