Определение № 1626 от 12.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 852/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба от С. Й. С., чрез адв. Николова, срещу Определение № 11155 от 16.10.2025 г., постановено по адм. дело № 801/2025 г. по описа на Административен съд –Варна, с което е оставено без уважение искане за изменение на протоколно определение от 01.07.2025 г. в частта относно присъдените в полза на жалбоподателя разноски в размер на 110, 00 (сто и десет) лева. В частната жалба са изложени доводи, че определението е необосновано и незаконосъобразно. Поддържа се, че съдът се е позовал на Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС без да вникне в същността му и неправилно е тълкувал неговия смисъл. Ответникът по частната жалба –кметът на община Варна, чрез процесуален представител, в представен писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, състав на трето отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема, че същата е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК от надлежна страна. Разгледана по същество, частната жалба е основателна, по следните съображения: Производството по адм. дело № 801/2025 г. пред Административен съд – Варна е започнало по жалба с вх. № 6251/11.04.2025 г. на С. Й. С. срещу мълчалив отказ на кмета на община Варна, постановен по молба-декларация с рег. № АУ010776ВН за извършване на обстоятелствена проверка. С протоколно определение от 01.07.2025 г. жалбата е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено на основание чл. 159, т. 3 АПК, като с този акт община Варна е осъдена да заплати на жалбоподателя разноски в размер на 110, 00 лева, на основание чл. 143, ал. 2 АПК. Впоследствие, в срока по чл. 176а АПК, С. Й. С. е депозирал молба за изменение на определението в частта за разноските. С обжалваното определение съдът е оставил без уважение искането, като е приел, че молбата е процесуално допустима, но неоснователна. Определението е неправилно. Съгласно чл. 176а АПК, съдът може, по искане на страна, да измени или допълни съдебния акт само в частта за разноските. Отговорността за разноски се определя от изхода на спора, съгласно общия принцип, изведен и в чл. 143 АПК. Разноски дължи страната, чието правно твърдение е отречено със съдебния акт или тази, която с поведението си е станала причина за завеждането на делото. С оставянето без разглеждане на жалбата и прекратяване на производството поради липса на годен за оспорване акт, съчетано с присъждане на разноски по чл. 143, ал. 2 АПК, съдът вече е направил преценка кой е предизвикал правния спор. По отношение на размера на адвокатското възнаграждение, в молбата по чл. 176а АПК и в частната жалба се навеждат оплаквания за несъответствие между присъдения размер на съдебно-деловодни разноски и фактическата и правна сложност на делото. Вземайки предвид вида и характера на делото – оспорване на мълчалив отказ, значението на търсената услуга за жалбоподателя, извършената процесуална дейност, правната и фактическа сложност на спора, както и изхода от делото, съдът необосновано е приел, че възнаграждението за адвокатски труд от 1 000, 00 лева е прекомерно и не съответства на критерия по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата. В изпълнение на принципите на добрата администрация всеки орган дължи точно изпълнение на вменените му задължения, което обстоятелство изисква от същия и срочност. Неизпълнението в срок представлява пълно неизпълнение на вмененото му от закона задължение. Отговорността на ответната страна в този случай е безвиновна и произтича от обстоятелството, че поведението на същата е станало повод за иницииране на самото оспорване. Извършването на административната услуга, след подаване на жалбата до съда, следва да бъде приравнено по правни последици на оттеглянето на административния акт по смисъла на чл. 143, ал. 2 от АПК. По аргумент от разпоредбата на чл. 156, ал. 1 АПК „оттегляне на оспорения акт“ е налице и когато органът "... издаде акта, чието издаван е отказал", като непроизнасянето в срок изрично е приравнено на отказ по силата на установената в чл.58, ал.1 АПК правна фикция. Според указанието на СЕС по дело С-438/22, съдът следва да преценява във всеки конкретен казус релевантните обстоятелства, характеризиращи случая, както и икономическия и правен контекст, в който той се вписва. В конкретния случай е обосновано твърдението на частния жалбоподател, че с ощетяването му за сторените от него разноски при завеждане на дело срещу мълчалив отказ на административен орган се толерира непроизнасянето в срок на компетентния орган и бездействието му да изпълни свое задължение. Преценката, свързана с размера на претендираното възнаграждение е обвързана от фактическата и правна сложност на спорното производство и произхождащите от това обстоятелство продължителност на производството, активност на процесуалния представител и др. В конкретния случай договореното и заплатено възнаграждение за процесуално представителство и оспорване на мълчаливия отказ не надхвърля обичайно присъжданите по размер възнаграждения по дела с подобен характер. Настоящият състав намира, че заплатеният размер от 1000 лева отговаря на реално осъществената процесуална защита и съдействие и на нивото на компетентност на процесуалния представител, който убедително е развил доводите си и е съумял да постигне благоприятен за клиента си краен резултат преди производството да се развие в пълен мащаб. С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че обжалваното определение, с което е отказано изменение на протоколно определение от 01.07.2025 г. в частта за разноските, е неправилно. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение