Решение № 3018 от 17.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1088/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 219 ЗУТ. Образувано е по касационна жалба на Министъра на вътрешните работи, чрез гл. юрк. Бучкова, против Решение № 2078 от 12.12.2025 г., постановено от Административният съд - Перник по адм. д. № 301/2025 г., с което е отменена заповед № 8121к-4689/28.05.2025 г. за прекратяване, на основание чл. 226, ал. 1, т. 6 от ЗМВР, на служебното правоотношение на Е. Х. В. за длъжността „главен инструктор (стрелкова подготовка)“ в сектор "Приложна подготовка" към "Център за бойна подготовка и спорт" при Академия на Министерство на вътрешните работи. Навеждат се оплаквания за неправилност на съдебния акт, поради нарушения на материалния закон и необоснованост, поради което се иска отмяната му. Претендира разноските за двете съдебни инстанции. Ответникът – Е. Х. В., чрез адв. Бонев, в писмен отговор и в съдебно заседание, оспорва касационната жалба. Претендира разноските за касационната инстанция. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Второ отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от Е. Х. В. против Заповед № 8121к-4689/28.05.2025 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 226, ал. 1, т. 6 от Закона за Министерство на вътрешните работи и Решение №3571/04.04.2025 г. по адм. дело №1651/2025г. на ВАС, е прекратено служебното му правоотношение за длъжността „главен инструктор (стрелкова подготовка)“ в сектор "Приложна подготовка" (ПП) към "Център за бойна подготовка и спорт" (ЦБПС) при Академия на Министерство на вътрешните работи (АМВР), поради незаемане на длъжността, на която е възстановен в 14-дневен срок от влизане в сила на съдебното решение за отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение № 3571 от 04.04.2025 г. на Върховен административен съд. Съдът е отменил оспорената заповед като незаконосъобразна – постановена в нарушение на материалния закон. За да постанови оспорения резултат, първоинстанционният съд е приел заповед № 8121к-4689/28.05.2025 г. на министъра на вътрешните работи за издадена от компетентен орган, в законоустановената форма и при спазване на административнопроизводствените правила. По същество е изложил, че оспорената заповед е издадена при липса на материално основание по чл. 226, ал. 1, т. 6 от ЗМВР. Възстановяването на длъжност по смисъла на чл. 232 от ЗМВР, според изложеното от съда, не възниква по силата на съдебните решения за отмяна на предходна заповед за прекратяване на служебното правоотношение, а представлява сложен фактически състав, основен елемент от който е органът по назначаването да издаде изричен акт за назначаване на преди заеманата длъжност, респективно – за преназначаване на друга длъжност, съобразно изискването на чл. 232 от ЗМВР. В процесния случай не се установява министърът на вътрешните работи да е издал изискуемия изричен акт за възстановяване на В. на преди заеманата длъжност, респективно, за преназначаване на служителя на друга длъжност от същия вид. При липса на изрична заповед за възстановяване, е налице липса на един от кумулативно изискуемите елементи на чл. 226, ал. 1, т. 6 от ЗМВР, поради което14-дневният срок за явяване за заемане на длъжността от В. не е започнал да тече и производството по депозираното него заявление вх. № 812100-7015/14.04.2025 г. за възстановяване е в състояние на висящност. Служебно правоотношение между министъра на вътрешните работи и Е. В. не е възникнало, с оглед на което за органа липсва материално основание за прекратяване на невъзникналото правоотношение на основание чл. 226, ал. 1, т. 6 ЗВМР. В допълнение е изтъкнато, че пренебрегвайки [заличен текст] заболяване, с което служителят е доказано диагностициран и изискването предварително да поиска разрешение от Инспекцията по труда за прекратяване на правоотношението, административният орган е осъществил и нарушение на чл. ЗЗЗ КТ, във връзка с Наредба № 5 от 20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. ЗЗЗ, ал. 1 от Кодекса на труда. Решението е допустимо и валидно. По същество същото е правилно. Съгласно чл. 226, ал. 1, т. 6 ЗМВР, на което основание е издадена процесната заповед, служебното правоотношение на държавния служител в МВР се прекратява когато служителят не заеме длъжността, на която е възстановен, в 14-дневен срок от влизането в сила на съдебното решение за отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, освен когато този срок не е спазен по уважителни причини. За да възникне задължението на служителя да заеме длъжността си, следва първо да е налице законосъобразно възникнало служебно правоотношение на основание заповед възстановяване, което да възстанови положението преди незаконосъобразното прекратяване. В тази връзка безспорно е по делото, че с решение № 2149/04.12.2024г., по адм. д. № 406/2024 г. Административен съд – Перник, оставено в сила с решение №3571/04.04.2025г. по адм. д. №1651/2025г. на Върховен административен съд, е отменена, като незаконосъобразна, заповед №8121к-15266/19.12.2023г., на министъра на вътрешните работи, с която, на основание чл. 226, ал. 1, т. 5 и ал. 5, чл. 227 и чл. 228, ал. 1 от ЗМВР, е прекратено служебното правоотношение на Е. Х. В. на длъжност „главен инструктор (стрелкова подготовка)“ в сектор "Приложна подготовка" към "Център за бойна подготовка и спорт" при Академия на Министерство на вътрешните работи (АМВР), поради съкращаване на длъжността и отказ на служителя да заеме друга от предложените му длъжности. Като последица от тези решения в полза на служителя, чието служебно правоотношение е било незаконосъобразно прекратено, е възникнало субективното право да бъде възстановен на заеманата преди прекратяването длъжност. Приложимият в този случай чл. 232 от ЗМВР предвижда, че при отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение държавните служители в МВР се възстановяват на предишната длъжност и могат да я заемат, ако в двуседмичен срок от влизането в сила на административния акт или на съдебното решение се явят в съответната структура. Спор по изпълнението на това изискване за явяване на В. в срок по делото не е налице – срокът е започнал да тече на 04.04.2025 г., - датата на решение №3571/04.04.2025г. на ВАС, а явяването на В. е обективирано в заявление вх. № 812100-7015/14.04.2025г. до министъра на вътрешните работи, с което е поискал да бъде възстановен на същата длъжност и в заявление вх. № 4581р-6532/14.04.2025 г. до ректора на АМВР, с което е поискал от ректора на АМВР да му бъдат създадени условия да изпълнява служебните си задължения. Спорен е въпросът извършено ли е било възстановяване на държавния служител по смисъла на чл.232 от ЗМВР. В тази връзка настоящата инстанция намира следното: Преценката на доказателствата по делото сочи, че Е. В. е депозирал в срок заявления за възстановяване на длъжност до ръководителят на структурата, към която е бил назначен преди незаконосъобразното прекратяване – ректорът на АМВР, тоест е предприел действия по възстановяване на длъжност, съобразно предвижданията на Наредба № 8121з-310 от 17.07.2014 г. за преназначаване на държавните служители в Министерството на вътрешните работи (Наредбата за преназначаване в МВР). С докладна записка с рег. № 4581р-6827/17.04.2025 г. на началник на сектор ЧРПО при АМВР ректорът е уведомен, че със заповед № 8121к-14840/06.12.2023 г., в щата на АМВР е съкратена 1 щатна бройка "старши инструктор" - главен инструктор (стрелкова подготовка) в сектор "Приложна подготовка" към ЦБПС и е включена 1 щатна бройка "старши инструктор" - главен инструктор към същия сектор, както и че в щата на Академията на МВР няма вакантни длъжности, за които няма обявен конкурс. По делото са налице както цитираната заповед, така и заповед № 8121К-2028/04.03.2025 г. на министъра на вътрешните работи за обявяване на конкурс за заемане на 5 вакантни длъжности „старши инструктор-главен инспектор (полицейска лична защита). При това положение, съгласно изречение второ на чл. 232 от ЗМВР, когато предишната длъжност не е вакантна или е съкратена, държавните служители в МВР се възстановяват на друга длъжност в рамките на съответния вид по чл. 143, ал. 1. Във връзка с това и на основание чл. 7, ал. 2 от Наредбата за преназначаване в МВР, ректорът е изискал информация за подходяща вакантна длъжност по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, за която не се изисква първоначална професионална подготовка, в резултат на което му е предоставен списък рег. № 4581р-7393 от 30.04.2025 г. с вакантни места. Съгласно протокол с рег. № 4581р-7441/30.04.2025 г., на 30.04.2025 г., определени със заповед на ректора служители са провели процедура по предлагане на друга длъжност на жалбоподателя, представен му е бил изготвения списък и е отразено, че служителят „не може да избере днес длъжност“, поради което му е предложено извлечение от длъжностите. При отправеното на 02.05.2025 г. повторно предложение до В. за избор измежду вакантните длъжности, е последвал неговият отказ да избере такава, отразен в протокол № 4581р-7510/02.05.2025 г. по чл. 7, ал. 4 от Наредбата за преназначаване в МВР. Тези действия се потвърждават и от събраните в първоинстанционното производство свидетелски показания. Така обективираният в протокол рег. № 4581р-7510/02.05.2025 г. отказ за избор на длъжност не може да бъде счетен като валидно правно основание за издаване на законосъобразна заповед по реда на чл. 226, ал. 1, т. 6 от ЗМВР. В чл. 9 от Наредба № 8121з-311 от 17.07.2014 г. за реда за прекратяване на служебното правоотношение на държавните служители в Министерството на вътрешните работи (Наредба за прекратяване на служебното правоотношение), се предвижда, че отказът за заемане на друга предложена длъжност или липсата на друга вакантна длъжност, подходяща за служителя са основание за прекратяване на служебното правоотношение на държавния служител на основание чл. 226, ал. 1, т. 5 от ЗМВР – при съкращаване на длъжността. Тази разпоредба е съобразена с повелята на чл. 226, ал. 5 от ЗМВР, определяща, че прекратяване на служебните правоотношения в случаите по ал. 1, т. 3, 5 и т. 7, букви "е" и "ж" във връзка с чл. 153, ал. 3, т. 1 се допуска само ако служителят откаже да заеме друга предложена му длъжност или ако няма друга длъжност, подходяща за него. Видно е, че в никоя от цитираните две правни норми законодателят не е включил отказа на държавния служител да избере длъжност като основание за прекратяване на правоотношението по т. 6 на чл. 226, ал.1 ЗМВР. Отказът за избор на длъжност с цел назначаване не е равнозначен на неявяването за заемане на длъжност на назначено вече лице. Съставът на чл. 232 е останал недовършен и към настоящия момент процедурата, инициирана със заявленията на В. за възстановяване на предишната длъжност е в състояние на висящност. Поради това правилно и обосновано първоинстанционният съд е счел, че в настоящата хипотеза служителят не се счита за възстановен, срокът по чл. 226, ал. 1, т. 6 не е започнал да тече и поради това липсва материално основание за издаване на заповед на основание цитираната разпоредба. Правилен е и изводът за приложимост на специалната защита по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ на основание Решение от 9 март 2017 година по дело С-406/15, М., ECLI: EU: C: 2017: 198, Съдът на Европейския съюз (СЕС), постановено във връзка с направено преюдициално запитване от страна на Върховен административен съд, което решение на основание чл. 633 от ГПК, във вр. с чл.144 от АПК е задължително за всички съдилища. В настоящото производство заболяването на В. е доказано с медицински документи за здравословното му състояние - хистологично изследване с дата 31.07.2019 г., епикриза, издадена от Медицински институт – МВР, отделение по хематология, медицинско направление за ТЕЛК от 02.02.2024 г., медицинско направление от 03.09.2019 г., експертно решение № 90703/28.03.2024 г. на ТЕЛК, Първи състав към МБАЛ "Рахила Ангелова" АД. В. е диагностициран с [заличен текст]. Доказано е и обстоятелството, че органът по назначаването – министъра на вътрешните работи, както и ректорът на АМВР са били запознати със същите още към момента на издаване на отменената предходна заповед за прекратяване на служебното му правоотношение, което става видно от влезлите в сила съдебни решения. Знанието за заболяването се потвърждава и от сведенията, дадени от свидетеля Д. В. С.. В този смисъл, възражението на касатора относно липсата на решение на Централната лекарска комисия при МВР е неоснователно. Органът по назначаването е разполагал, и то своевременно, с достатъчно данни, за да се счете сезиран относно проблеми със здравословното състояние на държавния служител, подлежащ на възстановяване и да насочи лицето към явяване за освидетелстване на трудоспособността му. Позоваването на липсата на решение на ЦЕЛК при МВР не сочи на бездействие на подлежащото на възстановяване лице, а напротив – на опит за черпене на права от собственото бездействие, което представлява превратно упражняване на власт в нарушение на чл. 6 АПК. Изложеното по-горе налага, че е правилен решаващия извод на първоинстанционния съд, че административният орган не е изпълнил разпоредбата на чл. 232 от ЗМВР и чл. 7, ал. 1, т.5 и ал. 6 от Наредба № 8121з - 310 от 17 юли 2014 г. за преназначаване на държавните служители в Министерство на вътрешните работи и не е завършил процедурата по възстановяване на служителя на служебното правоотношение във вида, който е съществувал преди отмяната на заповедта за прекратяването му. Поради това оспорената заповед, издадена на основание чл. 226, ал. 1, т. 6 от ЗМВР е в нарушение на материалният закон и в несъответствие с целта на закона. По арг. на чл. 6, ал. 5 от АПК с административния акт е недопустимо да се засягат права и да се причиняват вреди, явно несъизмерими с преследваната цел. Не са налице отменителните основания на чл. 209 от АПК, решението като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото и своевременно направеното искане в тази връзка, на ответника по касация ще следва да се присъдят разноски в размер на 511 евро за адвокатско възнаграждение, съобразно представените писмени доказателства – договор за правна защита и съдействие от 12.01.2026 г. и списък на разноските. Воден от изложените съображения и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение, в настоящия състав,