Определение № 3441 от 23.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4151/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от Е. Т. Р., против определение № 3706 от 07.08.2025 г. по в. гр. д. № 2345/2024 г. на Варненски окръжен съд, с което е оставена без разглеждане негова молба от 11.07.2025 г. за изменение на поставеното по делото въззивно решение в частта за разноските.

Частният жалбоподател излага съображения за неправилност на обжалваното определение. Навежда доводи, че искането му е за допълване на въззивното решение в частта за разноските чрез присъждане на заплатено във въззивното производство адвокатско възнаграждение за отговор на частна жалба, за което при липса на произнасяне не е необходимо представянето на списък, и за изменението му чрез присъждане на заплатени за първата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение по приложени доказателства. Иска отмяна на определението и уважаване на исканията.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по частната жалба Д. С. К. е подал писмен отговор, с който е оспорил нейната основателност.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното:

Частната жалба е редовна и допустима.

Подадена е в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна – с правен интерес да обжалва съдебния акт, поради което същата е процесуално допустима. Разглеждането й не е обусловено от наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, поради което и поддържаните такива в изложението към частната жалба не следва да се разглеждат отделно от оплакванията за неправилността на оспорвания съдебен акт. В мотивите към т. 24 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че определението на въззивния съд за допълване или изменяне на въззивното решение в частта за разноските се обжалва по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. В това производство Върховния касационен съд действа като въззивна инстанция при условията на пълен въззив (ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС).

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

С решение № 668 от 01.03.2024 г. по гр. д. № 15855/2022 г. на Варненски РС е уважен предявеният от Е. Р. против „Одесос Колор“ ООД и Д. К. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на правото му собственост върху недвижим имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място] с площ от 40 кв. м, изграден на етап „груб строеж“ и представляващ жилище с предназначение - „друг вид самостоятелен обект в сграда“, отразен в триетажна жилищна сграда с идентификатор на трети жилищен етаж, и е прекратено производството по делото за установяване на принадлежността му на 21 % ид. ч. от правото на собственост на поземлен имот с идентификатор *, поради липса на правен интерес. Със същото решение на ищеца Е. Р. са присъдени направените от него разноски в първоинстанционното производство общо в размер на 1 112.51 лева. Не му е присъдено претендираното с писмена защита адвокатско възнаграждение в размер на 3 678 лева, поради представяне на доказателства (договор за правна защита и съдействие) за неговото уговаряне и заплащане след приключване на последното заседание в първата инстанция, т.е. след изтичане на преклузивния срок по чл. 80 ГПК. В срока по чл. 248 ГПК Е. Р. не е подал искане за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, а по направените от ответниците по производството - „Одесос Колор“ ООД и Д. К., искания по чл. 248 ГПК, първоинстанционният съд се е произнесъл с определение № 9742 от 29.08.2024 г. С посоченото определение е изменено решението в частта за разноските, като е посочена частта от общо присъдените с него разноски от 1 112.51 лева, която всеки от ответниците разделно следва заплати, и е допълнил същото като е присъдил на Д. К. разноски съобразно прекратената част на исковото производство. Оставено е без уважение искането на последния за изменение на решението в частта за разноските.

Въззивното производство, по което е постановено обжалваното в настоящото производство определение по чл. 248 ГПК, е образувано по въззивна жалба на Д. К. срещу първоинстанционното решение и по частни жалби на Е. Р. и Д. К. срещу поставеното определение по чл. 248 ГПК на Варненски РС.

По подадената въззивна жалба Е. Р. е подал отговор, с който е поискал да му бъдат присъдени сторените пред двете съдебни инстанции разноски, включително и 3 678 лева адвокатско възнаграждение за първата инстанция. Той е подал отговор и по частната жалба на Д. К.. В хода на производството Е. Р. е представил разписка за получена от адв. Н. С. сума от 600 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за „отговор на молба на ответника и частна жалба срещу определение № 9742 от 29.08.2024 г.“, два договора за правна защита и съдействие по гр. д. № 2960/2021 г. на Варненски ОС и по изп. д. № 1289/2022 г., разписка за изтеглени от адв. Н. С. от адвокатската й сметка и предадени на Е. Р. суми и разписка за получена от същия адвокат сума от 3 678 лева - адвокатско възнаграждение по гр. д. № 15855/2022 г. на Варненски РС. До приключване на последното заседание във въззивната инстанция – 12.05.2025 г., Е. Р. не е представил списък на разноските по чл. 80 ГПК.

С постановеното решение по в. гр. д. № 2345/2024 г. на Варненски ОС е:

• потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната част с уважен против Д. К. иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК;

• оставена без уважение частната жалба на Е. Р. срещу определението по чл. 248 ГПК за разделното осъждане на ответниците за разноските в първата инстанция и за осъждането му да заплати на Д. К. разноски съобразно прекратената част на производството, и

• оставена без уважение частната жалба на Д. К. срещу същото определение за изменение на решението в частта за присъдените на Е. Р. разноски.

Въззивният съд не е присъдил разноски на Е. Р. с постановеното решение, като е изложил мотиви, че същият не е ангажирал доказателства за сторени от него във въззивното производство разноски, а представените такива се отнасят за други производства. При тези съображения е приел, че такива не следва да му се присъждат с постановения краен съдебен акт по производството.

С молба от 11.07.2025 г. Е. Р. е поискал допълване на въззивното решение в частта за разноските чрез присъждане на 600 лева – адвокатско възнаграждение по подадения отговор на частна жалба на насрещната страна, и 3 678 лева – адвокатско възнаграждение за първата инстанция. За да я остави без разглеждане молбата с обжалваното определение, въззивният съд е приел искането на молителя (понастоящем частен жалбоподател) Е. Р., направено със същата, като такова за изменение на въззивното решение в частта за разноските, което е процесуално недопустимо поради липсата на списък по чл. 80 ГПК.

Определението е правилно и следва да бъде потвърдено.

Съгласно чл. 80 ГПК страната, която е поискала присъждане на разноски, представя на съда списък на разноските най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция. В противен случай тя няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските. Съгласно даденото с т. 8 и 9 на ТР № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС тълкуване на разпоредбата на чл. 80 ГПК текстът на чл. 248, ал. 1 ГПК разграничава две хипотези, свързани с промяна на вече постановения съдебен акт в частта, с която е определена отговорността за разноски. Първата обхваща случаите, при които съдът не се е произнесъл по иначе валидно заявено и прието искане за разноски и представлява процесуален способ за отстраняване непълноти при формиране волята на съда. Пропускът на съда да се произнесе по своевременно направеното от страната искане за разноски не се преклудира при липса на представен списък по чл. 80 ГПК, поради което и представянето на списък на разноските не е предпоставка за реализиране на допълване на решението в тази му част. При втората хипотеза на чл. 248, ал. 1 ГПК, след като съдът е определил дължимите разноски, е налице искане от страната те да бъдат приведени в съответствие с нейното твърдение за осъществяването им, което искане не е за допълнително произнасяне, а за изменение. Правната последица, установена с чл. 80, изр. 2 ГПК, настъпва само по отношение на изменението на решението в частта му за разноските, а не по отношение на неговото допълване. Представянето на списък за разноските е положителна процесуална предпоставка от кръга на абсолютните, а липсата му води до ненадлежно упражняване на правото да се иска изменение на решението поради което това искане е недопустимо.

В настоящия случай не е налице непълнота на въззивното решение в частта за разноските, тъй като въззивният съд е формирал воля за недължимост на разноски в полза на въззиваемия, която касае цялото въззивно производство, включително и това по частните жалби. По някои въпроси, обусловени от крайния изход на приключеното в съответната инстанция производство, какъвто е и въпросът за разноските, съответната съдебна инстанция постановява изричен диспозитив, само когато ги уважава. Въпреки липсата на отразяване на формираната воля на въззивния съд за разноските по производството в диспозитива на крайния съдебен акт (въззивното решение), същият е изложил подробни мотиви защо такива не следва да му се присъждат. При произнасяне от въззивния съд за разноските по производството направеното от ищеца и частен жалбоподател искане по чл. 248 ГПК е такова за изменение на решението в частта за разноските. До приключване на последното заседание във въззивната инстанция инстанция не е представен списък по чл. 80 ГПК, поради което искането по чл. 248 ГПК за изменение на въззивния акт в частта за разноските по производството е недопустимо (т. 9 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС).

За пълнота на изложението следва да се посочи, че в производството по чл. 248 ГПК, включително и по обжалване на постановен в такова производство съдебен акт, разноски не се дължат (определение № 80 от 10.01.2025 г. по ч. т. д. № 1913/2024 г. на ВКС, I т.о.). Искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските с присъждане като разноски по производството и на сумата от 3 678 лева за адвокатско възнаграждение за първата инстанция, е недопустимо и на друго основание. При извод на първоинстанционния съд за неговата недължимост, искането за неговото присъждане, направено с отговора на въззивната жалба, е такава за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, което е направено след изтичане на преклузивния срок по чл. 248, ал. 1 ГПК, поради което същото е процесуално недопустимо и не следва да бъде разглеждано, макар и по други съображения. Въпреки че Варненски ОС не е функционално компетентен да се произнесе по така направеното искане, по аргумент от чл. 270, ал. 4 ГПК неговото определение не може да бъде обезсилено само поради това. За изчерпателност на доводите на частния жалбоподател следва да се отбележи и че в мотивите на т. 11 от посоченото тълкувателно решение е изяснен крайният момент, до който може да бъде заявена претенцията за разноски. В тях изрично е посочено, че с писмената защита не могат да бъдат предявени процесуално валидно искания за присъждане на разноски, съответно такива за техния размер.

Ето защо като краен резултат обжалваното въззивно определение е правилно и следва да бъде потвърдено.

По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.