Определение № 663 от 17.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 4038/2013 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от [фирма] срещу Решение № 59 от 22.05.2013 год. по т.д.№ 100/2013 год. на Бургаския апелативен съд. С него въззивният съд е потвърдил Решение № 35 от 14.01.2013 год. по т.д.№ 91/2013 год. на Сливенския окръжен съд с което е бил отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] и П. Т. М. иск за присъждане на сумата 149285.57 лв. – възнаграждение по договор за посредничество. Въззивният съд е приел, че между страните е сключен действителен договор за посредничество при продажбата на недвижим имот, който не е породил задължение за заплащане на възнаграждение с оглед предвидената в неговия чл.3 изрична клауза за посредничество и с приобретателя. Поради обстоятелството, че купувачът е бил в облигационна връзка по посреднически договор с трето лице, счел е за недоказано изпълнението на договорното задължение на [фирма] по отношение на ответниците по иска и оттам – недължимост на възнаграждението. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се подържа основанието по чл.280 ал.1 т.1 ТПК – противоречие с ППВС № 4 от 30.05.1963 год. и ТР № 147/1954 год. на ОСГК на ВС на НРБ при произнасянето по въпроса „Когато в един договор да уговорени определени доказателствени средства, чрез които да се установи изпълнението на задължението на някоя от страните, произтичащо от този договор и в случай, че такова е уговорено доказателствено средство не е съставено, може ли страната да го установи с всички допустими по действащото законодателство доказателствени средства и задължен ли е съдът да приеме и цени тези доказателства”. Становището на настоящия съдебен състав, че произнасянето на въззивния съд не е в противоречие с посочената по-горе съдебна практика произтича от следното: Договорът между [фирма] и [фирма] и П. Т. М. е особен вид договор за поръчка. По отношение на него са налице белезите на договор за търговско посредничество – чл.49-51 ТЗ. Така е озаглавен самият договор, а съдържанието му и по-конкретно спорният чл.3 съдържа типичният белег за обозначаването/индивидуализацията и на двете страни по сделката между които [фирма] осъществява посредничество. Неизпълнението на тази клауза (сключен договор и с купувача) е обусловил извода на БАС за неоснователност на иска. Поради това и въпросът за способите за доказване наличието на специалния посреднически договор с продавача при действието на чл.50 ТЗ, не съответства на общите постановки на ППВС № 4/1963 год., което го предхожда. Доказателства за сторени разноски за настоящото производство от ответниците не са представени и не се присъждат. Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.