Определение № 364 от 29.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4906/2024 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 2, изр. две, вр. чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, по частна жалба, подадена от В. К. Г., чрез адвокат Г. Д., срещу определение № 5197 от 14.11.2024 г. на Върховния касационен съд по гр.д. № 1180/2024 г. Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното определение и иска неговата отмяна. Счита, че въззивното решение подлежи на касационно обжалване предвид това, че са предявени искове по чл. 26, ал. 2, предл. 5, чл. 17, ал. 1 ЗЗД и чл. 33, ал. 2 ЗС, като при уважаване на исковете за недействителност на правните сделки за продажба на идеални части от спорните имоти като привидни (прикриващи дарение) “В. Г. ще може да упражни преобразуващото си субективно право да изкупи идеалните части от недвижимите имоти и едностранно да предизвика правна промяна в правната сфера на съсобственика-продавач, която е с вещноправен характер“. Поддържа, че в хипотезата на уважен иск по чл. 33, ал. 2 ЗС влязлото в сила решение има вещно-прехвърлително действие и, следователно, налице е конститутивен иск за собственост, съединен с иск за прогласяване на недействителност на сделка, поради което въззивното решение подлежи на касационно обжалване, въпреки че цената на иска е под 5000 лв. Насрещните страни В. И. Г., Т. Г. Г., П. И. Г., Р. Д. М., чрез адвокат К. Б., отговарят в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, че частната жалба е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, и срещу акт, подлежащ на обжалване пред Върховния касационен съд. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Тричленният състав на ВКС в обжалваното определение е оставил без разглеждане касационната жалба на В. Г. против решение № 266 от 17.11.2023 г. на Монтанския окръжен съд по въззивно гр.д. № 265/2023 г. За да постанови този резултат, съставът е приел, че касационната жалба е недопустима, тъй като е срещу решение, постановено по облигационни искове с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, чл. 17, ал. 1 ЗЗД и чл. 33, ал. 2 ЗС, с цена на всеки под 5000 лв. Въпросът за така приетият от първостепенния съд размер не може да се повдига за първи път пред ВКС. Определението е правилно. На първо място трябва да се посочи, че всеки един от обективно съединените искове има своя цена и тя определя неговата родова подсъдност, както и евентуално възможността за касационно обжалване. По всеки един от така съединените искове се създават и самостоятелни процесуални отношения със съда. Той преценява допустимостта на всеки един поотделно. На следващо място, в случая следва да бъде отбелязано, че сборът от цената на обективно съединените искове е ирелевантен, както за родовата подсъдност на делото, така и за достъпа до касационен контрол. Налице са 14 отделни прехвърлителни сделки, предмет на две разпореждания – дарение и покупко-продажба. Определящо за цената на иска е данъчната оценка на прехвърлените идеални части за всеки имот, а не сборът от данъчните оценки на имотите. Макар съставът на ВКС да е сборувал данъчните оценки, това не влияе върху правилността на постановения акт – цената на всеки от предявените искове е под 5000 лв. (всяка идеална част от всеки от имотите е под установения праг). По отношение на наведените в частната жалба съображения, следва да бъде отбелязано, че и трите иска, предявени от В. Г., са облигационни, а не вещни. По делото не е предявяван иск за собственост. Вида на иска се определя от защитаваното субективно материално право, а в случая то не е правото на собственост на ищцата върху веща, предмет на сделката, по предявеня иск за нищожност и изкупуване по чл. 33, ал. 3 от ЗС. Резултатът от делото по облигационен иск от вида на предявените по настоящия казус, може да повлияе върху вещно-прехвърлителното действие на сделката, която се атакува, но това не придава характер на иск за собственост на никой от облигационните искове, нито формира сила на пресъдено нещо, че към момента на приключване на съдебното дирене в последната инстанция по съществото на спора, ищецът се легитимира като собственик на спорната вещ. Страната неправилно смесва последиците от уважаване на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС с вида на предявената претенция. Правните способи за защита на правата на собственост и на ограничените вещни права биват наказателноправни, административноправни и гражданскоправни. Последните включват няколко категории искове – вещни, владелчески, облигационни, но изключението по чл. 280, ал. 3, т. 1, касае единствено вещните искове; облигационни претенции, макар и с цена под 5000 лв., се разглеждат от ВКС, само, когато са обуславящи за собствеността и също така, са съединени за съвместно разглеждане в едно дело с петиторен иск. Случаят не е такъв, иск в защита на правото на собственост не е съединен с облигационните претенции. В заключение, частната жалба е неоснователна. Обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение