Определение № 50019 от 02.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 330/2021 г.

Производството е образувано по касационна жалба на Е. Н. И. и Й. К. И. против решение от 02.11.2020 г. по в. гр. д. № 969/2020 г. Апелативен съд - С., с което (след отмяна на решение № 8807/23.12.2019 г. по гр. д. № 9471/2017 г. на Софийски градски съд в осъдителната част и потвърждаване на същото в отхвърлителната му част) изцяло са отхвърлени предявените от Е. Н. И. и Й. К. И. срещу немското застрахователно дружество HUK-COBURG-A. Versicherung AG, („ХУК-КОБУРГ-Алгемейне ферзихерунг“ АГ) субективно съединени искове с правно основание § 115, ал. 1, т. 1 от Закона за застрахователните договори, във връзка с § 7, ал. 1, § 11, § 18, ал. 1 от Закона за движението по пътищата, във връзка с § 823, ал. 1 и § 253, ал. 2 от Гражданския законник /Граждански кодекс/ на Федерална република Германия, за заплащане на застрахователно обезщетение в размер на 95 110,43 лева на всеки един от тях за неимуществени вреди, изразяващи се в психическо заболяване - патологично увреждане на здравето, настъпило в резултат на смъртта на дъщеря им - Н. Е. И., при ПТП от 27.07.2014 г. в [населено място], Германия, виновно причинено от водача на лекия автомобил А. Р. М., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 04.10.2017 г. до окончателното им изплащане. Касационното обжалване е допуснато по реда на чл. 280 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) по въпроса, дали е императивна нормата на член 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) на Република България по смисъла на член 16 от Регламент 864/2007 ЕО („Рим II“), като положителният отговор на този въпрос би изключил приложимото, съгласно член 4, параграф 1 от същия Регламент, немско деликтно право - параграф 253, алинея 2 от Гражданския кодекс на Федерална република Германия, в редакцията към настъпване на пътно-транспортното произшествие. Въззивният съд е посочил, че според приложимото немско материално право (пар. 253, ал. 2 от Гражданския кодекс на Федерална република Германия в посочената редакция), преживелите починалия близки лица нямат право на обезщетение за собственото си емоционално страдание, освен в извънредни хипотези, изрично посочени в закона. Позовал се е на константната съдебна практика (Федерален съд, Нов юридически седмичник 1989, 2317, 2318), според която тези лица имат право на обезщетение за болки и страдания само, когато преживяното душевно страдание е паталогично осезаемо и когато надвишава обичайните негативни последици по отношение на здравословното състояние от един трагичен случай, т. е. трябва да е налице увреждане на здравето, поради шок, вследствие смъртта на близък, превишаващо нормалните реакции и неудобства, вследствие на смърт, настъпила при ПТП. Два месеца след предявяване на исковете по време на процеса, немското застрахователно дружество, ответник по делото, е заплатил на всеки от двамата ищци на 27.09.2017 г. обезщетение в размер на левовата равностойност на 2 500 евро, което е прието от апелативния съд като съответстващо по размер на предвиденото в § 253, ал. 2 от немския Граждански кодекс "малко обезщетение" за неимуществени вреди. Служебно известно на настоящия състав е преюдициалното запитване на Софийски градски съд, Република България, от 11.08.2021г., по което е образувано дело С-577/21 на Съда на Евпропейския съюз (СЕС). Това запитване е отправено във връзка с главно производство с предмет заплащане на застрахователни обезщетения за неимуществени вреди вследствие на същото пътно-транспортно произшествие, което е предмет на разглеждане и по настоящото дело, но претендирани от децата (по настоящото дело – от родителите) на починалото лице срещу същия застраховател - HUK-COBURG-A. Versicherung AG. С оглед на това, предвид пряката относимост на поставените с преюдициалното запитване въпроси към настоящия спор, разглеждането му беше предпоставено от приключването на производството по дело С-577/21 на СЕС. По последното на 15.12.2022 г. е постановено решение от СЕС, с което е прието, че член 3, четвърта алинея от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, съгласно която обезщетяването от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства на неимуществените вреди, претърпени от близките роднини на пострадалите при пътнотранспортни произшествия, зависи от условието тези вреди да са довели до патологично увреждане на близките роднини. В точка 45 от решението е пояснено, че германска правна уредба (идентична по двете дела пред българските съдилища), както е тълкувана от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд на Германия), попада в обхвата на националната материалноправна уредба на гражданската отговорност, към която препраща Директива 2009/103, като тази правна уредба, (така както е тълкувана от Bundesgerichtshof) урежда и обезщетението на неимуществените вреди, претърпени от трети лица, включително болки и страдания, претърпени от дете от смъртта на родител вследствие на пътнотранспортно произшествие, и определя вредата, която дава право на обезщетение на основание застраховката „Гражданска отговорност“, независимо от обстоятелствата, при които тя е настъпила. В точка 46 от решението си СЕС сочи, че по силата на германското право (в разглежданата редакция, относима и за настоящото дело) обезщетението на неимуществените вреди, претърпени от косвено пострадалите от пътнотранспортно произшествие лица, по същество е поставено в зависимост от наличието на три условия, а именно: да е увредено здравето на самия косвено пострадал, последният да е близък роднина на пряко пострадалото лице и да съществува причинно-следствена връзка между нарушението, извършено от отговорното за произшествието лице, и това увреждане. Освен това, съгласно германското право, както е тълкувано от Bundesgerichtshof, психичните увреждания следва да се разглеждат като увреждане на здравето, само ако са част от патология и надхвърлят уврежданията на здравето, от които засегнатите лица по принцип може да страдат при смърт или тежко нараняване на близък роднина. Заключено е, че германската национална правна уредба предвижда по-специално обективен критерий, който позволява да се определи (евентуално при контрол, осъществяван във всеки конкретен случай от сезираната национална юрисдикция) неимуществената вреда, за която се дължи обезщетение на близък роднина на пряко пострадалото от пътнотранспортно произшествие лице, като Директива 2009/103 допуска национална правна уредба, която установява задължителни критерии за определяне на неимуществените вреди, които подлежат на обезщетение. (точки 47 - 48 от решението по дело С-577/21 на СЕС). За разлика от немския закон, правилото на член 52 на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) на Република България предвижда, че „обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост“. С тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълкувателно дело № 1/2016 г. на Общото събрание на Наказателна, Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд на Република България (ОСНГТК на ВКС) е дадено последно по време задължително тълкуване (съобразно член 130 от Закона за съдебната власт) на разпоредбата на член 52 ЗЗД. В него е посочено, че кръгът на лицата, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена при непозволено увреждане смърт на близък, не е уреден в законодателството на Република България и тези лица се определят съобразно тълкуванията, дадени от Пленума на Върховния съд (сега – от Общото събрание на трите колегии на Върховния касационен съд), като за отправна точка е използван принципът за справедливост по член 52 ЗЗД. Според даденото тълкуване от ВКС, наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и са настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване, съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Подчертано е, че още с Постановление № 4 от 25.05.1961г. на Пленума на Върховния съд (до настоящия момент даденото с него тълкуване е задължително на основание чл.130 ЗСВ) се е произнесъл, че най-близките на пострадалия (деца, родители, съпруг) се ползват с право на обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата му, като претендиращият обезщетението следва да докаже, че действително е претърпял тези неимуществени вреди. В точка II от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. по гр. дело № 2/2008 г. на Пленума на Върховния съд (задължително тълкуване по смисъла на член 130 ЗСВ) е прието, че понятието справедливост по смисъла на член 52 ЗЗД не е абстрактно и е свързано с преценката на редица конкретни, обективни съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. При причиняване на смърт от значение са възрастта на увредения, обществено му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществените вреди, а според формираната по реда на член 290 ГПК практика на ВКС - и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на самото общество. При съпоставяне с действащото към момента на произшествието немско деликтно право е видно, че според българското право на обезщетяване подлежат всички настъпили в резултат на смъртта морални болки и страдания (сериозни по интензитет и продължителност), които търпи лицето, което е имало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, без да е необходимо вредите да са довели до патологично увреждане на здравето на близките, като съобразно практиката на ВКС, размерът на вредите зависи от конкретните установени по делото обстоятелства, но обичайният за периода на произшествието присъждан размер за неимуществени вреди на родител при смърт на дете при ПТП през 2014 г. е около 120 000 лева (равностойни на 61 355,03 евро по действащия фиксирания курс на лева към еврото по член 29, алинея 2 от Закона за Българската народна банка), при присъждан по немското право максимален размер от около 5 000 евро. Видно от изложеното, отговорът на въпроса, кое е приложимото в случая материално право е от съществено значение, както за определяне на: 1/ вида на подлежащите на репариране неимуществени вреди (всички морални болки и страдания или само тези при патологични увреждания на здравето на косвено пострадалия от произшествието), а от там и 2/ на кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, както и 3/ на размера на вредите (обичайно около 61 000 евро при приложение на българското право, съответно около 5 000 евро при прилагане на немското право). Следва да се има предвид, че въззивният съд, прилагайки немското деликтно право, е приел, че в конкретния случай на родителите на починалата не се дължи обезщетение за неимуществени вреди, включително заплатеното по време на процеса от застрахователя, тъй като са доказани само обичайни нормални болки и страдания при смърт на близък роднина, но не и наличие на психично заболяване в резултат на преживения шок от смъртта на дъщеря им. Дори да се счете за основателно оплакването на ищците, че по делото е установено при пълно и главно доказване патологично увреждане на здравето им вследствие на смъртта на дъщеря им, максималният дължим размер на обезщетението би бил максимум 5 000 евро. При евентуален извод за приложение на основание член 16 от Регламент „Рим II“ на чл. 52 ЗЗД на Република България,“ в конкретния случай основателността на исковете няма да е обвързана от доказване наличието на предвиденото в немското законодателство условие за патологично увреждане на здравето, а евентуално присъдените суми по принцип биха били значително по-големи от заплатените от дружеството – ответник. Даването на отговор на основния спорен въпрос по настоящото дело - кое е приложимото национално деликтно право (немското или българското) и по – конкретно - член 52 ЗЗД на Република България представлява ли особено повелителна норма по смисъла на член 16 от Регламент „Рим II“, изключваща приложението на немското право, е свързано с тълкуване на правото на Общността - член 16 от Регламент „Рим II“. В решението от 31.01.2019 г. по дело С-149/18 /т. 27- 31/ СЕС е приел, че тъй като понятието „особени повелителни норми“ в тази разпоредба не е определено в контекста на посочения регламент, следва по аналогия да се приложи член 9, параграф 1 от Регламент „Рим I“, който определя особените повелителни норми като норми, чието зачитане дадена държава смята, че е от решаващо значение за гарантиране на нейните обществени интереси, такива като политическа, социална или икономическа организация, до такава степен, че те да са приложими към всяка ситуация, попадаща в обхвата им, независимо от приложимото към договора право съгласно този регламент, предвид изискването за последователност при прилагането на регламентите „Рим I“ и „Рим II“, а именно възможно най-голяма хармонизация на тълкуването на функционално идентичните понятия, използвани в двата регламента, като практиката на СЕС по член 9, параграф 1 от Регламент „Рим I“ е приложима и при тълкуването на член 16 от Регламент „Рим II“. Заключено е, че за да се приеме, че националната норма е „особена повелителна норма“ по смисъла на член 16 от Регламент „Рим II“, националната юрисдикция трябва да установи, въз основа на подробен анализ на текста, общата структура, целите и контекста на приемането на тази разпоредба, че тя има такова значение в националния правен ред, че обосновава изключението от приложимото право, определено съгласно член 4 от този регламент. Посочено е, че в контекста на Римската конвенция, „изключението във връзка със съществуването на „особена повелителна норма“ по смисъла на законодателството на съответната държава членка трябва да бъде тълкувано стриктно“. В конкретния случай специфичното е, че принципът на справедливост е основен принцип на българското право и част от обществения ред на държавата, който принцип стои в основата на разпоредбата на член 52 ЗЗД, като според дадените от Върховен касационен съд (преди Върховен съд) на Република България тълкувания на същата, именно въз основа на този принцип се определя кръга на лицата, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди, включващи при това всички претърпени от тези лица морални болки и страдания, който принцип е и в основата на определянето и на размера на вредите. Доколкото в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е инкорпориран основен принцип на правото на държавата членка, настоящият състав на ВКС намира, че следва да бъде отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, дали член 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Регламент „Рим II“) трябва да се тълкува в смисъл, че разпоредба от националното право като разглежданата в главното производство, която предвижда прилагане на основен принцип на правото на държавата членка, какъвто е принципът на справедливост, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в случаите на смърт на близки лица, настъпила при деликт, може да се разглежда като особена повелителна норма по смисъла на този член. Отправянето на преюдициалното запитване е в изпълнение на задължението по член 267, алинея 3 ДФЕС на Върховния касационен съд на Република България, в качеството му на инстанция, чийто актове не подлежат на обжалване, при констатирана от нея противоречива практика на българските съдилища относно въпроса, дали член 52 от ЗЗД е особено повелителна норма по смисъла на член 16 от Регламент „Рим II“, по който въпрос ВКС следва да постанови решение по реда на член 290 ГПК по настоящото дело. Предвид горното, определението за даване ход на устните състезания, постановено в процедурата по чл. 290 ГПК, следва да бъде отменено. Преюдициалното запитване трябва да бъде постановено от ВКС в отделен акт, предвид указанията в Препоръките на Съда на Европейския съюз към националните юрисдикции относно отправянето на преюдициални запитвания (2019/C 380/01), като след изготвянето му производството по настоящото производство ще бъде спряно на основание чл. 631, ал. 1 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд