Определение № 8896 от 16.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8513/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от АПК.

Образувано е по частна жалба на Д. П. П. против определение № 4860/27.04.2026г. постановено от Административен съд Пловдив по АД № 2011/2025г. С определението е оставена без разглеждане жалбата на частния жалбоподател срещу Разрешение за строеж № 129/14.05.2025 г., издадено от главния архитект на община Асеновград и производството по делото е прекратено.

В частната жалба се излагат доводи, че определението е неправилно. Развиват се съображения, че с разрешението за строеж се допускали намалени отстояния от разрешения строеж до имота на частния жалбоподател, което обосновавало неговия правен интерес да оспори разрешението, поради което попадал в кръга на заинтересованите лица. Иска се отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

Главният архитект на община Асеновград, в писмен отговор на частната жалба оспорва същата. Излага твърдения, че оспореното определение е постановено в съзвучие със закона. Моли оставяне в сила на определението и присъждане на разноски.

„АЕСБИ ГРУП“ ЕООД, чрез процесуалния си представител, в писмен отговор излага подробни съображения, че частният жалбоподател не притежава активна легитимация да оспорва разрешението за строеж. Моли определението да бъде оставено в сила и да му бъдат присъдени разноски.

Върховният административен съд, второ отделение, намира за процесуално допустима частната жалба, като подадена в срока по чл. 230 АПК и от надлежна страна, но неоснователна, по следните съображения:

С оспореното пред Административен съд Пловдив разрешение за строеж е разрешено изграждането на „Жилищна сграда с паркинги“ находяща се в, находящ се в УПИ ХІ-2426, в кв. 241 по плана на Асеновград, представляващ ПИ с [идентификатор] по КККР. Частният жалбоподател не е притежава никакви вещни права относно посочения недвижим имот. Не е спорно между страните по делото, че е притежател на вещни права върху съседния ПИ с [идентификатор].

Нормата на чл. 149, ал. 2 ЗУТ посочва заинтересованите лица, имащи право на жалба срещу издадено по реда на чл. 148 разрешение за строеж. Нормата е специална и дерогира общите норми определящи лицата имащи право на жалба - чл. 147 АПК и чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България, които в случая не намират приложение. Развитите в частната жалба съображения в противен смисъл са неоснователни.

Изброяването съдържащо се в нормата на чл. 149, ал. 2 е numerus clausus. Това са:

1. в случаите на нов строеж, пристрояване или надстрояване на заварен строеж - възложителят, собствениците и носителите на ограничени вещни права в поземления имот, лицето, което има право да строи в чужд имот по силата на специален закон, а в случаите на строежи в квартали и имоти по чл. 22, ал. 1 - възложителят и собственикът на земята;

2. в случаите на преустройство и промяна на предназначението на заварен строеж - лицата по чл. 38, ал. 3 и 4 и чл. 39, ал. 2;

3. в случаите по чл.185, ал.1 - собствениците и носителите на ограничени вещни права на преустройваните обекти, помещения или части от тях;

4. в случаите по чл. 185, ал. 2 - собствениците и носителите на ограничени вещни права в сградата, съответно собствениците в етажната собственост.

Д. П. не попада в нито една от посочените категории лица. Като собственик на съседен имот, той би могъл да попадне единствено в хипотезиса на чл. 149, ал. 2, т. 2 ЗУТ във връзка с чл. 39, ал. 3 от същия закон. Но тъй като тази хипотеза възприема като заинтересована страна собственикът на съседен имот само и единствено в случаите на промяна на предназначението на част или на цяла сграда /която е съществуваща/ в жилищни, курортни или вилни зони, когато преустройството е свързано с масов достъп на външни лица и наднормено за зоната шумово и друго замърсяване, какъвто настоящия случай не е /става за дума за изграждане на нов строеж/, той не притежава правен интерес да обжалва атакувания от него индивидуален административен акт.

Изложените от частният жалбоподател съображения за евентуално съществуване на намалени отстояния, са относими при оспорване на ПУП – план за застрояване и биха установили правен интерес по смисъла на чл. 131, ал. 2, т. 3 ЗУТ, която правна норма е неотносима при оспорване на разрешение за строеж.

Законосъобразно административният съд е оставил без разглеждане жалбата на Д. П. и е прекратил производството по делото. Оспореното определение на Административен съд Пловдив е валидно, допустимо и правилно и не следва да бъде касирано.

При този изход на спора и при липса на мотивирано възражение за прекомерност, основателни се явяват претенциите на ответния административен орган и ответното дружество за присъждане на деловодни разходи в техния претендиран и доказан размер – 480,- евро в полза на Община Асеновград и 2 400,- евро в полза на дружеството ответник.

По изложените съображения и на основание чл. 235 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,