Решение № 6302 от 09.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1081/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – Пловдив срещу Решение № 10737/01.12.2025 г., постановено по адм. дело № 2132/2025 г. по описа на Административен съд – Пловдив. Касаторът излага доводи за неправилност на оспорения съдебен акт поради противоречието му с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли за отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго, по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата срещу издадения административен акт. В допълнителна молба претендира присъждане на разноски за касационната инстанция, както и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника. Ответникът – Д. М. Ч. не изразява становище по касационната жалба. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК касационната жалбата е неоснователна. Предмет на разглеждане пред първоинстанционния съд е Решение № 2153-15-143/11.09.2025 г. на Директора на ТП на НОИ – Пловдив, с което жалбата на Д. М. Ч. срещу разпореждане [номер]/Протокол № 2140-15-652/18.07.2025 г. на ръководител на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив (съгласно заповед № 1015-15-371/20.11.2023г. на директора на ТП на НОИ – Пловдив), с което на основание чл. 74, ал. 2 от КСО на лицето е отказано отпускането на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, е отхвърлена. От фактическа страна по делото е установено, че административното производство е образувано по заявление вх. № 2112-15-1194/23.04.2025 г., с което Д. Ч. е направила искане за отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване по чл. 74, ал. 1, т. 4 от КСО. Към заявлението са приложени удостоверителни документи, сред които трудова книжка, ЕР на ТЕЛК и актове за раждане. С разпореждане [номер]/Протокол № 2140-15-652/18.07.2025 г. на ръководител на ПО при ТП на НОИ – Пловдив е било отказано отпускането на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване на основание чл. 74, ал. 1, т. 4 от КСО. За да постанови този резултат, пенсионният орган е изложил доводи, че времето, през което неработещата майка е отглеждала дете до 3- годишна възраст, зачетено за осигурителен стаж на основание чл. 9, ал. 7 от КСО, а именно от 28.01.2004 г. до 28.01.2007 г., от 01.08.2008 г. до 01.08.2011 г., от 16.02.2015 г. до 10.06.2015 г. и от 11.06.2016 г. до 16.02.2018 г. с обща продължителност 08 г., 11 м. и 29 дни, не представлява „действителен стаж“ по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО. В разпореждането е отразено, че към датата на инвалидизиране – 27.04.2025 г. Ч. има навършена възраст [възраст], а по представените документи за осигурителен стаж, данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО и представените актове за раждане на децата, е зачетен осигурителен стаж към датата на инвалидизиране 09 г., 08 м. и 21 дни, от които само 08 м. и 21 дни са действителен осигурителен стаж. С тези мотиви от страна на пенсионния орган е прието, че заявителят не е изпълнила условието за наличие на най- малко 1 година и 8 месеца действителен осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизиране, поради което и на основание чл. 74, ал. 1, т. 4 от КСО е отказано отпускането на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Разпореждането, с което е постановен отказът е обжалвано по административен ред пред директора на ТП на НОИ – Пловдив, който е възприел доводите на пенсионния орган и е отхвърлил жалбата с цитираното Решение № 2153-15-143/11.09.2025 г., което е предмет на съдебен контрол. Първоинстанционният съд е приел, че решението е издадено от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при наличие на фактически и правни основания за издаването му, при спазване на административнопроизводствените правила, но в противоречие с материалния закон, поради което го е отменил и е върнал преписката на пенсионния орган за издаване на нов акт съобразно указанията, дадени в мотивите на съдебното решение, като е възложил в тежест на касатора разноските по делото. Решението е валидно и допустимо, но е неправилно. Съдът надлежно е обсъдил всички факти от значение за спорното право, както и всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съотносимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от доказателствата по делото, но спрямо релевантните и установени факти неправилно е приложил материалния закон. В чл. 74, ал. 1 от КСО е посочено, че осигурените лица придобиват право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване, ако са загубили работоспособността си и имат осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизирането. За лицата над 30-годишна възраст необходимият осигурителен стаж е 5 години, като в чл. 74, ал. 2 от КСО е предвидено, че една трета от този осигурителен стаж трябва да е действителен. Спорният по делото въпрос е наличието на действителен осигурителен стаж на Ч. за времето, когато е била неработеща майка. От наличните в административната преписка доказателства е видно, че зачетеният й осигурителен стаж -общо 8 години 11 месеца и 29 дни неправилно е определен от съда като действителен по смисъла на § 1, т. 12 от ДР на КСО с позоваване на съдебна практика. Трайната актуална практика на Върховния административен съд по приравняване периода на майчинството на действителен осигурителен стаж касае само случаите, в които за периода до 01.01.2000 г. майките не са работили поради отглеждане на децата си. Изводите в тази насока са направени при отчитане специалния правен статут на жените - майки по Правилника за прилагане на Закона за пенсиите, Инструкция № 2492 за реда и начина за издаване на документи за трудов стаж от 29.12.1967 г. и Постановление на Министерския съвет № 61 от 1967 г. за насърчаване на раждаемостта, на основание разпоредбата на § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО, която сочи, че времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г., съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по КСО. Единствено според действащата до 01.01.2000 г. нормативна уредба законодателят не прави разлика при общественото осигуряване при майчинство между жените, които не работят, защото са майки на малки деца, и другите жени, които полагат труд и са осигурени за този риск. След 01.01.2000 г., с влизане в сила на КСО, осигурителният статут на категорията "неработещи майки" и произтичащите от него права се урежда от правилата на кодекса, според които законодателят разграничава действителен осигурителен стаж и общ осигурителен стаж. Периодите на майчинство на "неработещите майки" безспорно се зачитат за осигурителен стаж, но това време не може да бъде квалифицирано като "действителен стаж" по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО. Нормата е в сила от 01.01.2015 г. и дава легална дефиниция на понятието "действителен стаж" като своеобразно автентично тълкуван на това понятието, въведено още с приемане на КСО. По силата на тази норма за признаване на действителен стаж се изисква реално отработено време с осигурителни вноски или време на платени отпуски, по време на които е съществувало трудово или служебно правоотношение или реално отработено време по друго правоотношение със задължително осигуряване за инвалидност, старост и смърт. В обхвата на разпоредбата, въпреки създадената разнопосочна съдебна практика, не са включени изрично неработещите майки, дори след изменението, обн. ДВ бр. 8/25.01.2023 г., в сила от 29.01.2023 г. В настоящия случай се разглежда стаж, придобит през времето от 28.01.2004 г. до 16.02.2018 г., който не може да бъде признат за действителен поради липсата на трудово, служебно или друго правоотношение на жалбоподателката. Поради наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 АПК неправилното съдебно решение следва да се отмени. Доколкото делото е изяснено от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение следва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което подадената първоначална жалба на Д. М. Ч. против Решение № 2153-15-143/11.09.2025 г. на Директора на ТП на НОИ – Пловдив следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Предвид изхода на спора в тежест на ответника следва да бъдат поставени претендираните от касатора разноски за държавна такса в касационното производство в размер на 102.26 евро и юрисконсултско възнаграждение в размер на 40.90 евро (80 лв.) за касационната инстанция на основание чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащане на правната помощ с оглед осъществената юрисконсултска защита, изразила се само в изготвяне на касационната жалба, без явяване в съдебно заседание. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр.1, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение,