Определение № 12700 от 09.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11849/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 – чл. 236 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частната жалба от директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - Пловдив при ЦУ на НАП, чрез гл. юрк. Тодорова, против определение № 3703 от 23.09.2025 г. по адм. д. № 536/2025 г. на Административен съд – Стара Загора (АС-Стара Загора), с което е отхвърлено искането му за допълване на определение № 2836/09.07.2025 г. по адм. д. № 536/2025 г. на същия съд, в частта му за разноските. Частният жалбоподател твърди, че атакуваното определение е неправилно и претендира неговата отмяна. Ответникът по частната жалба – Л. Д., не взема становище по основателността й. Върховният административен съд, състав на първо отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема, че е допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК от надлежна страна, срещу акт, чието обжалване е изрично предвидено в закон. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното пред настоящия съд определение на АС-Стара Загора е отхвърлено искането с правно основание чл. 248, ал. 1 ГПК на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - Пловдив при ЦУ на НАП за допълване на определение № 2836/09.07.2025 г. по адм. д. № 536/2025 г. на същия съд, в частта за разноските с присъждане на юрисконсулстко възнаграждение поради оставяне без разглеждане на жалбата на Л. Д. срещу решение № 2/06.01.2025 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - Пловдив при ЦУ на НАП и прекратяване на делото. За да достигне до този извод, първоинстанционният съд е приел, че в случая без каквото и да е било основание подаденото от Л. Д. до административния орган "Уведомление-сигнал за нарушаване на законите и Конституцията на Република България, грубо погазване на човешките права и оказване на натиск" е изпратено в АС-Стара Загора като жалба срещу решение № 2/06.01.2025 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - Пловдив при ЦУ на НАП. Решаващият съд е заключил, че в случая образуването на производството по адм. дело № 536/2025 г., което впоследствие е прекратено с определение № 2836 от 09.07.2025 г., е в резултат на неправилно процедиране на административния орган по реда на чл. 150 от ДОПК, вместо по реда на чл. 107 и сл. от АПК. Крайният извод на АС-Стара Загора е за това, че административният орган сам е инициирал и съответно е дал повод за образуване на делото, поради което по аргумент от разпоредбата на чл. 143, ал. 3 от АПК ответникът няма право на разноски и такива в негова полза не са дължими. Определението е правилно. Съобразно правилото на чл. 143, ал. 3 АПК, приложимо в настоящия случай на основание § 2 от ДР на ДОПК, ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, освен ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото. С оглед описаната по-горе фактическа обстановка и предвид обстоятелството, че в посоченото "уведомление-сигнал" липсва обективирано изявление на Л. Д. за обжалване по съдебен ред на решение № 2/06.01.2025 г., правилно решаващият съд е констатирал поведение на ответника, с което е даден повод за образуване на делото, а оттук и наличието на регламентираното изключение в текста на чл. 143, ал. 3 от АПК. От съдържанието на "уведомление-сигнал" не може да бъде извлечено дори и като индиция сезиращо съда оспорване на посоченото решение, а твърдението в частната жалба за времева последователност (решението на административния орган е последвано от постъпването на "уведомление-сигнал" от лицето), не игнорира липсата на ясно и недвусмислено волеизявление за отнасяне на спора пред съдебен орган. Това още повече е така, тъй като по делото е представен от Л. Д. и документ с вх. № 4312 от 03.07.2025 г., озаглавен "Афидевит (клетвена публична декларация)", съгласно който лицето изрично заявява, че не е подавало жалба до съда, не е жалбоподател и не желае да бъде смятана за такъв. Смисълът на отговорността за разноски, уредена в нормата на чл. 143 АПК, е те да бъдат заплатени на страната, в чиято полза е постановеният съдебен акт, от страната, за която оспорването е приключило неблагоприятно, включително и с прекратяване на производството по делото, разбира се при своевременно заявена претенция за това и осъществена процесуална защита от упълномощен в случая юрисконсулт, които предпоставки в случая принципно са налице. Нормата обаче не прави разграничение относно основанието на което е прекратено съдебното производство, както и не свързва своето проявление с конституирането на страните в процеса от състава на съда и задължението му да следи за събиране на дължимата държавна такса, в какъвто смисъл са доводите на частния жалбоподател. Друг е въпросът дали директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - Пловдив при ЦУ на НАП е следвало да процедира по реда на чл. 107 и сл. от АПК (вместо по чл. 150 от ДОПК), без предварително изясняване на волята на лицето, което е задължение на административният орган преди да предприеме действия по комплектоване на административната преписка и изпращането й на съдебен орган. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 236 АПК, Върховният административен съд, първо отделение