Решение № 3386 от 25.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 125/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“ против решение № 9144 от 24.10.2025 г. по адм. дело № 1385/2025 г. на Административен съд Пловдив, с което е отменена заповед № 45/25.02.2025 г. на настоящия касатор, с която на основание чл. 107, ал. 1, т. 6 от ЗДСл във вр. с чл. 108 от ЗДСл е прекратено служебното правоотношение на Н. И. Н., на длъжността „началник отдел“ в отдел "Регионална разплащателна агенция“ в Областна дирекция Пловдив. Касаторът поддържа, че съдебният акт е неправилен. Твърди, че била налице хипотезата на чл. 107, ал. 1, т. 6 от ЗДСл, поради което правилно било прекратено служебното правоотношение с ответника в настоящото производство. Моли решението да бъде отменено, а жалбата да бъде отхвърлена. Претендира присъждане на разноски, в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което ответника би претендирал. Ответникът Н. И. Н. оспорва касационната жалба. Моли оспореното решение да бъде оставено в сила и да му бъдат присъдени разноските, сторени в касационното производство. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна по следните съображения. Н. Н. е заемал по служебно правоотношение по смисъла на ЗДСл длъжността „началник отдел“ в отдел "Регионална разплащателна агенция“ в Областна дирекция [населено място] на Държавен фонд „Земеделие“ от 1.8.2012 г. Със Заповеди №116 от 09.03.2017г., № 170 от 12.04.2018г., № 1779 от 02.10.2019г., № 1680 от 17.08.2020г., № 1471 от 12.04.2021г., № 409 от 01.06.2022г. и № 324/02.06.2023г. седем пъти е прекратявано служебното правоотношение на Н., като във всичките случаи по негови жалби, заповедите са отменяни и той е бил възстановяван на посочената длъжност. На 09.03.2017 г. датата, на която за първи път е прекратено служебното правоотношение на Н., на освободената длъжност е назначен на Ж. В. Г.. Процесното прекратяване на служебното правоотношение на Н. е мотивирано с това, че заеманата от служителя длъжност трябва да бъде освободена за възстановяване на незаконно уволнен държавен служител – Ж. Г., заемал преди това същата длъжност. Правилно Административен съд - Пловдив е приел, че предвид многократно отменените незаконосъобразни заповеди за прекратяване на служебното правоотношение на Н. Н. за заеманата от него длъжност, служебното му правоотношение в ДФЗ се счита за непрекъснато от датата му на първоначално назначаване - 01.08.2012 г. и че не е възможно да се приеме, че Ж. В. Г. е заемал тази длъжност преди него. Поради което по отношение на Н. Н. не е налице хипотезата на чл. 107, ал. 1 т. 6 от ЗДСл за прекратяване на служебното му правоотношение, поради възстановяване на незаконно уволнен служител – този който е назначен след прекратяване на служебното правоотношение на Н.. По идентичен случай, между същите страни е постановено решение № 5300 от 18.05.2023 г. по АД № 11894/2022 г. на ВАС в същия смисъл. Като е отменил обжалваната пред него заповед, Административен съд Пловдив е постановил валидно, допустимо и правилно решение, което не следва да бъде касирано. С оглед изхода на спора и направеното своевременно искане за присъждане на разноски, в полза на ответника следва да бъдат присъдени сторените от него разходи за адвокатска защита в касационното производство в размер 511,29 евро /1 000.00 лв. по договор за правна помощ и съдействие/, който размер не е прекомерен. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,