Решение № 1471 от 10.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9952/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по две касационни жалби както следва: Касационна жалба, подадена от Директора на Главна дирекция „Национална полиция“ /ГДНП/, чрез процесуален представител, срещу Решение № 20425 от 13.06.2025 г., постановено по адм. д. № 1064/2025 г. от Административен съд – София – град /АССГ/, в частта му, с която е отменена негова Заповед № 3286з – 4481/03.12.2024 г. в частта, в която е отказано снемане на полицейска регистрация на К. С. К., [ЕГН], извършена на основание чл. 68, ал.1 от ЗМВР с рег. № 7915/28.01.1993 г. /генериран № 404000709/ по описа на 04 РУ – СДВР. Касационният жалбоподател обжалва съдебното решение, като твърди, че същото е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му в оспорената част и постановяване на ново, с което да бъде отхвърлена жалбата. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Касационна жалба, подадена от К. С. К., [ЕГН], чрез процесуален представител, срещу Решение № 20425 от 13.06.2025 г., постановено по адм. д. № 1064/2025 г. от Административен съд – София – град /АССГ/, в частта му, с която е отхвърлена жалбата му срещу Заповед № 3286з – 4481/03.12.2024 г. на директора на ГДНП в частта, в която е отказано снемане на полицейска регистрация рег. №19254/13.03.2000г. по описа на 05 РУ на СДВР по преписка ЗМ № 514/2000 по описа на 05 РУ на СДВР. Касационният жалбоподател обжалва съдебното решение неправилно и постановено в нарушение на материалния закон - касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му в оспорената част и претендира разноски за адвокатско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба на Директора на ГДНП - К. С. К., чрез процесуален представител, в писмен отговор и съдебно заседание, оспорва същата като неоснователна. Иска обжалваното решение в оспорената му част, като правилно и законосъобразно, да бъде оставено в сила. Ответникът по касационната жалба на К. С. К. - Директора на ГДНП не взема становище по нея. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби. Върховният административен съд (ВАС), състав на Пето отделение, при извършената служебно проверка на атакуваното решение по реда на чл. 218, ал. 2 АПК и предвид наведените в касационната жалба доводи, приема за установено следното: Обжалваното решение е валидно и допустимо – постановено е в предвидената от закона форма, от компетентния съд, след надлежно сезиране с жалба против административен акт от лице, чийто интереси са засегнати с него. Предмет на проверка за законосъобразност пред АССГ е Заповед № 3286з – 4481/03.12.2024 г. на директора на Главна дирекция „Национална полиция“, с която е отказано снемане на два броя полицейски регистрации на К. С. К., [ЕГН], извършени на основание чл. 68, ал. 1 от ЗМВР, както следва: рег. № 19254/13.03.2000г. по описа на 05 РУ на СДВР; рег. № 7915/28.01.1993г. /генериран № 404000709/ по описа на 04 РУ – СДВР. По касационната жалба на Директора на ГДНП: За да постанови процесното решение в оспорената му от Директора на ГДНП част, първоинстанционният съд, след извършената проверка за законосъобразност приема, че оспореният пред него административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на предвидените в закона административнопроизводствени правила, но в противоречие с материалния закон и неговата цел. За да обоснове тези си изводи, АССГ е приел, че по отношение на полицейска регистрация рег. № 7915/28.01.1993г. /генериран №404000709/ по описа на 04 РУ – СДВР за кражба на вещи и пари от МПС, престъпление по чл. 251 от НК /ред. 1993г./, е отпаднала необходимостта от обработка на тези данни и поддържане на регистрацията, като престъплението е квалифицирано от съда като „маловажен случай“ и за същото К. е реабилитиран по НОХД № 1445/1994 г. по описа на СРС на основание чл. 86 от НК. В тази част решението е незаконосъобразно. Съхранението от полицейските органи на лични данни и по - конкретно на биометрични и генетични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер до смъртта на субекта на данни, включително, когато той е реабилитиран се отнася до обработване на лични данни, отговарящи на цели, които съгласно чл. 1, § 1 от Директива 2016/680 попадат в приложното поле на тази директива. Съгласно чл. 4, § 1, буква в) от нея, държавите членки трябва преди всичко да гарантират, че личните данни са подходящи, относими и не надхвърлят необходимото във връзка с целите, за които данните се обработват. Тази разпоредба изисква държавите членки да спазват принципа на "свеждане на данните до минимум", с оглед спазване на принципа на пропорционалност. По силата на чл.4, § 1, буква д) от Директива 2016/680 държавите - членки трябва да гарантират, че тези данни се съхраняват във вид, който позволява идентифицирането на субектите на данни за период, не по-дълъг от необходимия за целите, за които те се обработват. В решението на СЕС от 30.01.2024 г. по дело С -118/22 г. е дадено задължително тълкуване, че чл. 4, §1, букви в) и д) от Директива 2016/680, разглеждан във връзка с чл. 5 и 10, чл. 13, §2, буква б) и чл.16, § 2 и 3 от тази директива в светлината на членове 7 и 8 от Хартата, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допуска национално законодателство, което за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания предвижда съхранение от полицейските органи на лични данни, и по-конкретно на биометрични и генетични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, и то до смъртта на субекта на данни, включително когато той е реабилитиран, без да задължава администратора периодично да проверява дали това съхранение все още е необходимо, и без да признава правото на субекта на данни на изтриване на горепосочените данни, щом съхранението им вече не е необходимо за целите, за които те са били обработвани или евентуално правото на ограничаване на тяхното обработване. В конкретния случай противно на приетото от АССг по отношение на полицейска регистрация рег. № 7915/28.01.1993г. /генериран № 404000709/ по описа на 04 РУ – СДВР за престъпление по чл. 251 от НК /ред. 1993г./, не е отпаднала необходимостта от обработването на конкретните данни, свързани с тази регистрация. За да откаже снемането ѝ, административният орган е извършил дължимата проверка за необходимост от съхранение на личните данни на К. в информационните масиви на МВР към момента на подаване на искането, като е съобразил личността му, която правилно е определена като рискова за обществото по отношение противодействието на престъпността и опазване на обществения ред. В подкрепа на това са и данните за останалите полицейски регистрации на лицето, както и фактът че К. е осъден по НОХД № 1510/2003 г. по описа на Софийски районен съд /СРС/, като е признат за виновен за престъпление по чл. 346, ал. 2, т. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК, като СРС е наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от 2 години с изпитателен срок от 5 години, който по-късно е намален от ВКС на 11 месеца „лишаване от свобода“ с три години изпитателен срок по чл. 66, ал.1 от НК. Не се споделя и изводът на административният съд, относно настъпилата реабилитация. Такава действително е настъпила, но съгласно т. 61 от Решение от 30.01.2024 г. по дело № С-118/2022 г. на СЕС, същата не води задължително до снемане на полицейската регистрация, а е само индиция, че субектът на данни представлява по-малък риск. Следва да се посочи, че целта на реабилитацията като институт на наказателното право и целта на полицейската регистрация като правен институт на административното право са различни, поради което настъпването на реабилитация не е основание за снемане от полицейска регистрация, като нито в Закона за защита на личните данни /ЗЗЛД/, нито в ЗМВР има такава хипотеза. Основен аргумент за предходното е именно фактът, че полицейската регистрация, съхраняването и обработването на лични данни, е последица не от осъждането на лицето с влязла в сила присъда, а от извършване на противоправно деяние от същото. С оглед горните съображения при извършване на анализа дали съхраняването на данните все още е необходимо за целите, за които те са били обработвани, административния орган е съобразил изградения профил на заявителя като извършител на престъпленията, за които е осъден, тежестта на престъпленията, обществените отношения, които засягат същите, конкретния обект на защита и многобройността на деянията при престъпленията против собствеността, както и тяхната еднородност. Нещо повече – от заявлението на К., с което е поискал въпросното заличаване се установяват и още извършени от него престъпления, а именно такива по чл. 319 и чл. 216 от НК. Последните, за които макар и да няма извършени полицейски регистрации по чл. 68 ал. 1 от ЗМВР, отново говорят за рисковият профил на лицето. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав на ВАС приема, че обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено в оспорената му част, като следва да бъде постановено ново по съществото на спора, с което жалбата на К. С. К. против Заповед № 3286з – 4481/03.12.2024 г. на директора на ГДНП в частта, в която е отказано снемане на полицейска регистрация на К., извършена на основание чл. 68, ал.1 от ЗМВР с рег.№7915/28.01.1993г. /генериран № 404000709/ по описа на 04 РУ – СДВР, бъде отхвърлена. По касационната жалба на К. С. К.: За да постанови процесното решение в оспорената му от К. част, първоинстанционният съд, след извършената проверка за законосъобразност приема, че оспореният пред него административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на предвидените в закона административнопроизводствени правила и в съответствие с материалния закон и неговата цел. Решението в тази му част е законосъобразно. Както вече се посочи по-горе съгласно чл. 68, ал. 1 ЗМВР, полицейските органи извършват полицейска регистрация на лица, които са привлечени като обвиняеми за извършено умишлено престъпление от общ характер. Органите на досъдебното производство са длъжни да предприемат необходимите мерки за извършване на регистрацията от полицейските органи. В ал. 2 на чл. 68 ЗМВР е предвидено, че полицейската регистрация е вид обработване на лични данни за лицата по ал. 1, която се осъществява при условията на този закон. В случая полицейската регистрация е била извършена за престъпление по чл. 346, ал. 2, т. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК – противозаконно отнемане на чуждо МПС от владението на собственика и без негово съгласие, с намерение да го ползва, като отнемането е извършено при условията на чл. 195, ал. 1,т. 4, пр. 2 от НК във връзка със ЗМ № 514/2000 г. по описа на 05 Районно управление - СДВР, по което е образувано наказателно производство, завършило с влязла в сила присъда от 27.01.2012 г. по НОХД № 1510/2003 г. на СРС. К. е бил осъден на „лишаване от свобода“ за срок от 2 години с изпитателен срок от 5 години, който по-късно е намален от ВКС на 11 месеца „лишаване от свобода“ с три години изпитателен срок по чл. 66, ал. 1 от НК, като същият е реабилитиран по право на основание чл. 87, ал. 1 от НК с Определение, постановено по ЧНД № 6191/2021 г. на СРС, влязло в сила на 15.07.2021 г. Правилен е изводът на административния съд, че с оглед естеството на престъплението и неговата тежест, е налице необходимост от съхраняване на данните на лицето по смисъла на чл. 10 от Директива 2016/680. От изложеното до тук е видно, че лицето има трайно противоправно поведение, изразяващо се в извършване на нееднократни престъпления, за които същото е осъждано с влезли в сила съдебни актове. Предходното говори за наличие на повишена степен на обществена опасност, което обуславя запазването на полицейската регистрация с оглед превенция и защита на обществения ред. В случая при постановяване на акта органът е извършил дължимата проверка за личностното развитие на К., както и дали същата е пропорционална с оглед правото на ЕС, целите на полицейската регистрация, периодът, изминал след осъждането му, риска, който същият представлява през този период от време с цел съпоставка между посоченото и необходимостта от обработване на личните данни на лицето предвид целите, които се преследват с полицейската регистрация. С оглед горните съображения се налага извод за правилност и законосъобразност на обжалваното пред касационната инстанция решение на АССГ в оспорената му от К. част. Същото, като постановено при отсъствие на касационни основания за отмяна, следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото и на основание чл. 143, ал. 3 АПК К. С. К. следва да бъде осъден да заплати на ГДНП деловодни разноски в размер на 102,26 евро – с равностойност 200 лв., представляващи възнаграждение за юрисконсулт, определено по реда на чл.78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ и чл.144 АПК. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, Пето отделение