Решение № 6521 от 15.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8339/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по две касационни жалби срещу Решение № 5172/09.06.2025 г., постановено по адм. дело № 1070/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което Министерството на вътрешните работи е осъдено да заплати на Ч. В. Д. сумата от 8000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 21.05.2021 г. до 21.05.2024 г., причинени в резултат на задържане, осъществено въз основа на Заповед за задържане на лице рег. № 7855зз-16/19.05.2021 г., издадена от А. Г. С. – разузнавач в Дирекция „Вътрешна сигурност“ на МВР, отменена като незаконосъобразна, ведно със законната лихва върху сумата от 10.06.2022 г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата над 8000 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв. С решението са присъдени и разноски съразмерно с изхода на спора. Касационната жалба на Ч. В. Д. е подадена против отхвърлителната част на решението за разликата над 8000 лв. до 10 000 лв. В нея се поддържа, че решението в тази част е неправилно, тъй като съдът е определил обезщетението в занижен и несправедлив размер. Касаторът излага, че първоинстанционният съд не е отчел в достатъчна степен вида на незаконосъобразния административен акт – принудителна административна мярка, засягаща личната свобода, възрастта му към момента на задържането, професионалното му качество на полицейски служител и юрист, публичното медийно разгласяване на случая, накърняването на доброто му име, както и обстоятелството, че заповедта, чиито издател е приел, че ищецът е превишил права и власт с цел причиняване на вреди на задържано лице, е била оставена в сила по отношение на това задържано лице. Твърди се, че съдът неправилно е счел непотърсената психологическа помощ за основание за намаляване на обезщетението, тъй като това поведение не прекъсва причинната връзка и не намалява обективно претърпените вреди. Иска се отмяна на решението в отхвърлителната част и уважаване на иска в пълния размер от 10 000 лв. Касационната жалба на Министерството на вътрешните работи е подадена против осъдителната част на решението. В нея се поддържа, че съдебният акт е неправилен, необоснован и постановен при нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Касаторът не оспорва наличието на отменена като незаконосъобразна заповед за задържане, но счита, че съдът неправилно е приел за доказани вредите, техния интензитет и причинната връзка с отменения административен акт. Твърди се, че съдът е кредитирал показания на заинтересовани свидетели – съпругата на ищеца и адвокат, ангажиран в предходни производства, без да отчете тяхната заинтересованост. Поддържа се още, че не са доказани негативи в професионалното развитие на ищеца, тъй като преместването му в звено „Общинска полиция“ е станало по негово желание, а по делото няма данни за дисциплинарно производство или незаличени наказания. Според МВР медийните публикации не са резултат от поведение на ответника, тъй като липсват доказателства МВР да е предоставяло информация на медиите, поради което последиците от журналистическото отразяване не следва да се включват в обхвата на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. В условията на евентуалност се твърди, че присъденият размер от 8000 лв. е завишен и не съответства на съдебната практика по сходни случаи. По касационната жалба на МВР е постъпил писмен отговор от Ч. В. Д. чрез адв. Н. Моллов, с който се оспорва нейната основателност. Поддържа се, че първоинстанционният съд правилно е приел за доказани всички предпоставки на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, а присъденият размер не е завишен, а напротив – е занижен. Излагат се съображения, че задържането на ищеца е било публично разгласено, че вредите са установени чрез свидетелски показания и съдебно-психологична експертиза, както и че медийното отразяване е пряка последица от незаконното задържане. Претендират се разноски и адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба на Ч. Д. и за частична основателност на касационната жалба на МВР по отношение на присъдения размер. Върховният административен съд, в настоящия състав на трето отделение, като обсъди данните по делото, доводите на страните и извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 218 АПК, приема следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в преклузивния срок по чл. 211 АПК и против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество, са неоснователни. Административният съд е установил, че спрямо Ч. В. Д. е била издадена Заповед за задържане на лице рег. № 7855зз-16/19.05.2021 г. от разузнавач в Дирекция „Вътрешна сигурност“ към МВР, с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР той е бил задържан за срок от 24 часа. Установено е още, че тази заповед е отменена като незаконосъобразна с влязло в сила съдебно решение, постановено по канд. № 901/2022 г. по описа на Административен съд – Пловдив. Съдът е приел за доказано, че след задържането случаят е бил широко отразен в медийни публикации, в които името на ищеца е било свързано със задържане на полицейски служители и със съмнения за противоправно поведение и извършени престъпления по служба. Установено е също, че преди процесния случай ищецът е имал положителна професионална характеристика, бил е награждаван за служебната си дейност, включително за отказ от корупционно поведение, завършил е висше юридическо образование и към релевантния момент е бил служител в системата на МВР. Първоинстанционният съд е обсъдил показания на двама свидетели, както и заключението на съдебно-психологичната експертиза. Въз основа на тях е приел, че незаконното задържане е представлявало психотравмено събитие, довело до силен стрес, тревожност, страх, безпокойство, неспокоен сън, кошмари, чувство за обида, унижение, срам, разочарование, демотивация и промяна в социалното и професионалното поведение на ищеца. Съдът е приел, че е налице причинна връзка между отменената заповед и претърпените неимуществени вреди, включително между незаконното задържане и засилването на вредите вследствие на медийното отразяване. При определяне на размера на обезщетението съдът е приложил чл. 52 ЗЗД и е счел, че справедливият размер възлиза на 8000 лв., като е отхвърлил иска за разликата до 10 000 лв. Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователно е основното възражение на МВР, че не са доказани предпоставките на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. За ангажиране на тази отговорност следва да са налице незаконосъобразен акт, действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице при или по повод изпълнение на административна дейност, вреда и пряка причинна връзка между незаконосъобразността и вредоносния резултат. В случая първата предпоставка не се спори – заповедта за задържане е отменена като незаконосъобразна с влязъл в сила съдебен акт. Спорът е относно вредите и причинната връзка, като по тези въпроси първоинстанционният съд е достигнал до правилни и обосновани от доказателствата изводи. Задържането по чл. 72 ЗМВР, макар и с ограничена продължителност, представлява тежка намеса в личната свобода и неминуемо поражда неблагоприятни психически и емоционални преживявания, особено когато впоследствие се установи, че наложената мярка е незаконосъобразна. В настоящия случай тези обичайни негативни преживявания са били с повишен интензитет поради конкретните особености на случая – ищецът е полицейски служител, упражнява професия, свързана с прилагане и защита на закона, имал е добра професионална репутация, преди процесното задържане е бил публично представян в положителна светлина, а след него името му е било поставено в негативен контекст чрез медийно отразяване. Именно тези конкретни факти обосновават извода, че претърпените неимуществени вреди не се свеждат единствено до обичайния дискомфорт от 24-часово задържане, а включват и по-дълбоко засягане на личното достойнство, професионалното самочувствие, обществената репутация и емоционалната стабилност на ищеца. Неоснователно е възражението, че съдът неправилно е кредитирал свидетелските показания. Обстоятелството, че единият свидетел е съпруга на ищеца, а другият е бил негов адвокат в предходно производство, не прави показанията им недопустими или негодни доказателствени средства. Съгласно приложимите процесуални правила показанията на заинтересовани или близки лица подлежат на преценка с оглед всички доказателства по делото, но не могат да бъдат отхвърлени само поради връзката им със страната. В случая първоинстанционният съд не е основал изводите си единствено на тези показания, а ги е съпоставил с писмените доказателства и със заключението на съдебно-психологичната експертиза. Тези доказателствени източници взаимно се допълват и установяват сходни факти относно настъпилата промяна в психоемоционалното състояние на ищеца, чувството за обида и унижение, тревожността, демотивацията и отражението върху професионалното и социалното му функциониране. Неоснователно е и оплакването, че експертизата не установявала релевантни вреди. Заключението на вещото лице е ясно, последователно и основано на проведено изследване. Вещото лице е посочило, че арестът е бил внезапен и неочакван и е представлявал психотравмено събитие с последваща симптоматика, характерна за остра стресова реакция. Отчетени са тревожност, страх, безпокойство, неспокоен сън, кошмари, липса на апетит, затвореност, потиснатост, усещане за безпомощност, липса на справедливост, срам и унижение. Посочено е още, че публикациите в пресата са били силна емоционална доминанта за ищеца, засилваща чувството за публично унижение и невъзможност за контрол върху ситуацията. Тези констатации са пряко относими към предмета на доказване и правилно са били кредитирани от първоинстанционния съд. Не се споделя доводът на МВР, че липсата на дисциплинарно производство, липсата на незаличени дисциплинарни наказания или последващото преназначаване по заявление на ищеца изключват настъпването на вреди. Искът е за неимуществени вреди, а не за имуществени загуби или пропуснати ползи от служебното правоотношение. Поради това не е необходимо да се установи формално влошаване на служебния статус, понижаване, уволнение или дисциплинарно наказание. Достатъчно е да се установи, че незаконното задържане е засегнало психическото състояние, професионалното самочувствие, обществената репутация и личното достойнство на ищеца. Тези вреди са установени. Неоснователно е и възражението, че преместването на ищеца в друга структура е било по негово желание и затова не може да бъде отчетено. Първоинстанционният съд не е приел това преместване като самостоятелна имуществена вреда или като административно наложена неблагоприятна последица, а като обстоятелство от общия житейски и професионален контекст след незаконното задържане. В този смисъл то правилно е взето предвид не като пряк и единствен вредоносен резултат, а като индиция за настъпила промяна в професионалната мотивация и усещането на ищеца за мястото му в системата, в която работи. Неоснователен е доводът на МВР, че медийното отразяване не следва да се отчита, тъй като не било доказано ответникът да е предоставял информация на медиите. Отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ обхваща пряката и непосредствена вреда от незаконосъобразния административен акт. В конкретния случай публичното отразяване не е самостоятелно основание на отговорността, а е фактическо обстоятелство, което засилва интензитета на неимуществените вреди от незаконното задържане. Ако заповедта за задържане не беше издадена, не би съществувала и фактическа основа името на ищеца да бъде включено в публикации за задържани полицейски служители. Затова съдът правилно е отчел медийната разгласа като обективно настъпила последица, засилваща преживените от ищеца срам, унижение, тревожност и накърняване на доброто име. Неоснователна е и касационната жалба на Ч. Д. в частта относно размера на обезщетението. Действително, част от доводите в жалбата са принципно основателни – видът на засегнатото благо, професията на ищеца, публичността на случая, доброто му име преди задържането, юридическото му образование и интензитетът на емоционалното засягане са релевантни при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД. Тези обстоятелства обаче не са останали извън преценката на първоинстанционния съд. Напротив, те са подробно обсъдени и именно въз основа на тях съдът е определил обезщетение в размер, значително над обичайния за случаи на краткотрайно незаконно задържане без последващо наказателно обвинение, без трайно психично заболяване, без доказана необходимост от лечение и без настъпили имуществени последици. Основателно касаторът Д. възразява, че непотърсената психологическа помощ сама по себе си не може да прекъсне причинната връзка между незаконното задържане и вредите. Този аргумент на първоинстанционния съд не следва да се разбира като основание за отричане на вредите, нито като вменяване на вина на пострадалия за тяхното настъпване. В контекста на цялостната мотивировка съдът е използвал това обстоятелство единствено при индивидуализацията на размера, като е съобразил, че няма данни за провеждано лечение, за диагностицирано психично разстройство, за медикаментозна терапия или за необходимост от специализирана медицинска интервенция. Тази преценка е допустима при прилагането на чл. 52 ЗЗД, тъй като размерът на обезщетението се определя не само от субективното преживяване на пострадалия, но и от обективно установените проявления, продължителност и последици на вредите. Сумата от 8000 лв. представлява справедлив паричен еквивалент на установените неимуществени вреди. Тя отчита тежестта на незаконното задържане, неговата продължителност, публичния отзвук, професионалния статус на ищеца, засегнатото му достойнство, тревожността, срама, огорчението и демотивацията, както и продължителността на неблагоприятните преживявания. Същевременно размерът съобразява, че задържането е било до 24 часа, срещу ищеца не е било повдигнато обвинение, не е бил отстранен от длъжност, не са доказани незаличени дисциплинарни последици, не е установено трайно психично заболяване, а претенцията е за неимуществени вреди за ограничен период. При тези данни присъденият размер не е нито занижен, нито завишен, а съответства на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и на конкретиката на случая. Неоснователно е и оплакването на Д., че съдът е следвало да уважи иска изцяло само защото всички предпоставки на отговорността са доказани. Доказването на основанието на иска не освобождава съда от задължението самостоятелно да определи справедливия размер на обезщетението. Предявеният размер не обвързва съда. Съдът е длъжен да съобрази всички обстоятелства по делото и да присъди обезщетение до размера, който намира за справедлив. В случая преценката, че справедливият размер е 8000 лв., е мотивирана и съответства на доказателствата. При тези съображения касационната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено при правилно приложение на материалния закон, при липса на съществени процесуални нарушения и при обоснованост на фактическите и правните изводи. Поради това същото следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на касационното производство и неоснователността на двете касационни жалби, разноски по компенсация на страните не следва да се присъждат Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение,