Решение № 79 от 27.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 673/2011 г.

Решение № 79 от 27.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 673/2011 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Веска Райчева Производството е по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение от 2.02.2011 г. по гр. д. № 2044/2010 г. на ОС Варна, с която е уважен иск с правно основание чл. 200 КТ от [фирма] и от Н. А. И. в частта му, с която искът е отхвърлен до пълния му размер. С определения от 24.11.2011 г. и от 8.12.2011 г. е допуснато касационно обжалване по материалноправни въпроси, свързан с преценката за наличие за "проявена груба небрежност от страна на пострадалия", по който съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както и относно преценката за определяне на справедливо обезщетение във връзка и с наличие на данни за "проявена груба небрежност от страна на пострадалия", по който съдът също се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Жалбоподателката Н. А. И. в писмено становище поддържа, че жалбата на [фирма] е неоснователна, но моли да бъде постановено решение по същество, като бъде уважен изцяло предявения от нея иск. Жалбоподателят - [фирма], чрез процесуалния си представител поддържа, че решението на въззивния съд в частта, с която е уважен предявения иск по чл. 200 КТ е неправилно и следва да се отмени, като с оглед приложението на чл. 201, ал. 2 КТ следва да се определи обезщетение в по- малък размер. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил [фирма] да заплати на Н. И. сумата 50 000 лева обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, от която е последвала смърт на сина й. Установено е по делото, че синът на ищцата-ответник по жалба и жалбоподател и [фирма] са били в трудови правоотношения, като първият е заемал длъжността "автомонтьор", с място на работа сервиз на "Пежо" - Варна. Установено е също така, че на 2.06.2007 г. при пътно-транспортно произшествие, синът на ищцата е получил тежки телесни увреждания, които довели до неговата смърт. Злополуката била призната за трудова с разпореждане на длъжностно лице по чл. 60 КСО на РУСО Варна, което е потвърдено с влязло в сила съдебно решение. Съдът е приел, че съгласно длъжностната характеристика за посочената длъжност пострадалият е следвало да извършва качествена поддръжка и ремонт на обслужваните автомобили, а една от основните му отговорности е била да се увери в пълнообемността, качеството и ефективността на работата. Констатирано е, че с Постановление от 7.11.2007 г. е прекратено наказателното производство по дело, водено срещу пострадалия поради неговата смърт, като в експертизата по следственото делото прието, че при излизане от десен завой лекия автомобил е загубил напречна стабилност и се ударил в средна лява гума на бетоновоз, като ударът между двете превозни средства бил изцяло в лявата пътна лента за движение на лекия автомобил. Извод за това, че пътно-транспортното произшествие е изцяло по вина на пострадалия, който е управлявал автомобила с несъобразена скорост, е направен и в заключението на тройна съдебно-автотехническа експертиза, приета по делото от първоинстанционния съд. При тези данни въззивният съд е приел, че е налице основанието на чл. 200 КТ за ангажиране на обективната отговорност на жалбоподателя за неимуществени вреди, причинени на ищцата от смъртта на нейния син в резултат на претърпяната от него трудова злополука на 2.06.2007 г. Съдът е приел за неоснователно възражението на жалбоподателя, че пострадалият е допринесъл за трудовата злополука като е допуснал груба небрежност, като е изложил съображения, за това, че грубата небрежност се изразява в особено субективно отношение на пострадалия към неговите действия-предвиждане на настъпването на вредоносните последици, при което да се е надявал, че ще успее да ги предотврати. Прието е, че не се установява, че при нарушаване на правилата за организацията на работата, у пострадалия да е формирана представа, че може да настъпи вредоносния резултат, независимо, че е управлявал автомобила с несъобразена за пътния участък скорост, но тава обстоятелство не може да се квалифицира като умишлено причиняване на увреждането по смисъла на чл. 201, ал. 1 КТ или груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, поради което отговорността на работодателя по чл. 200 КТ не би могла да бъде намалена, на основание чл. 201, ал. 2 КТ. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди на ищцата от смъртта на сина й в резултата на трудова злополука, съдът е съобразил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и е взел предвид обстоятелството, че същата е загубила единствения си син, който е бил на 23 години, като изключително тежкото е понесла загубата, причинила й посттравматично стресово разстройство, за което взима и до настоящия момент антидепресанти, изпаднала е в тежко нервно-психично състояние, изживявала и продължава да изживява мъка и страдание от загубата на единственото си дете и понася огромни неимуществени вреди. Приел е за справедливо обезщетение от 50 000 лв. и е отхвърлил иска до предявения размер от 150 000 лв. Върховният касационен съд е допуснал касационно обжалване по материалноправните въпроси, свързани с преценката за наличие за "проявена груба небрежност от страна на пострадалия" и за преценката при определяне на справедливо обезщетение при наличие на данни за "проявена груба небрежност от страна на пострадалия", по които съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. В отговор на поставените въпроси Върховният касационен съд, състав на IV-то г. о. намира, че решението на въззивния съд, в което е прието, че в случая не намира приложение разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ, е постановено в противоречие с практиката на ВКС, според която груба небрежност при трудова злополука е налице когато пострадалият е предвиждал настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати. Приема се, че грубата небрежност е тежко нарушаване на дължимата грижа при положение, че пострадалият е могъл да я съблюдава в конкретната обстановката, каквото един обикновен човек, поставен в същата обстановка не би могъл да го допусне. Такова поведение е правно укоримо защото пострадалият е бил длъжен да избегне злополуката, ако беше положил дължимата грижа. Именно поради факта, че пострадалият участвува в увреждането, това му поведение следва да бъде отчетено при определяне на дължимото се обезщетение, тъй като колкото повече едно лице е допринесло за настъпване на вредата, толкова по-голямо следва да е неговото участие в нейното обезщетяване. Жалбоподателят [фирма], чрез процесуалния си представител поддържа, че по поставения за разглеждане въпрос за преценката за наличие за "проявена груба небрежност от страна на пострадалия" в трудова злополука е налице противоречиво разрешаване от различни състави на ВКС. Позовава се на цитираните в определението за допускане на касационното обжалване решения и решение от 14.01.2010 г. по гр. д. № 298/2009 г. IV г. о. на ВКС. Настоящият състав констатира следното: в решение от 18.12.2009 г. по гр. д. № 4001/2008 г. IV г. о. на ВКС, в отговор на въпроса - кога пострадалият е проявил груба небрежност водеща до съпричиняване е прието, че небрежността ще е груба когато работникът е съзнавал, предвиждал, настъпването на вредоносните последици, но е мислел да ги предотврати, в решение от 21.06.2011 г. по гр. д. № 1248/2010 г. III г. о. на ВКС на въпроса дали пострадалият, който извършвайки определени действия в нарушение на установени правила за безопасност на труда, е предвиждал възможността за настъпване на вредоносен резултат, който лекомислено се е надявал да предотврати, разчитайки на придобитите си умения, е даден отговор, че не всяко нарушение на правилата на безопасност на труда от пострадалия съставлява основание за намаляване на обезщетението, а само това, при което е налице виновно допринасяне от страна пострадалия за настъпване на увреждането, при подчертано субективно отношение/ груба небрежност/, като преценката е конкретна и зависи от фактите по делото, в решение от 14.01.2010 г. по гр. д. № 298/2009 г. IV г. о. на въпроса за приложението на чл. 201, ал. 2 КТ и за това кога би била налице. "груба небрежност" от страна на пострадалия при трудовата злополука е даден отговор, че не всяко нарушение на правилата на безопасност на труда от пострадалия съставлява основание за намаляване на обезщетението, а само това, при което е налице виновно допринасяне от страна пострадалия за настъпване на увреждането, като преценката е конкретна във всеки случай, а в решение от 29.06.2010 г. по гр. д. № 392/2009 г. IV г. о на ВКС, по въпроса "Дължи ли служебно произнасяне съдът при съпричиняване на вредоносен резултат от страна на работника по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ?", е прието че не се дължи служебно произнасяне. Предвид дадените отговори на въпросите, по които е било допуснато касационно обжалване в цитираните решения, настоящия състав намира, че не е налице противоречиво произнасяне от състави на ВКС по смисъла на т. 1 от ТР № 2/2010 г. ОСГК и ТК на ВКС. В същата е прието, че когато в различни съдебни актове, в които ВКС се произнася като касационна инстанция по правния спор между страните, са дадени взаимно изключващи се разрешения на правен въпрос, по който е било допуснато касационното обжалване, ще е налице противоречиво разрешаване на правни въпроси по смисъла на чл. 292 ГПК. Такова произнасяне в случая не е налице. Ето защо не е налице основание за спиране на настоящето производство поради необходимостта да се разреши противоречие в практиката на ВКС чрез постановяване на тълкувателно решение. Настоящата инстанция намира, че с оглед разпоредбата на чл. 293, ал. 1 ГПК следва да разреши спора по същество. Правилно е прието за установено от въззивният съд, че работодателят носи отговорност за случилото се, поради допуснати от него нарушения на изискванията за безопасност на труда, като характерът на злополуката като трудова е установен по предвидения в КСО административен ред. Неправилен е обаче извода на въззивния съд, че злополуката е причинена единствено и само по вина на работодателя. Установено е от доказателствата по делото, че пътно-транспортното произшествие, довело до смъртта на сина на ищцата, е причинено по изключително негова вина, тъй като е управлявал моторното превозно средство с несъобразена скорост. При тези данни следва да се приеме, че има причинно-следствена връзка между трудовата злополука и претърпените от ищцата /като майка на починалия/ вреди освен с липсата на осигурен достатъчен контрол от страна на работодателя върху възможността отремонтирани коли да бъдат тествани за тяхната изправност в реални пътни условия, още и от проявената от работника груба небрежност. Работникът, управлявайки автомобил с висока скорост, несъобразена с пътната обстановка, е могъл да предвиди настъпването на вредите, но се е надявал да предотврати неблагоприятните последици от своето поведение, като не е положил грижа, каквато и най-небрежния би положил в подобна ситуация. Ето защо в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ като размерът на дължимото от работодателя обезщетение за вредите от трудовата злополука следва да бъде намалено с 60%., с какъвто процент настоящия състав намира, че пострадалият е допринесъл за вредоносния резултат. Въззивният съд правилно е взел предвид обстоятелството, че ищцата, в резултат на трудовата злополука, е загубила единствения си син, който е бил на 23 години, като изключително тежкото е понесла загубата, причинила й посттравматично стресово разстройство, за което взима и до настоящия момент антидепресанти, изпаднала е в тежко нервно-психично състояние, изживявала и продължава да изживява мъка и страдание. Настоящият състав намира обаче, че с оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД сума от 80 000 лева би била справедливо обезщетяване на неимуществените вреди, като предвид на приетия размер на намаление на вредите, предявеният иск по чл. 200 КТ следва де бъде уважен в размер на сумата от 32 000 лева, ведно със лихвите от датата на злополуката - 2.06.2007 г. Решението на въззивният съд следва да бъде отменено в частта му с която е уважен иск с правно основание чл. 200 КТ, за разликата над 32 000 лева до 50 000 лева, като същият бъде отхвърлен за тази разлика. Искът до пълния му предявен размер от 150 000 лева правилно е бил отхвърлен от въззивния съд като неоснователен и тази му част решението следва да се остави в сила, както и в частта му, с която искът е уважен до размер на 32 000 лева. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК Н. А. следва да заплати на [фирма] сумата 500 лева разноски по компенсация, направени за производството пред ВКС, тъй като не е представен списък на същите за всички инстанции съобразно разпоредбата на чл. 80 ГПК. Предвид изложените съображения, съдът