Решение № 394 от 18.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1520/2010 г.

Решение № 394 от 18.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1520/2010 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Олга Керелска Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура [населено място] срещу решение от 28.07.2010 г., постановено по гр. д. № 3122/2009 г. на САС, ГК, 7-ми състав, с което е оставено в сила решението по гр. д. № 535/2008 г. на Софийски градски съд, ГК, I г. о., 1-ви състав, в частта, в която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Р. Г. С. от [населено място] сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за претъпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 26.04.2007 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът застъпва становище, че размерът на претърпените неимуществени вреди е необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действително претърпените ищеца вреди. Иска се решението да бъде отменено частично като размера на определеното обезщетение за неимуществени вреди бъде съобразен с действителни претърпените такива и принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. Ответникът по касация Р. Г. С. от [населено място] не взема становище по касационната жалба. С определение № 952/29.07.2011 г. по делото, въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по правния въпрос: "При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице как се прилага обществения критерий за справедливост по см. на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ". Прието е, че по този въпрос въвзивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на съда, изразена в т. II ППВС № 4/23.12.1968 г., както и в решения, постановени при условията на чл. 290 ГПК, които имат задължителен характер /Р. № 337/22.06.2010 по гр. д. № 1381/2009 на IV г. о. на ВКС, Р от 26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. III г. о на ВКС, Р № 532/24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г. на ВКС, III г. о., Р № 149/2.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г./ С оглед на това, касационното обжалване е допуснато на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По поставения правен въпрос Върховният касационен съд, състав на 3-то г. о., приема следното: Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Съгласно т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. С оглед това разбиране, при определяне на този размер съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдяните от ищеца неимуществени вреди. В този смисъл е разрешението на посочения въпрос, дадено в цитираните решения на ВКС, постановени при усл. на чл. 290 ГПК: Прието е, че справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, с оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата. По касационната жалба: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата в лицето на Прокуратурата на РБ на осн. чл. 2, ал. 2 ЗОДОВ, доколкото срещу ищеца е било образувано наказателно производство по обвинение за извършено престъпление от общ характер по чл. 214, ал. 2, т. 1 във вр. ал. 1 във връзка с чл. 213а, ал. 2, т. 5, във вр. чл. 142, ал. 2, 6, пр. 4 във вр. чл. 20, ал. 2 и във вр. чл. 26, ал. 1 НК като с присъда постановена по НОХД № 249/2004 г. на Софийски военен съд и потвърдена с решение на ВКС е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото обвинение. Прието е, че в резултат на това обвинение ищецът е претърпял неимуществени вреди, които подлежат на репариране. При определяне на дължимото обезщетение съдът е отчел обстоятелството, че ищецът е бил обвинен в извършване на тежко престъпление, извършено в съучастие с трети лица, което само по себе си е засегнало доброто му име, че това засягане е било значително тъй като случаят е получил широка медийна гласност, че това затруднило контактите на С. с околните и се е отразило негативно на членовете на семейството му. Взетата мярка за неотклонение задържане под стража за период от 133 дни е ограничила правото му на свободно придвижване като самото задържане е осъществено при незадоволителни материално - битови условия. В тази насока съдът се позовава на представената по делото заповед за закриване на следствения арест, в която ищецът е бил предварително задържан. Кредитирани са показанията на св. М. В., съседка на ищеца, според които докато траело наказателното производство С. не можел да започне работа на друго място, тъй като хората странели от него и никъде не го искали. Семейството било материално затруднено и това ги принудило да продадат обитаваното до този момент семейно жилище и да закупят друго такова през 2003 г. Отхвърлено е като недоказано наведеното в исковата молба твърдение за влошено здравословно състояние на ищеца в резултат на повдигнатото обвинение и проведено наказателно производство, доколкото соченото от него заболяване е било диагностицирано преди привличането му като обвиняем. При тези данни въззивният съд е приел, че сумата от 20 000 лв. справедливо ще обезщети претърпените от Р. С. неимуществени вреди. При определяне на този размер съдът неправилно е взел предвид обстоятелството, че ищецът не е могъл да намери работа доколкото хората странели от него и не са го искали, както и обстоятелството, че поради тежкото материално положение ищецът е бил принуден да продаде жилището, което е било обитавано от семейството му и да закупи друго/ очевидно по- евтино/. Тези фактически изводи са неверни. Още с исковата молба ищецът е представил копия от два трудови договора съответно № 21/30.03.2004 г. и № 18/23.08.2005 г. от които се установява, че в хода на наказателното производство ищецът е упражнявал труд по трудов договор. Същевременно по отношение на жилището самият ищец твърди в исковата молба, че същото е било продадено за да се избегне евентуалната му конфискация с оглед повдигнатото обвинение по чл. 214 НК. Отделен остава въпроса, че тези обстоятелства макар и да имат своето отражение върху душевното състояние на лицето и да предизвикват последици от неимуществен характер, принципно са свързани с претенцията за претърпените от ищеца имуществени вреди, досежно която постановеното решение е влязло в сила. При съобразяване на тези допълнителни обстоятелства, Върховният касационен съд счита, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди се съизмерява със сумата от 12 000 лв. До този размер обжалваното решение следва да се остави в сила. За разликата над 12000 лв. до 20 000 лв. решението следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което за този размер искът да се отхвърли. В тази част, доколкото не са обсъдени всички събрани по делото доказателства и относими факти, решението е постановено в нарушение на процесуалните правила, което от своя страна е довело да нарушение на материалния закон - чл. 52 ЗЗД/ касационни основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК /. Разноски пред настоящата инстанция не са направени, поради което не се присъждат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г. о.