Решение № 2500 от 09.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 191/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на „Антика Консулт“ ЕООД, подадена чрез адв. Мянева, против Решение № 4737/22.10.2025 г. постановено по адм. дело № 153/2025 г. по описа на Административен съд – Пазарджик, в частта с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от „Антика Консулт“ ЕООД иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ срещу Национална агенция за приходите (НАП) и Административен съд - Пловдив за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на: 1550 лв. ведно с мораторната лихва в размер на 687 лева, за период от пет години преди датата на подаване на исковата молба, както и законната лихва върху сумата от 1550 лева, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й заплащане. В касационната жалба се излагат доводи за необоснованост и неправилност на решението на Административен съд – Пазарджик, като постановено при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че съдът в нарушение на съдопроизводствените правила не е допуснал поисканата от дружеството съдебно-техническа експертиза, с което е нарушил правото на ищеца за ефективна правна защита. Оспорва се извода на административния съд за липса на съществено нарушение на правото на ЕС по прилагане на нормите на чл.63, чл.167, чл.168, и чл.178 от Директива 2006/112/ЕС. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се уважи исковата претенция. Претендират се разноски. Касационната жалба се поддържа в писмено становище. Ответникът – Национална агенция за приходите, чрез юрк. Джутова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба, по подробно изложени доводи в писмен отговор. Моли съда да остави в сила решението на Административен съд - Пазарджик и претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар. Ответникът – Административен съд – Пловдив, чрез процесуалния представител Русева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба, по подробно изложени доводи в писмен отговор. Моли съда да остави в сила решението на Административен съд - Пазарджик и претендира разноски съгласно представен списък. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, обсъждайки допустимостта на касационната жалба, валидността, допустимостта, правилността на решението на предявените основания и след служебна проверка по чл. 218 от АПК преценява жалбата като процесуално допустима, а разгледана по същество - за неоснователна. С обжалваната част на Решение № 4737/22.10.2025 г. постановено по административно дело № 153/2025 г. по описа на Административен съд – Пазарджик, е отхвърлен като неоснователен предявеният от ищеца иск с правно основание чл. 2в, ал.1, т.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ срещу Национална агенция за приходите (НАП) и Административен съд - Пловдив за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 1550 лв. ведно с мораторна лихва в размер на 687 лева, за период от пет години преди датата на подаване на исковата молба (съответно от 19.05.2021 г. до 09.02.2025 г.), както и законната лихва върху сумата от 1550 лева, начислена от датата на подаване на исковата молба - 10.02.2025 г. до окончателното й заплащане. Административният съд е изложил мотиви относно предпоставките за ангажиране на отговорността за вреди, настъпили от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, като правилно е разпределил доказателствената тежест върху ищеца по отношение на елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 2в от ЗОДОВ. На първо място по отношение на отговорността на Административен съд – Пловдив съдът е приел, че насочването на иск за вреди по реда на чл. 2в ЗОДОВ срещу административен съд, който не се е произнесъл като последна (окончателна) съдебна инстанция, не е в съответствие с практиката на Съда на ЕС по дело С-224/01. Посочил е, че според последното претендираните вреди следва да произтичат от решение на окончателна съдебна инстанция, разгледала спора по същество, каквато в случая Административен съд - Пловдив не е. Обосновал е на база на решението на СЕС по дело С-224/01, че изискването актът, с който на ищеца са причинени вреди от нарушение правото на ЕС да е постановен от окончателна съдебна инстанция, е материалноправно условие за уважаване на иска, а не процесуална предпоставка за неговата допустимост. Посочил е, че решението постановено от Административен съд - Пловдив е подлежало на обжалване на основание чл. 160, ал. 7 ДОПК, но поради липсата на надлежни процесуални действия от страна на „Антика Консулт“ ЕООД, същото е влязло в сила като необжалвано пред окончателната (последна) съдебна инстанция - Върховен административен съд. На следващо място по отношение на отговорността на Национална агенция за приходите решаващият състав на административният съд е обсъдил подробно сочените за нарушени норми на общностното право чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г. и съдебната практика на СЕС по тълкуването им. Приел е, че съгласно Директива 2006/112/ЕО реалността на доставката е абсолютна предпоставка за признаването на данъчен кредит по фактурите от доставчиците „Евро стандарт 2016“ ЕООД, „Делфина 77“ ЕООД, „Дунавис“ ЕООД и „Венита Трейд 2018“ ЕООД, а в случая в хода на развилите се производства жалбоподателят не е доказал, че неговите доставчици реално са извършили декларираните доставки, което е първата и основна предпоставка за признаване правото на приспадане на ДДС. Подчертано е обстоятелството, че в процесния случай причината да не се признае данъчният кредит на „Антика Консулт“ ЕООД, е била липсата на доказателства за реалното извършване на доставките по фактурите, а не „…поради измама във веригата нагоре или надолу по процесните доставки“. В резултат на изложеното е обосновал извод, че не е налице несъответствие между Директива 2006/112/ЕО и извършените в хода на административното и съдебното производство проверки за реалност на доставките, с оглед на което ответниците не са осъществили нарушение на норма от правото на ЕС, което обуславя неоснователност на предявения иск. В допълнение съдът е приел, че релевираните доводи в исковата молба във връзка с направеното доказателствено искане за допускане на съдебно-техническа (компютърна) експертиза, целят пререшаване на спор произнесен с влязъл в сила съдебен акт. Посочил е, че съжденията на ищеца касаят редовността и валидността на положените електронни подписи в РА, ЗВР и др. документи, издадени от органите по приходите. Обосновал е твърдение, че производство пред АС – Пазарджик е за обезщетение и не може да има за предмет преразглеждане на въпроса за законосъобразността на ревизионния акт, нито отмяна на постановеното съдебно решение. Първоинстанционно решение е валидно и допустимо като постановено от компетентен съд съгласно чл.2 в, ал.1, т.1 във вр. ал.2 от ЗОДОВ и съобразно правилата за родова и местна подсъдност. Противно на твърденията на касатора, не са налице, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Процесът е проведен при спазване правилата на исковото производство и правилно разпределена доказателствена тежест в процеса. Съдът е постановил решение след събиране на допустимите и относими към предмета на спора доказателства, като ги е анализирал и обсъдил обстойно. В тази връзка неоснователно е и възражението на касатора, че Административен съд - Пазарджик e допуснал нарушение с това, че не е допуснал заявеното доказателствено искане за назначаване на съдебно-техническа експертиза. Правилно първоинстанционният съд е приел, че е недопустимо по реда на косвения съдебен контрол да се проверява правилността на едно влязло в сила решение - такава съдебно-техническа експертиза ищецът е следвало да ангажира в съдебното производство по обжалване на ревизионния акт, а не в настоящото такова. Решението на административния съд е постановено и при правилно приложение на материалния закон. Предявеният пред съда иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 2в от ЗОДОВ, която урежда ред за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС). Правото на ЕС не съдържа изрична регламентация на иска за обезщетение за вреди, причинени на частно правните субекти от нарушаването му. СЕС приема в своите решения, че по силата на предвидения в чл.4, § 3 от ДЕС принцип на лоялното сътрудничество държавите членки са длъжни да отстранят незаконосъобразните последици от всяко нарушение на правото на Съюза и че принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюзът (решения на СЕС по дела С-6/90 и С-9/90; С-46/93 и С-48/93 и С-420/11). Материално правните предпоставки за възникване на отговорността по чл.2 в от ЗОДОВ се определят от СЕС в неговите решения в условията на кумулативност и те са тези, посочени в първоинстанционното решение – 1.предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти; 2.нарушението на нормата да е достатъчно съществено и 3. да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (решения на СЕС по дела С-429/09, С-568/08 и С-420/11). Условията следва да са налице кумулативно, като при липсата на което и да е от тях не следва да бъде ангажирана отговорността на ответника. Преценката за това, дали допуснатото нарушение е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции съгласно дадените от СЕС насоки (решение на СЕС по дело С-446/04). При всички положения обаче нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област. В настоящото производство за ангажиране отговорността на ответниците на доказване подлежат горните предпоставки, всички твърдени факти и обстоятелства, които ги обосновават за осъществени, както и връзките между тях. Тежестта на доказване се носи от ищеца, както по отношение на основанията за претендираните вреди, така и по отношение на техния размер. На първо място, по отношение на отговорността на Административен съд – Пловдив обосновано и след подробен анализ на приложимата безпротиворечива практика на СЕС, административният съд е приел неоснователност на предявения иск поради обстоятелството, че твърдяното съществено нарушение на правото на ЕС се претендира от акт и действия на съд, който не действа като окончателна съдебна инстанция - т.е. неговите актове и действия подлежат на инстанционен контрол в държавата членка, какъвто не е проведен, поради липсата на касационно обжалване страна на „Антика Консулт“ ЕООД. На следващо място, по отношение на отговорността на НАП в случая ищецът обосновава своята претенция с нарушение на правото на ЕС по прилагане на нормите на чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г. и на практиката на СЕС по прилагане на директивата, като счита, че ревизионният акт е потвърден в противоречие с практика на СЕС, игнорирайки факта, че нито в хода на ревизионното, нито в хода на съдебното производство са представени убедителни доказателства, удостоверяващи реалността на декларираните доставки. Този подход е изначално недопустим, тъй като се цели в производство по ЗОДОВ да се преразгледа отново въпроса за законосъобразността на ревизионния акт, без да се държи сметка, че последният е потвърден с влязло в сила решение, което има сила на присъдено нещо и въпросът за законосъобразността му не подлежи на преразглеждане. В тежест на ищеца е да докаже фактите, на които основава претенцията си, което в случая не е сторено и обуславя неоснователност на исковата претенция. Следва да се посочи, че от текста на член 168, буква а) от Директива 2006/112 следва, че за да се ползва от правото на приспадане, е необходимо, от една страна, заинтересуваният да бъде данъчнозадължено лице по смисъла на тази директива, и от друга страна, стоките или услугите, на които се основава това право, да се използват впоследствие от данъчнозадълженото лице за целите на собствените му облагаеми сделки, а нагоре по веригата тези стоки или услуги трябва да бъдат доставяни от друго данъчнозадължено лице (вж. Решение по дело Боник, посочено по-горе, точка 29 и цитираната съдебна практика). Следователно, ако тези условия са изпълнени, приспадането по принцип не може да бъде отказано.". Необходимостта от установяване на обективното извършване на доставките не се отрича от СЕС и в Решението от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11. СЕС в своята практика многократно подчертава, че националният съдия следва да осъществи конкретна преценка на всички събрани в производството пред него доказателства (и то в съответствие с правилата за доказване, установени в националното право) и въз основа на тях да формира изводите си за наличието или липсата на реална доставка. Това негово разбиране е застъпено и в Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11, съобразно което "Правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка". Всъщност единствено и само при безспорно установени така очертани кумулативни предпоставки за възникване на правото на данъчен кредит, би се поставил въпросът за добросъвестността на данъчнозадълженото лице, респ. за знанието или участието му в данъчна измама или злоупотреба, което произтича вкл. и от разрешението дадено с Решението от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11. Що се касае до формалните предпоставки за правото на приспадане, то те са дефинирани например в т. 29 от Решение 15 септември 2016. на СЕС по дело С-518/14 по следния начин: "от член 178, буква а) от Директива 2006/112 следва, че упражняването му зависи от притежаването на фактура, съставена в съответствие с член 226 от тази директива (вж. в този смисъл решения от 1 март 2012 г., Kopalnia Odkrywkowa Polski Trawertyn P. Granatowicz, M. W №siewicz, C-280/10, EU: C: 2012: 107, т. 41 и от 22 октомври 2015 г., PPUH Stehcemp, C-277/14, EU: C: 2015: 719, т. 29). ", в която връзка е и разрешението, дадено с Решение от 8 май 2013 г. по дело С-271/12 на СЕС. Но в случая постановеният отказ не е поради неизпълнение на това формално изискване. В случая аналогично на изложеното по-горе органите по приходите, са приели, че „Антика Консулт“ ЕООД не се е справило с възложената му доказателствена тежест в процеса, поради което е и постановен процесният отказ на претендираното право на данъчен кредит, който подход е в пълен унисон с цитираната практика на СЕС по тълкуването и прилагането на общностното законодателство. Обосновано в тази връзка съдът е посочил, че в процесния случай причината да не се признае данъчният кредит на „Антика Консулт“ ЕООД, е била липсата на доказателства за реалното извършване на доставките по фактурите, а не „…поради измама във веригата нагоре или надолу по процесните доставки“. В мотивите на обжалваното решение първоинстанционният съд е дал ясен и пълен отговор на важните и съществени въпроси, относими към решаване на делото, като към установените фактически положения е извършена правилна преценка относно приложението на закона. Правилен е изводът, изведен от съда, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорност на ответниците за нарушение на правото на Европейския съюз. С оглед гореизложеното и установената липса на съществено нарушение на правото на ЕС, а именно недоказване нарушение на съюзни норми, ненужно е да се обсъждат и съображенията, с които се квалифицират релевираните нарушения като "достатъчно съществени", за наличието на причинно-следствена връзка между тях и твърдените вреди, както и относно техния размер. За пълнота, е необходимо да се посочи само, че събраните в хода на процеса доказателства не обосновават необходимия извод за наличието на останалите две предпоставки, определящи възникването на деликтната отговорност на ответниците. Настоящата касационна инстанция споделя изцяло фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и препраща към тях като мотиви на съдебния акт при упражняване, на основание чл. 221, ал. 2, изр. последно от АПК. По изложените съображения, обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора е основателна претенцията на ответниците по касация за заплащане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция. На основание чл.10, ал. 4 от ЗОДОВ във вр. с чл.37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, касаторът следва да бъде осъден да заплати на Национална агенция за приходите (НАП) и на Административен съд – Пловдив разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 230,08 евро /в левова равностойност -450 лева/ за всеки ответник по отделно. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,