Определение № 2877 от 05.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 973/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ЗД“БУЛ ИНС‘АД срещу определение № 15/23.01.2024 г. по т.д. № 149/2023 г. на ВТАС, с което е изменено решение № 151/01.11.2023г. по в.т.д. № 149/2023г. на ВТАС в частта на разноските и застрахователното дружество е осъдено да заплати на адв. М. сумата от 18 790 лв. за оказана на Н. Г. и В. В. безплатна защита и представителство пред двете инстанции, на осн.чл.38, ал.2 ЗАдв. В частната жалба са изложени съображения за неправилност на атакуваното определение, тъй като неправилно с оглед присъдените допълнително за всеки ищец от въззивната инстанция по 50 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, е приложена Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й към момента на постановяване на въззивното решение, а не към момента на подаване на исковата молба. Освен това сумата от 9300 лв., включена в общия размер от 18 790 лв., е била присъдена вече с влязлата в сила част от решението на ЛОС. Иска се отмяна на въззивното определение в атакуваната част. Ответниците по частната жалба Н. П. Г. и В. Н. В. оспорват основателността й. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като съобрази данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд по чл.274, ал.1, т.2 ГПК. С обжалваното определение ВТАС е приел, че е сезиран с молба от адв. Р. М. - процесуален представител на Н. П. Г. и В. Н. В., за изменение на Решение № 151/01.11.2023 г. по в. т. д. № 1498/2023 г. на ВТАС в частта за разноските, с искане за присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА: 1/за защита пред първата инстанция, предвид уважаване на исковете от въззивния съд за още 50 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди за всеки един от ищците, в размер на общо 4 000 лв., както и 2/ за изменение на решението в частта за разноските пред въззивната инстанция, като бъде присъдена сума в общ размер 18 480 лв. за двамата ищци, представляващи адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА за защита по въззивната жалба на ищците и за защита по насрещната въззивна жалба на ответника. Счел е молбата за частично основателна и е присъдил общо сумата от 18 790 лв. за двете инстанции, вместо посочената с въззивното решение сума от 9 300 лв. Настоящият състав на ВКС констатира следното: С решение № 151/01.11.2023 г. по в. т. д. № 1498/2023 г. на ВТАС след частична отмяна /в отхвърлителната част за разликата над 150 000 лв. до 200 000 лв. / и частично потвърждаване /в осъдителната част за разликата над 120 000 лв. до 150 000 лв./ на първоинстанционното решение на ЛОС като краен резултат застрахователят е осъден да заплати на ищците суми от по 200 000 лв. за всеки, а в полза на процесуалния им представител за защита по делото сумата от 9 300лв., на осн. чл.38, ал.2 ЗАдв. С решение № 24/08.03.2023 г. по т.д. № 38/2022 г. на ЛОС в полза на адв. М. е било присъдено възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв в размер на 10 650 лв. Пред въззивния съд изрично застрахователят се е позовал на хипотеза по чл.78, ал.5 ГПК. Горното налага следните правни изводи: Съобразно изхода от спора пред въззивната инстанция в полза на адв. М. следва да бъде присъдено възнаграждение за процесуално представителство на ищците по чл.38, ал.2 ЗАдв –за първа инстанция: разлика между дължимото такова за искове с материален интерес от 200 000лв. всеки ищец и присъденото от ЛОС от по 10 650 лв. и за въззивната инстанция – за защита по подадената от тях и уважена въззивна жалба с материален интерес по 50 000 лв. за всеки въззивник и за защита по насрещната въззивна жалба на застрахователя с материален интерес спрямо всеки ищец от 30 000 лв. или за всеки един от тях възнаграждението на адв.М. се изчислява върху материален интерес от 80 000 лв. за въззивната инстанция. По отношение оплакването в частната жалба относно релевантната за спора редакция на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да се има предвид следното: С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г. е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно определените с Наредбата лимити имат само ориентировъчно значение, с оглед установената практика при определяне на размери на възнаграждения за предоставено процесуално представителство и защита от адвокат. С оглед извършените от адв.М. поредица от процесуални действия: подаване на искова молба, допълнителна искова молба, участие в открити съдебни засадения, искания за събиране на доказателства, при отчитане характера на спора и спецификите на казуса, дължимото й възнаграждение за първа инстанция се определя в размер на 12 650 лв. за всеки ищец или над присъденото от ЛОС следва да се определи още по 2000 лв. за представителство на всеки ищец / или общо 4000лв./. Пред въззивната инстанция адв.М. е подала само въззивна жалба и отговор на насрещната въззивна жалба, не се е явила в открито съдебно заседание, по делото не са поискани и не са събирани доказателства. Следователно спорът пред ВТАС не се отличава с фактическа и правна сложност извън обичайната за подобен вид дела. С оглед възможността и по чл.9, ал.1 от Наредбата дължимото в полза на пълномощника възнаграждение за явяване пред ВТАС се определя в размер на 5 000 лв. за всеки един ищец /или общо 10 000 лв./. Следователно ВТАС с оглед изхода от спора пред него е следвало да присъди с решението си общо възнаграждение за двете инстанции в размер на 14 000лв. С въззивното решение е присъдено възнаграждение от 9 300лв. Молбата по чл.248 ГПК на адв.М. се явява основателна за разликата над 9 300лв. до 14 000 лв. или за сумата от 4 700лв. По изложените съображения обжалваното определение следва да се отмени и вместо него да се постанови друго за изменение на въззивното решение с осъждане на ЗД да заплати на адв. М. допълнително сумата от 4 700лв. С оглед на което, състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, първо отделение