Определение № 1059 от 29.09.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3330/2015 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. на о. на Р. Б., против решение № 408/15.01.2015 г., постановено по гр.д.№ 8371/2014 г. от СГС, ІІ”а” състав. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с представен писмен отговор. С обжалваното решение, съдът се е произнесъл по предявен против М. на о. на Р. Б. иск за присъждане не обезщетение за извънреден труд. По отношение на спора дали МО е надлежен ответник по предявените искове за заплащане на възнаграждения на кадрови военнослужещ за положен извънреден труд и допълнително - за носене на дежурство, съдът е приел,че кадровият военнослужещ е държавен служител. Изпълняваната от него служба е с особено предназначение и със собствена правна регламентация, спрямо която ЗДСл има отношение на обща норма спрямо специална, т.е. прилага се доколкото няма специална норма в ЗОВСРБ ,регулираща конкретно отношение. Служебното правоотношение има смесен характер- административно и трудоправен, като административният е водещ и определящ спецификата на правоотношението, а трудовият има допълващ фхарактер. Страни по служебното правоотношение са съответния държавен служител- военнослужещ и органът по неговото назначаване- в случая министъра на отбраната. Съдържанието на служебното правоотношение се урежда от ЗОВСРБ, ЗДСл и едва субсидиарно от КТ. В този смисъл в разглеждания случай, съдът е приел, че не намира приложение чл. 61,ал.2 от КТ и постановеното въз основа на него ТР № 1/2010г по т.д. №1/2010г на ОСГК на ВКС. Приел е, че съгласно чл.125 от ЗДСл администрацията на органа по назначаването отговаря по имуществените претенции на държавния служител, което съотнесено към разглеждания случай води до извод,че администрацията на министъра на отбраната отговаря по имуществените искове на кадровия военнослужещ, а тази администрация е именно МО. Съдът е приел, че МО е надлежния ответник по предявените искове за заплащане на възнаграждение за извънреден труд и за носене на дежурство. Във връзка с приетото от въззивния съд относно пасивната материалноправна легитимация на ответника по делото се прави възражение в касационната жалба, както и в изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване, че постановеното решение е недопустимо. Така направения довод за недопустимост на съдебното решение е основание за допускането на касационното обжалване, доколкото се сочи и довода, че е налице задължителна съдебна практика, съгласно която МО не отговаря по искове за обезщетения, произтичащи от претенция за извънреден труд. Предвид изложеното, касационното обжалване следва да се допусне. Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия