Определение № 8588 от 28.08.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8450/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. във връзка с чл. 166, ал. 3 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на областния управител на област София против определение № 21359 от 20.06.2025 г., постановено по адм. дело № 6367/2025 г. по описа на Административен съд София-град. С оспореното определение, по искане на Н. Д. И. е спряно допуснато по закон предварително изпълнение на заповед № ДС—20-9 от 30.05.2025 г. на областния управител на област София. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 вр. чл. 236 АПК. Претендира се отмяна на обжалваното определение и постановяване на съдебен акт, с който да се отхвърли като неоснователно искането на Н. Д. И. за спиране на предварителното изпълнение на заповед № ДС—20-9 от 30.05.2025 г. на областния управител на област София. Ответникът – Н. Д. И., в представен отговор изразява становище за неоснователност на частната жалба. Моли за отхвърлянето й и за оставяне в сила на обжалваното определение. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира частната жалба за процесуално допустима като подадена срещу подлежащо на обжалване определение съгласно чл. 229, ал. 1, т. 2 вр. чл. 166, ал. 3 от АПК, от страна по делото, за която то е неблагоприятно и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение Административен съд София-град е спрял допуснато по закон предварителното изпълнение на заповед № ДС—20-9 от 30.05.2025 г. на областния управител на област София. Със заповедта, на основание чл. 80, ал. 1, предл. 2 и ал. 2 от Закона за държавната собственост (ЗДС) е наредено изземването на недвижим имот – частна държавна собственост, представляващ апартамент № 2, находящ се на адрес: гр. София, [район], [адрес], подробно описан в АЧДС № 02722/30.01.2001 г., утвърден от областния управител на област София и предоставен за управление на Министерския съвет на Република България. Този имот оспорващата твърдяла, че владее на правно основание, въз основа на договор от № В-5/07.11.2012 г., сключен в изпълнение на специално административно производство по параграф 65 от ПЗР към ЗИД на ЗДС, установяващ право на пожизнено ползване за лицата, обитаващи държавни ведомствени жилища и ателиета, настанени по установения ред до 1 юни 1996 г., които са пенсионери, преживели съпрузи или пострадали от трудова злополука, довела до трайна нетрудоспособност, при наличие на посочените в разпоредбата условия и въз основа на сключен договор с областния управител, по тяхно заявление, подадено в 6-месечен срок от влизане в сила на на ЗИД на ЗДС (обн. - ДВ, бр. 87 от 2010 г.). За да постанови определението си, първоинстанционният съд въз основа на представените доказателства е приел, че твърденията на оспорващата Н. Д. И. за евентуални значителни и трудно поправими вреди, които тя би претърпяла от предварителното изпълнение на оспорената заповед, са подкрепени от убедителни писмени доказателства. Приел е, въз основа на извършена служебна справка вх. № 30/20.06.2025 г. в Агенция по вписванията, че Н. Д. И. не притежава друг недвижим имот, в който би могла да живее до приключване на производството по обжалване на заповедта на областния управител на област София. Съдът се е позовал и на представено експертно решение № 0625 от заседание № 081 от 01.06.2016 г. на НЕЛК, установяващо, че Н. И. е с трайно намалена работоспособност от 50%. Съобразил е и възрастта й – [възраст]. Съдът е счел, че до приключването на съдебното производство Н. И. би претърпяла неизбежно свързаните с освобождаването на наетия обект значителни и трудно поправими вреди в нарушение чл. 8 ЕКПЧ, засягащи правото на зачитане на линия и семеен живот и жилище. Обжалваното определение е правилно. Настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, касаещи спирането на предварителното изпълнение на административния акт, тъй като същите съответстват на представените доказателства и на приложимия закон. Съгласно чл. 166, ал. 4 от АПК допуснатото предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон /какъвто е случая – чл. 80, ал. 3 от Закона за държавната собственост/, когато не се предвижда изрична забрана за съдебен контрол, може по искане на оспорващия да бъде спряно от съда при условията на чл. 166, ал. 2 от АПК. Съгласно последната разпоредба, съдът може да спре предварителното изпълнение, ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда, като изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. Или условията за спиране на допуснатото предварително изпълнение на административен акт по силата на закон, са наличие на нови обстоятелства, че предварителното изпълнение би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. В случая тези условия са налице. С жалбата си до Административен съд София-град, по която е образувано адм. дело № 6367/2025 г., Н. Д. И. е оспорила заповед № ДС—20-9 от 30.05.2025 г. на областния управител на област София, с доводи, че недвижимия имот – частна държавна собственост, представляващ апартамент № 2, находящ се на адрес: гр. София, [район], [адрес], подробно описан в АЧДС № 02722/30.01.2001 г., владее на правно основание, въз основа на договор от № В-5/07.11.2012 г., сключен в изпълнение на специално административно производство по параграф 65 от ПЗР към ЗИД на ЗДС, с право на пожизнено ползване и въз основа на сключен договор с областния управител, по нейно заявление, подадено в 6-месечен срок от влизане в сила на на ЗИД на ЗДС (обн. - ДВ, бр. 87 от 2010 г.). Правилно административният съд е ценил събраните доказателства, за да изведе извод, че предварителното изпълнение би могло да причини на оспорващия значителна и трудно поправима вреда. С оглед липсата на друг недвижим имот, в който Н. И. да живее, нейната възраст и наличието на трайно намалена работоспособност от 50 %, е обоснована необходимостта завишена защита на ползването на единственото й жилище, като израз на зачитане на правото на личен, семеен живот и на нейното жилище, заложено в чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), понятието „жилище“ по смисъла на чл. 8 ЕКПЧ, не се ограничава само до помещенията, които се обитават или са придобити на валидно правно основание. „Жилище“ е автономно понятие, което не зависи от квалификациите по вътрешното право. Дали дадено помещение представлява „жилище“, което попада под защитата на чл. 8, пар. 1 ЕКПЧ, зависи от фактическите обстоятелства, а именно- наличието на достатъчно силна и продължителна връзка с конкретното място (Buckley v. the United Kingdom, 25 September 1996, Reports 1996-IV, §§ 52-54, and Commission's report of 11 January 1995, § 63; Gillow v. the United Kingdom, 24 November 1986, § 46, Series A no. 109; Wiggins v. the United Kingdom, no. 7456/76, Commission decision of 8 February 1978, DR 13, p. 40; and Prokopovich v. Russia, no. 58255/00, § 36, ECHR 2004‑XI (extracts)). Следователно дали един недвижим имот представлява „жилище“ е фактически въпрос и не зависи от законосъобразността на осъществяване на държането или владеенето му според вътрешното право (ЕСПЧ, Решение от 22 октомври 2009, Paulic v. Croatia, ECLI:CE:ECHR:2009:1022JUD000357206, т. 31-32). В настоящия случай не се оспорва, че Н. Д. И. живее във въпросния апартамент от 1987 г. Фактите по делото показват, че тя няма друго жилище. В посочения недвижим имот е и реалното местоживеене на физическото лице. С оглед на изложените по-горе фактически обстоятелства, Н. Д. И. е имала достатъчно силна и продължителна връзка с въпросния апартамент, за да може той да бъде считан за нейно „жилище“ по смисъла на чл. 8 от ЕКПЧ. В допълнение гаранциите на Конвенцията изискват намесата в правото на зачитане на жилището да бъде не само законосъобразна, но и пропорционална на легитимната цел, с оглед на конкретните обстоятелства на случая. Освен това нито една разпоредба на вътрешното право не следва да се тълкува и прилага по начин, несъвместим със задълженията на националната държава спрямо Конвенцията (Stanková v. Slovakia, no. 7205/02, § 24, 9 October 2007). В тази връзка, всяко физическо лице, изложен на риск от намеса в правото си на жилище, трябва по принцип да може да получи решение относно пропорционалността и разумността на мярката от независим съд, в светлината на относимите принципи по чл. 8 ЕКПЧ, независимо, дали според вътрешното право има право да обитава жилището (McCann v. the United Kingdom, no. 19009/04, § 50, 13 May 2008, ЕСПЧ, Решение от 22 октомври 2009, Paulic v. Croatia, ECLI:CE:ECHR:2009:1022JUD000357206, т. 42-43). В конкретния случай осъществяването на незабавно изземване на единственото жилище, преди окончателното решение на съда, по същество би представлявало непропорционална мярка спрямо баланса на интереси на обществото като цяло и на засегнатото лице. Същевременно ползването на изземвания имот до приключване на съдебното производство по обжалване на заповедта за изземване не застрашава живота и здравето на гражданите и не засяга особено важни държавни или обществени интереси, нито от по-късното й изпълнение ще последва значителна или труднопоправима вреда за трети лица. Предвид това, вредата на оспорващия може да се противопостави на онзи обществен интерес, заради който законодателят е допуснал предварителното изпълнение на административния акт по силата на закона. Обоснован е правният извод на решаващия съд за наличие на предпоставки за спиране на изпълнението на оспорената заповед и с оглед принципите за законност и за съразмерност по чл. 4 и чл. 6 от АПК. Съгласно чл. 4, ал. 2 от АПК административните актове се издават за целите, на основанията и по реда, установени от закона, а според разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от АПК административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. Тук следва да се посочи, че правомощията на административния орган не са безконтролни, тъй като същите следва да се подчиняват на цитираните принципи на АПК. Тези обстоятелства правилно са преценени от съда като обуславящи хипотезата на чл. 166, ал. 4 във вр. с ал. 2 от АПК, при наличието на която следва да бъде спряно предварителното изпълнение на обжалвания акт до приключване на съдебния спор по неговата законосъобразност. Неоснователни са доводите в частната жалба, че няма доказателства за липсата на друг недвижим имот, където да живее Н. Д. И.. Това обстоятелство се установява от извършената служебна справка от АССГ с вх. № 30/20.06.2025 г. в Агенция по вписванията, според която физическото лице не притежава вещни права върху друг недвижим имот, където би могла да живее. В допълнение към горното, следва да се отбележи, както и правилно е установил АССГ, че възрастта на физическото лице е [възраст] и тя има трайно намалена работоспособност от 50% съгласно експертно решение № 0625 от заседание № 081 от 01.06.2016 г. на НЕЛК. Недопустимо се явява твърдението на областния управител на област София, че при издаване на процесната заповед са били налице и двете материално правни предпоставки за прилагането на чл. 80, ал. 1 от ЗДС – наличие на недвижим имот, който е държавна собственост, и владение или държане на този имот от трето лице без основание. В случая, при висящ спор относно дали владението или държането на този имот от Н. Д. И. е било на валидно правно основание, това обстоятелство не може да се приеме за безспорно и като излизащо извън предметния обхват на настоящото производство, не подлежи на обсъждане. По изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че обжалваното определение не страда от релевираните с частната жалба пороци, което налага оставянето му в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1, вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,