Решение № 3837 от 23.03.2010 г. на ВАС по адм. д. № 14674/2009 г.

Решение № 3837 от 23.03.2010 г. на ВАС по адм. д. № 14674/2009 г., I о., докладчик съдията Румяна Монова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК чл. 160, ал. 6 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на Данаил Луканов Луканов от гр. Варна срещу решение № 60 от 8.10.2009 г., постановено по адм. дело № 590 по описа за 2008 г. на Административен съд В. Търново, с което е отхвърлена жалба на лицето срещу РА № 150001603 от 21.3.2008 г. на ТД на НАП Плевен, потвърден с решение № 289 от 28.7.2008 г. на директора на Д "ОУИ" В. Търново за определени по чл. 122 от ДОПК данъчни задължения за 2002, 2003, 2004 и 2005 г. данък по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) в общ размер на 12651,51 лв. и лихви. Твърди, че решението е не правилно поради нарушение на материалния закон - касационно основание за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК. Развива доводи в касационната жалба, касаещи само допуснати от органите по приходите процесуални нарушения. Иска отмяна на съдебното решение и присъждане на разноските. Ответникът по така подадената касационна жалба - директор на Д "ОУИ"-В. Търново при ЦУ на НАП я оспорва в представено по делото възражение от 5.11.2009 г. Претендира присъждане на юрисконуслтско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховен административен съд, първо "А" отделение, като взе предвид разпоредбата на чл. 218 от АПК, преценява следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срок и от надлежна страна, разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебен контрол пред първата инстанция е РА № 150001603 от 21.3.2008 г. на ТД на НАП Плевен, потвърден с решение № 289 от 28.7.2008 г. на директора на Д "ОУИ" В. Търново за определени по чл. 122 от ДОПК данъчни задължения за 2002, 2003, 2004 и 2005 г. данък по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) в общ размер на 12651,51 лв. и лихви. Установено било, че тези задължения са в резултат на това, че лицето за посочения период е получил доходи, произхождащи от източници в чужбина и лицето не било подало декларация по чл. 41 от ЗОДФЛ (отм.). За да отхвърли жалбата съда е приел, че изводите на органите по приходите относно наличието на данъчни задължения за процесните години съответстват на фактите по делото, както и правилно е приложена разпоредбата на чл. 122, ал. 1 от ДОПК и е определена данъчна основа. Приложил е и презумпцията по чл. 124, ал. 2 от ДОПК и е посочил, че фактическите констатации на органите по приходите са подкрепени с достатъчно доказателства, като от друга страна лицето не е представило такива, с които да бъдат оборени. Установил е и, че не са допуснати никакви процесуални нарушения по време на ревизията, които да я опорочат до такава степен, че констатациите й да бъдат пренебрегнати, още повече, че самото данъчно задължено лице не предоставя никакви други данни. Решението е правилно. Не са допуснати твърдяните от касатора съществени нарушения на процесуалните правила, нито нарушения на материалния закон. С атакувания РА на Данаил Луканов са били определени допълнителни данъчни задължения по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) за данъчни периоди на 2002, 2003, 2004 и 2005 г. и съответните лихви за просрочие. Те са били определени въз основа на това, че е местно физическо лице, съгласно чл. 6, ал. 1 от ЗОДФЛ (отм.), с постоянно местоживеене в България и е данъчно задължено лице за доходи, произхождащи от източници в България и от чужбина, съгласно чл. 8, ал. 1 от същия закон. Определение на "постоянно местоживеене" е дадено в § 1, т. 3 от ДР на ЗОДФЛ (отм.) - трайно установяване на физическото лице на територията на България без оглед на времето, прекарано в чужбина за определен данъчен период, когато престоят не е свързан с трайно установяване там. Тъй като няма спор, доколкото такъв въпрос не е бил поставян в нито една от жалбите на лицето, то съгласно чл. 42, ал. 2 от ЗОДФЛ (отм.) това лице трябва да подаде декларация по чл. 41 от същия закон, когато е получил доходи от трудови и приравнени на тях правоотношения, изплатени от работодател, който не е задължен да удържа и внася данък по реда на чл. 38 и чл. 50 от с. з. Установено е, че лицето е получило доходи за процесните години, произхождащи от източници в чужбина и не е подал такава декларация. Тези факти не се оспорват от лицето. Поради което правилно органите по приходите са счели, че е налице хипотезата на чл. 122, ал. 1, т. 1 и 2 от ДОПК - не е подадена декларация и са налице данни за укрити приходи или доходи. Жалбоподателят е уведомен писмено за установените обстоятелства и то е връчено по реда на чл. 29, ал. 3 от ДОПК с обратна разписка като е дадена възможност за представяне на доказателства. Правилно е приетото от съда, че няма допуснати нарушения, които да опорочават провеждането на ревизията по чл. 122 от ДОПК. Следва да се отбележи, че дори такива да са били допуснати, процесуалните действия щяха да бъдат преценявани с оглед на събраните доказателства, представени от самия касатор, тъй като в случая е налице разпоредбата на чл. 124, ал. 2 от ДОПК и върху него е доказателствената тежест, с оглед събраните от органите по приходите данни. В съдебното производство няма допуснати съществени процесуални нарушения. Съдът е давал неколкократна възможност за събиране на доказателства, включително е посочил обстойно защо не допуска изготвянето на съдебно-счетоводна експертиза. делото е отлагано няколко пъти и жалбоподателят е имал възможности не само да навежда твърдения, но и да ги подкрепя с доказателства както относно получаването на доходите, така и по отношение на определения размер, както и дали са налице обстоятелства за прилагане на спогодби за избягване на двойното данъчно облагане. Ако са били налице данни за плащане на данък. Такова активно процесуално поведение не е налице от страна на касатора и оплакванията му в касационната жалба се свеждат до изцяло повторение на тези, изложени вече пред първата инстанция, включително и в писмените бележки. Съдът е направил аналитична и правилна преценка на фактите и правните основания и е постановил един законосъобразен акт. Решението следва да бъде оставено в сила. Представител на ответника не е имало в съдебното заседание пред тази инстанция, поради което присъждане на юрисконуслтско възнаграждение не се следва. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховен административен съд, първо "А" отделение