Определение № 5382 от 24.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4303/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 20489 от 06.11.2025 г., подадена от Б. Р. С., чрез пълномощника адв. Н. К., против определение № 3493 от 03.07.2025 г. по гр. дело № 2518/2025 г. на Върховния касационен съд, ІІ гр.о., с което е оставена без разглеждане подадената от нея молба с вх. № 25006155 от 30.04.2025 г. по описа на СРС, за отмяна на влязло в сила решение № 263551 от 29.12.2022 г., постановено по гр. дело № 13394/2020 г. по описа на Софийски градски съд и е прекратено образуваното въз основа на нея производство пред ВКС. Частната жалбоподателка твърди, че обжалваното определение е недопустимо, неправилно и необосновано. Изложени са оплаквания, че ВКС не се произнесъл по твърденията за нищожност на решението, чиято отмяна се иска. Посочва, че в молбата за отмяна се позовава на основанията по чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Поддържа становището, че решението на СГС не й било надлежно връчено на посочения от нея съдебен адрес – [населено място], кв. Б., [улица], че се е запознала с решението на 10.04.2025г. Ответниците по частната жалба – И. Б. Н., С. Н. И., К. В. А. и П. В. П., чрез адв. С. П., са депозирали 4 идентични отговори в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Поддържат, че частната жалба е недопустима и следва да бъде върната, алтернативно – частната жалба е неоснователна и необоснована, и молят да се остави без уважение. Ответниците по частната жалба – З. А. Т., Я. Т. Т. и Е. Т. Г., чрез адв. Н. С., са депозирали отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Поддържат, че частната жалба е неоснователна и необоснована, и молят за оставянето й без уважение. Върховният касационен съд, тричленен състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима, съгласно чл. 274, ал.2, изр. посл., вр. ал.1, т.2 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение № 3493 от 03.07.2025 г. по гр. д. № 2518 от 2025 г. на Върховния касационен съд, ІІ гр.о. е оставена без разглеждане молба с вх. № 25006155 от 30.04.2025 г. по описа на СРС, подадена от Б. Р. С., за отмяна на влязло в сила решение № 263551 от 29.12.2022 г., постановено по гр. дело № 13394/2020 г. по описа на Софийски градски съд, IV-Д състав, и е прекратено образуваното въз основа на нея производство по гр. дело № 2518/2025 г. по описа на ВКС, II г.о. За да постанови обжалваното определение, съставът на ВКС е приел, че молителката се позовава на основанията за отмяна на влязло в сила решение по чл. 303, ал. 1, т. 1 и т.5 ГПК, но че молбата е просрочена и по двете основания. На основание чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК молителката се е позовала на молба от 1979 г. за възлагане на недвижим имот на основание чл. 288, ал.3 ГПК /отм/, приложена л. 7 от първоинстанционното гр. дело № 6785/1979 г. на СРС за делба. Съставът на ВКС е приел, че искането за възлагане е разгледано от въззивния съд в решението, чиято отмяна се иска, макар и като направено с друга молба по същото производство, но е прието за неоснователно. Относно основанието по чл. 303, ал.1, т.5 ГПК, съставът на ВКС е приел, че тримесечният срок по чл. 305, ал.1 т.5 ГПК, който тече от узнаване на решението е пропуснат, като е съобразил, че въззивното решение е съобщено на 04.01.2023 г. на процесуалния представител на молителката, назначен по нейно изрично искане по реда на ЗПП с определение от 02.06.2022 г. (л. 133 от делото на СГС), а преди прекратяване на представителството, в изпълнение на определение от 10.04.2023 г. (л. 239 от делото на СГС), препис от решението е връчен и на страната на 27.02.2023 г., удостоверено с дата и подпис от съдебен служител (л. 195 от делото на СГС). Узнаването на същото решение е удостоверявано многократно и с последвалите молби от 02.03.2023 г., 02.10.2023 г. и 01.12.2023 г., подавани от страната лично или чрез представител, с искания за връчването й на препис от постановеното по делото решение и за издаването й на такъв. Преклузивният срок за подаването на молбата за отмяна на въззивното решение е започнал да тече от влизането му сила на 23.05.2024 г. а молбата за отмяна е подадена на 30.04.2025 г. – след изтичане на преклузивният тримесечен срок по чл. 305, ал. 1, т. 1 и 5 ГПК. Като е съобразил тези данни по делото и разясненията, дадени в т. 9 от ТР № 7 от 17.05.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, според които, подадената след изтичането на срока молба за отмяна е процесуално недопустима, съставът на ВКС е оставил молбата без разглеждане и е прекратил производството по делото. Обжалваното определението по чл. 307, ал.1 ГПК е постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо, поради което не е нищожен съдебен акт. Съдът се е произнесъл в рамките на правомощията си по чл. 307, ал.1 ГПК за проверка допустимостта на молбата за отмяна, поради което е необосновано твърдението за недопустимост на акта. Неоснователно е твърдението за необоснованост. Изводите на съда са изведени от данните по делото, установяващи, че молбата е подадена след изтичане на преклузивните срокове по чл. 305, ал.1 т.1 и т.5 ГПК И в двата случая тримесечният срок е започнал да тече от влизане в сила на решението, тъй като молбата, за която се твърди, че е новооткрито обстоятелство се е намирала по делото и изхожда от молителката, т.е. тя е знаела за нея, а узнаването на решението е установено с връчването му и последващите молби. Ако молбата не е подадена в посочените в чл. 305 ГПК срокове, съгл. чл. 306, ал.2, във вр. с чл. 286 ГПК се връща, като недопустима. Следователно при постановяване на обжалваното определение не е нарушен процесуалния закон и задължителната съдебна практика по прилагането му. В производство по преценка на допустимостта и основателността на молба за отмяна не може да се преценява довод за нищожност на решението, чиято отмяна се иска. За подобен довод, ГПК предвижда друг ред – исков и по реда на обжалването. Затова, като не е обсъдил твърдение за нищожност на въззивното решение по извършване на делбата, съставът на ВКС не е постановил неправилно определение. Предвид изложеното, обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Съобразно този резултат и на основание чл. 78, ал.2 ГПК, на ответниците по частната жалба И. Б. Н., С. Н. И., К. В. А. и П. В. П. се дължат разноски. Те са представлявани в производството по частната жалба от адв. С. П., който ги е представлявал безплатно и претендира на него да се присъдят възнагражденията на основание чл. 38, ал.2 ЗА. Той е депозирал четири идентични отговори в срок. Съдът, като съобрази че са подадени идентични отговори на частната жалба от името на И. Б. Н., С. Н. И., К. В. А. и П. В. П., чрез адвокат С. П., обстоятелството, че размерите на минималните възнаграждения по Наредбата за възнаграждение на адвокатска работа не са задължителни за съда и обема извършена работа /изготвяне на отговор против частната жалба с твърдения за просрочие на молбата за отмяна/ съдът намира, че следва да присъди на адвокат С. П. възнаграждение в размер на 800 лв. общо за четирите идентични отговора. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение