Определение № 1471 от 18.02.2025 г. на ВАС по адм. д. № 835/2025 г.

В жалбата се излагат доводи за неправилност на определението и се иска отмяната му и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответната страна заместник- министър на земеделието и храните писмено оспорва жалбата. Иска оставяне в сила на определението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима- подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на съдебното производство, от страна по делото, за която то е неблагоприятно и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, първоинстанционният съд приема, че оспореното писмо не е годен за обжалване административен акт и жалбата е недопустима на основание чл. 159, т.1 АПК. Определението е валидно, допустимо и правилно. Постановено и при вярно установяване на всички правнозначими факти и при съобразяване на приложимите материалноправни разпоредби. Правилно и обосновано е прието, че оспореното писмо, с което жалбоподателят е уведомен, че не са налице основания за реализиране на инвестиционното му намерение за изграждане на обект "За храни и напитки" с площ от 300 кв.м. в ПИ с площ от 15003 кв.м. в землището на с. Кранево, община Балчик, с начин на трайно ползване "пасище", държавна частна собственост, не представлява акт, подлежащ на съдебно оспорване. Учредяването на право на временно ползване върху земи от държавния поземлен фонд за срок от 10 години е законова възможност на собственика на земята и в приложимите ЗСПЗЗ, ЗОЗЗ, ППЗОЗЗ не се съдържа задължение на собственика да уважи такова искане дори и да са налице условията за това. То е израз на собственическите права на държавата, упражняването на които не подлежи на съдебен административен контрол. Направеното от жалбаподателя искане представлява предложение по смисъла на чл. 107, ал.3 АПК, решението по което не подлежи на обжалване съгласно чл. 118, ал.3 АПК. Затова отказът по процесното заявление не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал.1 АПК и не подлежи на съдебно оспорване. Затова правилно административният съд приема оспорването за недопустимо на основание чл. 159, т.1 АПК. Проверката дали оспорен акт е издаден от компетентен орган е по същество и може да се направи от съда само по допустима жалба, каквато подадената до административния съд не е. Обжалваното определение не страда от релевираните в частната жалба пороци и следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото разноските са в тежест на частния жалбоподател и следва в полза на ответника да се присъди юрисконсултско възнаграждение за осъществено процесуално представителство под формата на подаване на отговор по частната жалба. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал.2 вр. чл. 236 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,